Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (16)

XVI

Голямото княжеско пиршество.

След като князът издаде страшните си заповеди и се разбра със своя хетман, на другия ден в двореца нищо не изглеждаше променено. Всичко, което се бе случило през нощта, като че ли остана в някакъв друг свят, в царството на някаква въображаема луна. Останало бе най-вече в съзнанието на Дука. Но по неговото лице не се виждаше нищо. Спотаил всичко дълбоко в себе си и отпъдил всякакъв повод за тревога, той още от рано сутринта пое лично грижата по подготовката на пиршеството в чест на френския пратеник.

В четвъртия час на деня армашът събра пак служителите си и болярските синове и потегли към дома на миноритите. Свитата пришпорваше конете си, показвайки пред жителите на града ездаческото си изкуство, и вдигаше такъв прахоляк, че по улиците, откъдето минаваха, сякаш валеше сняг от пепел. А старите жени, изплашени, като да е настъпило второто пришествие, плюеха след тях и се кръстеха.

Пред скромния дом на отец Гуидо те се спряха и заобиколиха по-рано пристигналата каляска с четири коня и прислуга от роби. Прислугата беше облечена по цариградска мода, с чепкени с чапрази и ширити, а конете и хамутите бяха украсени със сребърна сърма. Господин Пол дьо Марен излезе важно от обвития с лоза чардак, съпровождан от патер Гуидо, който вървеше от дясната му страна. Дрехите му бяха почистени от праха и грижливо изгладени, а това, което му липсваше от официалното облекло, бе заел от домакините си: дантелена яка и маншети. Макар и калугер, затворен в расото и в строгите манастирски канони, абатът беше и светски човек и без да забравя бога и обета, държеше сметка и за хората. Държеше сметка и за своето удоволствие. Затова се зарадва, като видя и Алеку Русет, който се показа в момента, когато негово преподобие излизаше на улицата. Усмихна се и очите му просветнаха при спомена за прекараната в дома на Грига нощ. Преходни мигове, които би желал да задържи.

— Невъзможно е! — прошепна той на Русет, като го посрещна, стисна му ръка и му напомни с печал за стомните на Матияш. Fugit irreparabile tempus…^[1]

— Наистина — невинно въздъхна добрият патер Гуидо, — остарях, уважаеми господин абат, в изпълнение на дълга си към вярата и имам нужда от мишците на млад човек, за да мога да се кача в каляската до вас.

Шествието се движеше бавно по криволичещите улици и скоро бе заобиколено от орляк дечурлига, боси, гологлави, повечето с немити, мръсни лица. И понеже беше времето на плодовете и на орехите, естествено беше техните следи да се виждат по лицата на децата и това показваше не толкова липсата на грижа у майките, колкото отсъствието на огради около овощните градини, или изобилието на плод в тези градини и нехайството на стопаните им. Към децата се присъединиха и възрастни, зле облечени хора, но много весели, макар да беше твърде ранен утринен час. Това бяха бездомни скитници или просяци, които по навик тръгваха подир хората, надявайки се да попаднат на погребение или панихида.

По портите се показваха улегнали стопани с жените и децата си, които гледаха неподвижни, с широко отворени очи каляската и конниците, които я съпровождаха. След като извиваха дълго време вратове подир шествието, те си задаваха най-различни въпроси и си отговаряха с най-различни предположения. Най-доброто, най-сигурното и най-правдоподобното разсъждение беше на жените и още преди да се издигне слънцето на пладне, из града започнаха да се носят слухове за годежници на принцеса Катрина.

Слугите разгониха с камшици дечурлигата и просяците и пропуснаха шествието да влезе през голямата порта, между два реда войскари, наредени чак до стълбата на княжеския дом. Там сам княз Дука слезе три стъпала, следван от боляри, и благосклонно посрещна френския абат и неговия придружител.

Князът беше с багреница, на главата си имаше каук^[2] с тройно перо. Върху дрехите му блестяха украсени с рубини копчета. Държеше се гордо и с умерени движения. Логофетът Мирон пожела добре дошъл на чуждия гост на латински, с такава гордост и напереност в гласа и в поведението, каквито се полагаха на най-великия болярин в страната, макар да беше още млад.

Като се изкачи по стълбите, дьо Марен завари горе негово високопреосвещенство отец Дософтей, който скромно вдигна десница, за да го благослови. Този човек изведнъж го спечели със своите големи очи и мургаво, побледняло от бдения лице, засенчено от черната калимавка като от тъга. „Ето нещо, което не очаквах — помисли си господин дьо Марен, — мен ми харесват дръзките прелати, които могат да носят и сабя за христовата вяра. Но те са опасни в спорове. В една чужда страна за предпочитане е този.“

Отец Дософтей достави радост най-вече на патер Гуидо Челести. Често пъти митрополитът благоволяваше да го приеме и тогава двамата се губеха из селенията на вярата, като се спираха при изворите на истината за миналото и продължително пиеха от тях.

— Аскетично питие — загадъчно каза дьо Марен.

— Наистина — сърдечно отговори отец Гуидо. — И опиянението от него така ни очарова, че негово преосвещенство започва да реди стиховете на цар Давид, които е превел на езика на своята страна.

— Странно наистина, но мен ми харесват повече стомните.

Този отговор си остана пълна загадка за блажения минорит. Не разбра за коя книга и за кой стих братът му во Христа намеква и замълча, унизен и засрамен.

Князът покани гостите на трапезата. Той седна на почетното място и посочи на абата мястото от лявата си страна. Митрополитът седна от дясната му страна. Великият логофет Мирон Костин бе настанен до французина, за да му обяснява и да го опива с изкусни слова, мъчейки се да разбере от недомлъвките тайната му мисия. А патер Гуидо, изпитал още веднъж радостта от съседството на митрополита, стоеше, изпълнен с блаженство, като от повеление свише, дошло като разплата за неговите мъки и жертви в служба на Агнеца.

Пиршеството бе наредено в големия чертог. В източния ъгъл имаше малък иконостас и три кандила, а наоколо по белите стени бяха изобразени гербовете на Молдовските области. Зад трона на княза, където стоеше спатарът Йон Милеску, имаше още един съвсем нов герб, гербът на княз Дука, изобразен върху кръгъл щит. Други украшения нямаше освен червените копринени завеси на прозорците и вратите. Трапезата обаче беше много добре украсена с различни сребърни блюда и прибори. На дьо Марен най-вече му харесваха двузъбите вилици — твърде необичайно нещо за принцовете по това време. Столникът^[3] започна да поднася ястията, а купарът^[4] да налива вино. Помагаха му боляри от втори и трети ранг.

Сред гозбите дьо Марен с удоволствие забеляза сармите, които толкова много му бяха харесали в дома на Лазарел Грига. Виното не му се стори толкова добро.

Столникът слагаше пред княза сребърното блюдо с поредната гозба, вдигаше капака и със своята лъжица вкусваше пред всички. Купарът правеше същото, наливаше вино, отпиваше от позлатения бокал и го поставяше пред господаря си. Когато князът вдигна първия бокал към достопочтените си устни, под прозореца изтрещя топ и разтресе цялото помещение. Дьо Марен трепна, а болярите се подсмихнаха в брадите си и се спогледаха с крайчеца на окото си.

Щом князът отпи за трети път при третото ястие, веднага се чу шум, врява, гърмежи и свиркане.

Към небето сякаш се носеха отчаяните писъци на чудовище, което някой с ожесточение удряше с боздуган. Беше ред на абат дьо Марен да се усмихне, защото позна прочутото цариградско метерхане с тъпани и много флейти.

Болярите, както и князът, си хапваха добре и не оставаха ръцете на виночерпците да си отдъхнат. Това се хареса на дьо Марен. Харесваха му и дрехите им по полската мода от кадифе и коприна. Но оръжията им бяха ориенталски с инкрустации от седеф, сребро и злато. Хареса му напереността на Цифеску, който през трапезата му отправи няколко думи на гръцки и го попита дали харесва камата му със седефена дръжка и ножница от змийска кожа. Камата наистина беше изящна и скъпа изработка, която абатът претегли на ръка.

— Достопочтени логофете Мироне — радостно каза боляринът Илие, — виждам, че абатът харесва камата ми. Наистина тя ми струва колкото два жребеца. Кажи му на латински, че му я подарявам. Memento! Memento!^[5] — промълви той въодушевено след логофет Костин, като се оглеждаше високомерно.

— Царски дар — отговори трогнат дьо Марен. — Какъв дар бих могъл да върна на този благородник аз, който бях ограбен и сега съм беден като Йов?

— Моето удоволствие е достатъчна отплата — отвърна Цифеску с тон, който той си въобразяваше, че напомня за прадедите му от Византия.

— Той е очарователен мъж — с усмивка заяви абатът на логофет Костин.

— Безспорно, господин абат. В нашата клета страна се намират и неща, които се харесват.

— Зная да ги ценя, господин логофет.

— Не се съмнявам. Но би трябвало, господин абат, да се запознаете с онзи молдованец, който е показал такова честолюбие, каквото не се среща в другоземците. На нашата граница с власите, на моста през една река, която се нарича Милков, той се срещнал със свой познат от съседната страна и го извикал на дуел, но не с мечове, а с купи вино…

— Това още повече ми харесва — побърза да го увери дьо Марен. — И какъв е бил резултатът? Много ме интересува.

— Победата е била на наша страна, господин абат. Борили се с купите, пили юнашката, докато неприятелят паднал вдървен и другарите му го отнесли на ръце. А нашият човек бил възхвален от всички и князът го направил благородник. Имаме тази слабост да се гордеем и с такива работи, господин абат.

— Аз одобрявам, че са го направили благородник. Неговата постъпка е достойна за това.

— Насмешката на ваша милост, господин абат, приемам със сведено чело. Ние наистина дотам сме стигнали. Някога нашите деди са въртели сабята в ръце и са били достатъчно силни да побеждават неверниците. Гледате ме сякаш с учудване, господин абат, не можете да си представите миналото величие, когато виждате настоящето пред очите си. И все пак тази клета страна някога е имала достойни мъже, които не са я посрамвали, защото са били истински наследници на основатели на държави, дошли от римската империя.

Този горд болярин изведнъж се разгорещи и навлезе в историята, в науката и теорията, за да изложи доказателства пред недоумяващия френски благородник. Дьо Марен не само недоумяваше, но и никак не вярваше в това, което слушаше. Нищо от този варварски край не можеше да напомни за величието на синовете на вълчицата. „Мания за ученост и невероятни приказки“ — мислеше той и слушаше разсеяно сътрапезника си.

Времето наистина показа, че ученият логофет има право. Но повече право имаше абатът, защото въпросът никак не го интересуваше. Право имаше той и поради това, че логофетът не му беше твърде симпатичен, но не можеше да си спомни защо. Най-накрая, като срещна погледа на бейзаде Алеку, разбра. Бейзаде Алеку му бе представил Мирон като един от съзаклятниците, които бяха свалили от престола княз Антоние. Ето, и това нещо му се виждаше съвсем различно от нравите на Запада. На трапезата имаше и други, които бяха кроили това омразно дело. Бухуш, хетманът, а и сам князът. И все пак бейзаде Алеку стоеше срещу тях и се усмихваше престорено. Дори и тайно не се готвеше да вдигне ръка срещу тях. Действията на тези последователи на византийците не бяха така открити и груби, но бяха отровни и потайни и целяха да се слеят с бога и със съдбата.

Като видя, че чуждоземецът се интересува от Бухуш, логофет Мирон го представи като един от най-храбрите хора на своето време. Въпреки напредналите си години, той все още се държал добре на коня, въртял здраво сабята и бил много известен сред турците. Извършил бил изумителни подвизи във войната с поляците и казаците. Неговата храброст му била дар от природата. Едни хора носели в гърдите си сърце на лъв, други на заек.

Гръмотевиците и врявата на метерхането отново избухнаха и логофет Мирон остави на мира абата, давайки му възможност да обърне поглед към княза, който от известно време привличаше вниманието му. Без да дава вид, дьо Марен разбираше, че нещо става, но не знаеше какво. Князът, обикновено строг и навъсен, сега се държеше към някои боляри с особено благоразположение. Обръщаше се често към своя спатар, който стоеше зад престола му, после към вистиерника Василе Геука, когото бе настанил насреща си. Сякаш им отправяше и шеги, което учудваше дори и логофет Мирон. А двамата боляри си разменяха погледи, които не излъчваха радост от оказаното им голямо благоволение.

Все със същото добро настроение княз Дука произнесе поздравителни слова към госта и изслуша отговора. После, без да бърза, изяде до последна хапка баклавата си с мед и бадеми, закри пиршеството и покани гостите на кафе в малкия чертог.

Пред вратите и на главния вход пазеха сеймените с красиви червени дрехи със сини ширити, със сабя в ръка и пищови в силяха. Князът размени няколко думи с армаша Тоадер Фльондор и се приближи до митрополита.

— Ваше високопреосвещенство, ако, както разбрах, негова милост френският абат желае и му е приятно да види княгиня Анастасия, да отидем с него в малката къща, като вземем с нас само ваше преосвещенство, логофет Мирон и патер Гуидо. Ние ще изпием кафето си там. Княгинята ни очаква. А честитите боляри — повиши той глас — нека благоволят да го изпият тука, заедно с една много хубава вишнова ракия, която им изпраща княгинята. Поканвам честития вистиерник да бъде големецът над всички, докато се върнем ние. Ще отсъствуваме само четвърт час. Като се върнем, ще ви съобщя една вест.

— Днес князът има добро настроение — забеляза Цифеску. — Трябва да е получил някакво добро послание. И няма да се учудя, ако науча, че капукехаята^[6] на негово височество в Цариград е уредил нещо за хетманството на Украйна.

— Ти си близо до истината, Цифеску — полусериозно отговори хетман Бухуш. — Казаците от земите отвъд Днестър, които султанът е завладял след последната война, искат хетман от Високата порта.

— Знаех аз, че друго не може да бъде.

— Винаги съм се учудвал, Цифеску, от бързината, с която проникваш в политическите работи.

Хетманът се засмя важно в себе си и забърза подир своя господар. Спря се за малко в кулата, спомняйки си, че има още едно задължение. С угаснала усмивка влезе при войскарите, които пазеха портите, и между четири очи даде на началника им необходимите заповеди.

Князът с другарите си и с госта влязоха при княгинята. Дьо Марен се видя в една доста ниска стая с покрити с губери дивани и украсени със седеф масички, върху които димяха филджаните с кафе. Княгинята, облечена с дълга кадифена гранатово-червена рокля със самурени кожички около врата и на ръкавите, белолика и все още хубава и с дълга черна коса, посрещна гостите си права, с наведена глава.

Без да ги поглежда, тя целуна ръка на княза и на отец Дософтей и се поклони пред дьо Марен и пред другия латинец. С благочестиви и изпълнени с благородство движения абатът я благослови и се обърна много любезен и усмихнат към принцеса Катрина.

Твърде дребничка беше принцесата, но добре сложена и със закръглени форми. Беше облечена като княгинята и също като нея имаше богата прическа, но върху венчето от бисери бе затъкнала и щраусово перо. „Мили очи“ — това беше първото определение на дьо Марен. Очите и бяха благи и влажни, но устните сладострастни и волеви. „В устните е истината — мислеше абатът, — не в измамните очи.“

Гласът и имаше дързък тон. Дьо Марен се изненада, като я чу да говори на родния му език. Князът смръщи вежди. Но девойката бе произнесла само няколко поздравителни думи. Повече не каза нищо, докато си пиеха кафето. В очите й обаче имаше нещо особено, което проблясваше към чуждоземеца, сякаш очи на котка се отваряха и затваряха. „Интересни са очите й, лъщят като смола“ — усмихваше се в себе си дьо Марен, като ги наблюдаваше през уханните пари на кафето.

Той се изправи и се приближи до скрина, за да се възхити на една персийска ракличка от слонова кост, с изящна филигранна изработка. Когато се наведе над нея, усети мирис на дафиново масло. До него стоеше принцеса Катрина.

— Красиво нещо — каза той, като гледаше повече към момичето, отколкото към ракличката.

— Моя стара скъпоценност — отговори принцесата. — Имам я от баба си, жената на княз Истратие.

Дьо Марен клатеше одобрително глава и мислеше как да формулира изкусната си фраза в полза на Русет.

— Как се нарича тя?

— Като цветето, чието ухание усещаме сега. Аз казвам на мама, че тук е затворена душата на баба, а тя се смее. Ваша милост какво ще каже?

— Мога да кажа, принцесо, че имате повече право, отколкото си представяте.

В същия миг очите на девойката станаха сурови. Дьо Марен, който внимателно следеше всичко около себе си, разбра причината. Още щом той се отправи към принцеса Катрина, князът се наведе към княгиня Анастасия и й пошепна няколко думи. После се обърна към Бухуш и продума и на него нещо. Хетманът се надигна тежко от мястото си и мина зад княгинята. Поканена да остане, княгиня Анастасия пристъпи с усмивка към французина, следвана от брат си. Като че ли искайки да се разхладят по-настрана, те с въздишка се настаниха от двете страни на момичето. Веднага зад гърба им застана и логофетът Мирон, а и князът се приготви да се присъедини към тях.

— Какво казва господин абатът? — с интерес запита княгинята.

— Говорим за душата на баба — отвърна Катрина.

Княгинята зина уста и ококори очи.

— Още един дар имам от баба — обърна се Катрина към госта.

— Наистина ли? — сметна за редно французинът да се учуди, развеселен от комедията, която се разиграваше пред него.

— Да. Имам една стара икона, обкована със сребро. Донесъл я княз Истратие от светите места. Зная и една интересна случка, как княз Истратие се сдобил с тази икона от един неверник, у когото гостувал през една бурна нощ.

— Така ли? Горещо желая да чуя тази случка.

— А иконата не ви ли интересува, господин дьо Марен?

— Разбира се. Искам да видя и иконата.

С леко движение на брадичката принцесата покани госта да я последва и го отведе в източния ъгъл на стаята, където гореше кандилото. С пръста си с розово нокътче тя му показа старата сребърна иконичка. Дьо Марен се наведе над нея и веднага усети как останалите в другия край на стаята се раздвижиха и ги последваха в този ъгъл. Не видя нищо от това, което се намираше пред него, защото следеше какво става зад гърба му.

— Случката — шепнешком запита дьо Марен с насмешлива усмивка.

— Много ли време ще стоите в Истанбул, господине? — запита тя, изоставяйки изведнъж нишката на разговора.

— Не зная, принцесо. Зависи от много неща.

— Но ще се върнете ли пак по нашите места?

— Надявам се.

— Ако се забавите — продължи Катрина, — може и ние да дойдем там. Оставам задължена да ви разкажа една интересна случка.

Сбогува се с него, като го погледна мило, изправи шията и брадичката си, мина дръзко край другите и излезе от стаята.

Дьо Марен бе очарован. Беше уверен, че е изпълнил мисията си, за което го бе помолил Русет.

Така завърши празненството през седмия час от деня. Все така тържествено, с поклони и отбрани думи дьо Марен бе отведен до дома на миноритите. Не бе минал и половин час, откак стоеше на приказка с отец Гуидо, който беше много щастлив и доволен, когато бейзаде Алеку влезе в обвития с лоза чардак и му донесе обяснението за доброто разположение на княза към своите верни, приближени боляри. След като изпили кафето и си тръгнали, няколко минути след излизането на дьо Марен, великият спатар Йон Милеску, великият вистиерник Василе Геука и великият житничер Джорджие Богдан били заобиколени от войскари, хванати и затворени: Геука в кулата до портата, Богдан при сеймените, Йон Милеску в подземието на голямата къща.