Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (11)

XI

Престой в Яш.

На двадесет и осми септември, вторник, два часа преди пладне отец абат Пол дьо Марен мина между лозята на Яш и преди да влезе в града, спря на почивка до Пъкураровата чешма. Тук го посрещна армашът Фльондор с неколцина воини и група синове на боляри, между които и синовете на Раковица и Бухуш, които бяха на голяма почит пред княз Дука. Като челник сред тях, макар и по-млад, беше синът на великия логофет Мирон Костин. Накулаеш Костин имаше само осемнайсет години, брадата и мустаците му едва бяха наболи, но бе много учен и образован, придобил науката си в най-висшите полски училища. Имаше и от Милесковия род, както и от много други родове, учени момци, но синът на логофета Мирон се бе завърнал с голяма слава, хвален и прославян от своите учители, поставян много по-високо от всички синове на полските благородници, защото имаше остър ум. Памет като неговата нямаше никой, той можеше да изреди всички родове, племена и царе от Адам, та чак до времето на султан Мехмед и император Леополд. Имаше красноречив език и затова хетманът Бухуш избра него да отиде заедно с Фльондор, за да произнесе приветственото слово за добре дошъл.

Абат Пол се спря и се загледа в момците, които държаха здраво юздите на конете си и ги разиграваха нетърпеливо. Оценяваше в себе си не само богатството на накитите и облеклата, не само расата на арабските жребци, но най-вече блясъка във все още детските и същевременно надменни очи.

— И конете, и ездачите приличат на расови животни — тихо каза той на бейзаде Алеку.

— Разпознавам няколко змийчета — в същия тон му отговори Русет. — Един от тях, струва ми се, че си точи езика.

Армашът Фльондор сне калпак и се поклони. С приятелска усмивка той поздрави с очи и бейзаде Алеку. Дьо Марен веднага слезе от коня. В същия миг и младите боляри скочиха на земята и хвърлиха поводите на конете в ръцете на слугите. Некулаеш произнесе словото си пламенно и с ръкомахане, само няколко фрази, които баща му предварително бе изслушал. Дьо Марен благодари с подходящи думи, възхвалявайки известния и верующ християнски княз Джорджие, който имал добрината да му изпрати такава изискана свита, водена от толкова симпатичен армаш, и да го поздрави за добре дошъл посредством един толкова млад и учен тълмач.

Изслуша внимателно имената на всички младежи, без да запомни нито едно. После веднага намери повод да запита за армаша и оратора, за да си отбележи в записките. Бейзаде Алеку веднага му помогна, давайки му и другите сведения, от които се нуждаеше и които Тоадер Фльондор му бе пришепнал.

Негово височество княз Дука намерил за добре, след като изслушал молбите на католическите отци от престолнината, да остави първия ден госта да си почине сред своите в дома на францисканската мисия. Така че армашът и болярските синове щели да го съпроводят дотам. Старият наставник на мисията Гуидо Челести го очаквал с голямо нетърпение, като много съжалявал, че по причина на старческа немощ не могъл да излезе да го посрещне.

Следващия ден, сряда, негово височество молел абата да посвети на него. Той го канел да посети двореца и да разговаря с негово височество, да обядва с негово височество, да види и познае всички боляри на негово височество и да послуша метерхането^[1] на негово височество, съставено също така добре, както и метерхането на падишаха султан Мехмед. След като постои като желан гост, колкото благоволи да остане в престолнината, негово височество щял да му даде стража, която да го изпроводи до границата на Дунав към Високата порта, закъдето знаел, че пътува като пратеник.

— Скъпи принце, моля ви да съобщите на господин армаша, че нямам никакво особено пратеничество към турците — заговори с усмивка абатът.

Русет изпълни желанието му. Младите болярски санове изслушаха внимателно съобщението. После всички се усмихнаха, без да повярват нито дума.

Старото и прочуто място за почивка, Пъкураровата чешма, представляваше паметник, изграден от цял каменен къс с четири плоскости, през които от медна тръба бликаше като дъга бистрата вода на извора. Както при всички подобни паметници на местните жители, никакъв величествен надпис не сочеше името на християнския благодетел, който, останал неизвестен, беше държал да си осигури покой и блаженство на другия свят. С кристален звън водата се събираше в каменно корито за утоляване жаждата на животните. Хората имаха право да пият направо от тръбата. Добре отъпканото от копитата и краката мочурище около каменния блок и коритото беше доказателство за непрекъснатото и оживено движение към светлата престолнина на Молдова.

Докато гостът разговаряше посредством тълмача с армаша и болярските синове, конете се приближиха до коритото. В Яш не можеше да влезе кон, ненапоен на Пъкураровата чешма. Пийнаха си и войскарите. После възседнаха конете, заобиколиха мочурището и свитата забърза към кубетата на църквите и манастирите, които блестяха сред зеленината. Плътно заобиколен от всички страни, абат Пол не можеше да види всичко, което желаеше, от покрайнините на този прочут град. Стори му се все пак, че жилищата в покрайнините почти навсякъде показваха непостоянството на времената. В замяна на това пък между порутените стобори се ширеха безгрижно на есенното слънце чудните червени кичури на някакви фантастични пищни трънливи растения, които местното население наричаше паламида.

— Красиво име и красиво растение! — забеляза абат дьо Марен към бейзаде Алеку.

По криволичещи улици (вероятно по стратегически причини) абат Пол стигна до дома на мисията сред тържествен галоп и сред огромен ореол от прах. Там се раздели с другарите си повече с поклони и усмивки, отколкото със слова. Бейзаде Алеку сне шапка и дьо Марен му стисна ръцете.

— Значи, принце, се разделяме? Толкова скоро?

— Господин абат, трябва да ви оставя да си починете — отговори Русет, като го гледаше право в очите с приятелско чувство, в което абат Пол вече не се съмняваше. — Впрочем не може да се каже, че нямаме нужда и двамата от такова нещо след изпитанията, през които минахме нощес. Но ще се видим колкото се може по-скоро и ще се радвам да узная от ваша милост някои добри вести по отношение на моята печална съдба и моята клета душа. Освен това трябва да добавя, че днес, колкото се може по-скоро, аз трябва да се представя пред негово височество княз Джорджие, да дам сметка за постъпките си, повече за това, което не е известно, отколкото за това, което се знае.

— Наистина ли?

— Както имах честта да ви доложа, скъпи господин дьо Марен. Но не берете грижа и не ме сънувайте лошо.

Бейзаде Алеку почака капитан Илие, докато му дадат писмо, че е довел благополучно абат Пол в престолнината Яш, което трябваше да покаже на своите господари в Лвов. Сетне яхна коня и заедно със своите хора се раздели с французина, с Туркулец и с братята мисионери.

Дьо Марен прегърна като родни братя тримата калугери от мисията, макар да ги виждаше за пръв път. Те бяха беловласи и с жалка външност в бедняшките си дрехи. Живееха в ниска къщичка с дървен стобор. Според местните обичаи имаха малко стопанство и хубав дървен чардак, обвит с лоза. Една малка църквичка, без украшения и кубета, най-жалката измежду всички божи обители, се издигаше редом с къщичката. Там служеше, колкото го държаха силите, старият Гуидо Челести, подпомаган от братята Лудовик и Лаврентий, побелели и те в тази трудна мисия далеч от цивилизацията и от Алма матер^[2]. От дълги и незапомнени години не бяха виждали Рим.

— Скъпи братко — каза старият Гуидо, като водеше госта със ситни крачки към чардака, където го настани на почетно място в единственото кресло, което имаха, — благоволете да седнете и да хапнете от малкото, което имаме. Навярно сте изморен от пътя и гладен. Имаме малко сирене и плодове и студено птиче месо, приготвено по френската кухня. И чаша хубаво вино. Докато почивате и се възстановявате, моля да благоволите да изслушате нашите оплаквания и да ни разкажете новини от другия свят.

— Опдавна съм напуснал Франция, патер Гуидо — отговори абатът, — и не мога да кажа, че съм я напуснал със съжаление, защото ми се отдаде случай да пътувам из страни, които не познавам.

— Ех! — въздъхна старецът. — Пътникът се завръща, но изгнаникът има твърде малка надежда. Живеем тука, скъпи братко, в страна, която бог е сътворил благодатна, но хората се мъчат да я развалят.

— Започнах и аз да я опознавам — потвърди гостът. — Разказа ми за нея монсеньорът, епископ дьо Леополд, докато бях в Полша, и ми я представи като нещо странно. Исках да видя и отците в Котнар, но нямах възможност. Радвам се, че мога да разговарям с наставника на мисионерството в Яш, за да узная това, което сам не съм в състояние да разбера.

— Минавате, скъпи братко, през една достойна за внимание страна — тъжно се усмихна старият патер Гуидо. — Например в тази страна, според стари спогодби, турците нямат право да си издигат джамии. Макар да са пълновластни господари и сабята им да виси над тази страна, те не смеят да погазят закона си, който са подпечатали преди век и половина. В замяна на това от време на време заповядват на татарите от Буджак или от Крим да нахлуят и да палят и рушат христовите обители тука. Неотдавна и ние с ужас видяхме тези номади. Имахме една наша много стара малка църквица. Изгориха я и я разрушиха пред очите ни, макар на колене да ги молехме да я пощадят. Жестоко ухилени, те ни прескочиха с конете си, оставяйки подире си мириса на кожусите си и на пожарищата. С голяма мъка можахме да съградим върху пепелта друга скромна обител на бога от плетени и замазани с глина пръти. Това е църквицата, която виждате. В нея се мъчим, в нея приемаме и утешаваме нашите верующи и се страхуваме за утрешния ден. Ние живеем, скъпи братко, на границата на варварския свят.

В последните години тук върлуваха нашественици и мор и наплашените бедни хора се разпиляха. А ако искате да знаете какъв ред има дворецът и тукашните благородници, където утре следва да отидете, то знайте, че в това отношение тукашният свят не се отличава от западния. И тука, както навсякъде, благородниците имат същите пороци: леност, надменност, желание да се забогатее без труд. Обръщайки гръб на истината, и тук се усмихват на ласкателството, на коварството, на забравата на задълженията. Доброто на страната е последното нещо, за което мислят; страхуват се от достойнствата на своя владетел и търсят закрила в слабостите му. И се смеят на бедната сирота, наречена почтеност, и я блъскат настрана с лакът.

— Ами за техния княз какво можете да ми кажете, патер Гуидо? — запита абатът. Беше дълбоко трогнат от мъката на тази немощна жертва на християнството.

— Сегашният княз само бог може да го съди за човешките слабости, почтени братко. Аз не си позволявам това. Защото ценя у него някои достойнства, които блестят като диаманти. Благочестието на княз Дука се вижда по божиите обители, които е съградил и украсил величествено. Бих могъл да добавя и строгия непорочен живот, който налага на семейството си. За това откровено ми разказа негово високопреосвещенство митрополит Дософтей, високообразован човек, който благоволява от време на време да ни приема и с когото предпазливо разговаряме по въпросите на вярата. Между княза и княгинята може да се гори смирна под светото разпятие, толкова били благочестиви. Тяхната стая е килия на монаси, които живеят неопетнено, както някога блажените Андроник и Анастасия.

— Много интересно — промълви абат дьо Марен и се прозя.

Той похапваше от сложеното на трапезата и слушаше въодушевения разказ на стария минорит, чийто френски език със силен тоскански акцент беше богат и се лееше свободно, както е обикновено при самотниците, осъдени дълго време на мълчание. Той все още говореше и обясняваше какво ли не, когато забеляза, че гостът му, надвит от тежката умора, дреме в креслото, одобрявайки думите му с премигване и разсеяни усмивки… Тогава замълча и го остави да отпусне глава на една страна под венеца на поръждавялата от есента лоза, огряван от бледото гальовно слънце.