Метаданни
Данни
- Серия
- Марсианска дилогия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Красная звезда, 1908 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Росица Бърдарска, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Богданов. Червената звезда
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984
Библиотека „Галактика“, №51
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Христо Стефанов
Преведе от руски: Росица Бърдарска
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактори: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Руска-съветска, I издание
Дадена за печат 21.X.1983 г. Подписана за печат 12.I.1984 г.
Излязла от печат месец февруари 1984 г. Формат 70/100/32. Изд. №1722. Цена 1,00 лв.
Печ. коли 12. Изд. коли 7,77. УИК 7,12
Страници: 192. ЕКП 95363 21331 5532–25–84
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Росица Бърдарска, преводач, 1983
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983
c/o Jusautor, Sofia
Вечное солнце
© Молодая гвардия, Москва, 1979
История
- —Добавяне
- —Редактирано според книжното издание от Mandor. Предговорът е изнесен като отделен текст.
- —Преместване на анотацията от произведението към книгата.
VII. Хората
Намаляването на теглото все повече се усещаше. Нарастващото чувство на лекота престана да бъде приятно. Към него се прибави някаква неувереност и смътно безпокойство. Прибрах се в кабината и легнах.
След два часа спокойствие и усилен размисъл неусетно съм заспал. Когато се събудих, до масата в моята кабина седеше Нети. Неволно скочих от леглото с рязко движение и сякаш подхвърлен от нещо нагоре, ударих главата си в тавана.
— Когато човек тежи по-малко от двайсет фунта, трябва да бъде по-внимателен — с добродушно-философски тон отбеляза Нети.
Беше дошъл при мене специално, за да ми даде всички необходими указания за „морската болест“, която вече ме хващаше със загубата на теглото. Ако отново ми потрябваше помощта му, винаги можех да го извикам посредством отделния сигнален звънец в неговата кабина.
Използвах случая да поговоря с младия лекар — този симпатичен, много образован, но и много весел юноша неволно ме привличаше. Попитах го защо от всички марсианци на етеронефа само той и Мени владеят родния ми език.
— Много просто — обясни ми той. — Когато търсехме човек, Мени избра себе си и мене за вашата страна и ние прекарахме в нея повече от година, докато не осъществихме връзка с вас.
— Значи, другите са „търсили човек“ в други страни?
— Разбира се, сред всички големи народи на Земята. Но както Мени предвиждаше, успяхме да го открием тъкмо във вашата страна, където животът се движи стремително и ярко и кара хората да гледат напред. След като открихме подходящ човек, съобщихме на останалите. Събрахме се отново — и ето, пътуваме.
— Какво разбирате под „търсехме човек“, „открихме човек“? Аз се досещам, че става въпрос за субект, подходящ за известна роля — Мени ми обясни каква точно. Поласкан съм, че сте избрали мене, но бих искал да знам защо.
— Бих могъл да ви отговоря в общи линии. Трябваше ни здрав и подвижен по природа човек, колкото се може по-способен на разумен труд, с по-малко лични връзки на Земята, почти лишен от индивидуализъм. Нашите физиолози и психолози предполагат, че преходът от условията на живот във вашето общество, разкъсвано от вечна вътрешна борба, към условията на нашето, организирано, както вие казвате, социалистически, е много тежък и труден за отделния човек и изисква особено благоприятно съчетание на качества. Мени реши, че вие сте най-подходящ от всички.
— И мнението на Мени беше достатъчно за вас?
— Да, ние напълно се доверяваме на оценката му. Той е човек с изключително силен и ясен ум и много рядко греши. В отношенията със земните хора той има по-голям опит от всички ни; той пръв започна тези контакти.
— А кой откри начина за връзка между планетите?
— Това е дело на мнозина. „Минус-материята“ беше открита преди няколко десетилетия. Но в началото можехме да я получаваме само в нищожни количества и бяха нужни усилията на много фабрични колегии, за да се открият и разработят методите за производството й в по-голям мащаб. След това трябваше да се усъвършенствува техниката за получаване и разлагане на радиевите материи, за да имаме подходящ двигател за етеронефите. Това също ни струваше много усилия. По-нататък имаше доста трудности, свързани със самите условия на междупланетната среда с нейния страшен студ и парещи слънчеви лъчи, несмекчавани от въздушна обвивка като при Земята. Изчислението на пътя също се оказа трудна задача, съпътствувана от непредвидени грешки. С една дума, предишните експедиции на Земята завършваха с гибелта на всички участници, докато Мени не успя да организира първата успешна експедиция. А сега, използвайки неговите методи, ние започваме да проникваме и на Венера.
— В такъв случай, Мени наистина е велик човек — казах аз.
— Да, ако ви харесва да наричате така един човек, който действително работи много и добре.
— Не исках да кажа това — да работят много и добре — могат и съвсем обикновени хора, хората-изпълнители. Явно, Мени е нещо друго — той е геният, човекът-творец, който създава новото и води човечеството напред.
— Струва ми се, че всичко това е неясно и неточно. Всеки човек е творец и във всеки човек се проявява творчеството на цялото човечество и природата. Нима Мени не държи в ръцете си целия опит на предишните поколения и на днешните изследователи и нима всяка крачка в неговата работа не е изхождала от този опит? А елементите и зародишите, от които е съставен, не са ли предоставени от природата? Човекът е личност, но неговото дело е безлично. Рано или късно той умира с радостите и страданията си, а то остава в безкрайно развиващия се живот. Тук няма разлика между хората на труда; различни са само измеренията на това, което са преживели, и онова, което ще остане след тях.
— Но нали името на такъв човек като Мени няма да умре заедно с него, а ще остане в паметта на човечеството, докато безброй други имена ще изчезнат безследно?
— Всяко име остава дотогава, докато са живи онези, които са живели с човека и са го познавали. Но човечеството не се нуждае от мъртвия символ на личността, когато нея вече я няма. Нашата наука и нашето изкуство са безлични, те пазят направеното до днес като общо дело. Имената на миналото са безполезен баласт за паметта на човечеството.
— Може би сте прав, но нашият свят би се възмутил от тази логика. За нас имената на титаните на мисълта и делото са живи символи, без които не може нито нашата наука, нито нашето изкуство, нито целият ни обществен живот. Често в борбата на силите и в борбата на идеите едно име върху знамето говори повече от отвлечения лозунг. И имената на гениите не са баласт за нашата памет.
— Така е, защото общото дело на човечеството за вас все още не е общо дело; в илюзиите, породени от борбата между хората, то се раздробява и изглежда като дело на отделните хора, а не на човечеството като цяло. На мене също ми беше трудно да разбера вашата гледна точка, както на вас — нашата.
— С една дума, за добро или за зло, в нашата компания няма безсмъртни. Затова пък смъртните тук са вероятно избраници, нали? От тези, които „много и добре работят“, както вие се изразявате.
— По принцип, да. Мени избра тези другари измежду многото хиляди, които пожелаха да тръгнат с него.
— А най-голямата фигура след него е може би Стерни?
— Да, щом упорито искате да мерите и сравнявате хората. Стерни е забележителен учен, макар и съвсем различен от Мени. Той е рядко талантлив математик — откри цяла поредица грешки в изчисленията, по които се организираха всички предишни експедиции на Земята, и доказа, че някои от тези грешки сами по себе си са били достатъчни за гибелта на екипажа и цялото начинание. Той откри нови методи за изчисления и досега резултатите, получени от него, са безпогрешни.
— Аз също си бях изградил подобна представа за него по думите на Мени и първите си впечатления. Но между другото сам не разбирам защо видът му предизвиква у мене някакво тревожно чувство, неопределено безпокойство, нещо като безпричинна антипатия. Бихте ли могли да ми обясните това, докторе?
— Знаете ли, Стерни е човек с много силен, но студен и аналитичен ум. Той неумолимо и последователно разлага всичко и изводите му често са едностранчиви, понякога прекалено сурови, защото анализът на отделните части не дава цялото, нали? Там, където има живот, цялото е повече от сбора на своите съставки, както живото човешко тяло е нещо повече от купчината негови органи и части. Затова Стерни по-малко умее да влиза в настроението и мислите на другите хора. Той винаги ще ви помогне с желание, ако го помолите, но никога няма сам да отгатне какво ви е нужно. При това вниманието му почти всякога е погълнато от неговата работа, главата му постоянно е заета с някаква трудна задача. По това той се различава от Мени — Мени забелязва всичко край себе си и неведнъж е съумявал да обясни даже на мен самия какво искам, какво ме безпокои, накъде са устремени мисълта или чувството ми.
— В такъв случай Стерни се отнася твърде враждебно към нас, земните хора, пълни с противоречия и недостатъци?
— Враждебно? Не, това чувство му е чуждо. Но, струва ми се, че притежава повече скептицизъм, отколкото е нужно. Той прекара във Франция само половин година и телеграфира на Мени: „Тук няма какво да се търси.“ Може би донякъде е бил прав, защото и Лета, който беше заедно с него, не намери подходящ човек. Но в сравнение с Лета той характеризира много по-сурово хората, които е срещнал в тази страна и, разбира се, много едностранчиво, макар че не казва нищо невярно.
— Кой е този Лета, за когото говорите? Не мога да си го спомня.
— Химик, помощник на Мени. Той е възрастен човек, най-старият от всички на нашия етеронеф. Вие лесно ще се сближите с него и това ще ви бъде много полезно. Той има мек характер и много добре разбира чуждата душа, макар че не е психолог като Мени. Отбийте се в неговата лаборатория, той ще се зарадва и ще ви покаже много интересни неща.
В този момент аз си помислих, че вече сме много далеко от Земята и поисках да погледна към нея. Отправихме се заедно към една от страничните зали с големи прозорци.
— Няма ли да минем близко до Луната? — попитах пътьом.
— Не, Луната за съжаление остава далеч встрани. Аз също бих искал да я погледна отблизо. От Земята тя изглеждаше така странно. Голяма, студена, бавна, загадъчно-спокойна — не като нашите малки две луни, които тичат по небето и бързо сменят личицата си като живи, капризни деца. Вашата Луна е много по-ярка и светлината й е толкова приятна. По-ярко е и вашето слънце — в това отношение вие сте по-щастливи от нас. Вашият свят е двойно по-светъл, затова не ви трябват очи като нашите, с големи зеници, които да събират слабите лъчи на нашия ден и нашата нощ.
Седнахме до прозореца. Земята сияеше в далечината като гигантски сърп, на който се различаваха само очертанията на Западна Америка, Североизточна Азия, мътното петно, означаващо част от Великия океан, и бялото петно на Северния ледовит океан. Атлантика и Старият свят бяха покрити с мрак, можех само да се досещам за тях извън очертанията на сърпа — защото невидимата част на Земята закриваше звездите върху обширно пространство от черното небе. Нашата косвена траектория и въртенето на Земята около оста й бяха променили картината.
Гледах и ми беше тъжно, че не виждам моята родна страна, където имаше толкова живот, борба и страдания, където до вчера бях в редовете на другарите си, а сега на моето място трябваше да застане друг. В душата ми се надигаше съмнение.
— Там долу се пролива кръв — казах аз, — а тук вчерашният партиен работник е в ролята на спокоен съзерцател…
— Там се лее кръв в името на по-добро бъдеще — отговори Нети, — но за борбата е нужно да се знае какво ще е това бъдеще. Вие сте тук, за да го научите.
С неволен порив аз стиснах неговата малка, почти детска ръка.