Александър Богданов
Червената звезда (6)

VI. Етеронефът

След закуска Мени ме поведе да разгледаме нашия „кораб“. Първо се насочихме към машинното отделение. То заемаше долния етаж на етеронефа, точно върху плоското дъно, и беше преградено на пет части — една централна и четири странични. В средата на централното помещение се намираше двигателят, а на пода около него в четирите посоки имаше кръгли стъклени прозорци — единият от чист кристал, трите от цветно стъкло в различни цветове. Стъклата бяха дебели три сантиметра и удивително прозрачни. В момента през тях се виждаше само част от земната повърхност.

Основната част на двигателя представляваше вертикален метален цилиндър, висок три метра и с диаметър половин метър, направен, както ми обясни Мени, от осмий — благороден метал, подобен на платината, който се топи много трудно. В този цилиндър ставаше разлагането на радиевата материя; нагретите до червено стени, дебели 20 сантиметра, ясно свидетелствуваха за енергията на този процес. Но в помещението не беше много горещо — целият цилиндър беше обгърнат с два пъти по-широк калъф от някакво прозрачно вещество, което чудесно предпазваше от горещината. Отгоре този калъф беше съединен с тръби, по които нагретият въздух се отправяше във всички посоки за равномерно отопление на етеронефа.

Останалите части на двигателя, свързани по различен начин с цилиндъра — електрически бобини, акумулатори, указатели с циферблати и т.н. — бяха красиво подредени наоколо и дежурният механик чрез система от огледала виждаше всичко наведнъж, без да става от креслото си.

Едната от страничните зали беше „астрономическа“, отдясно и отляво са намираха „водната“ и „кислородната“, а насреща — „изчислителната“. В астрономическата зала подът и външната стена бяха изцяло кристални — от геометрично шлифовано стъкло с идеална чистота. Бяха толкова прозрачни, че когато, вървейки след Мени по въздушните мостчета, аз реших да погледна право надолу, не видях нищо между себе си и бездната, и трябваше да затворя очи, за да спра мъчителното главозамайване. Стараех се да гледам встрани към инструментите, разположени между мостчетата на сложни стативи, спуснати от тавана и вътрешните стени на помещението. Главният телескоп беше дълъг около два метра, имаше непропорционално голям обектив и вероятно също такава оптическа сила.

— Използваме само елмазни окуляри — каза Мени, — те дават най-голямо зрително поле.

— Колко пъти увеличава този телескоп? — попитах аз.

— Изображението е ясно при увеличение до 600 пъти — отговори Мени, — но когато то е недостатъчно, ние фотографираме зрителното поле и разглеждаме снимката под микроскоп. Така увеличението на практика стига до 60 хиляди пъти и повече, а заземяването и снимането отнемат по-малко от минута.

Мени ми предложи да погледна през телескопа към Земята, която бяхме напуснали. Той само насочи тръбата.

— Разстоянието сега е около две хиляди километра — каза той. — Ориентирате ли се в това, което виждате?

Аз веднага познах пристанището на една скандинавска столица, докъдето често пътувах по поръчение на партията. Интересно ми беше да разгледам параходите на рейда. С едно завъртане на страничната ръчка на телескопа Мени постави на мястото на окуляра фотокамера, а след няколко секунди я сне от телескопа и я постави в големия апарат отстрани, който се оказа микроскоп.

— Ние проявяваме и фиксираме изображението тук, в микроскопа, без да докосваме пластинката — поясни той и след няколко незначителни операции, след някаква си половин минута ми предостави окуляра на микроскопа. Поразително ясно видях познатия ми параход на Северното дружество, сякаш той се намираше на няколко десетки крачки от мене. Изображението беше релефно и в напълно естествени цветове. На мостика стоеше побелелият капитан, с когото неведнъж бях разговарял по време на пътуване. Един моряк пускаше на палубата голям сандък и сякаш беше застинал в тази поза, както и пътникът, който му сочеше нещо с ръка. И всичко това беше на две хиляди километра…

В помещението влезе млад марсианец, помощникът на Стерни. Трябваше да изчисли разстоянието, изминато от етеронефа. Не искахме да му пречим и преминахме по-нататък, във „водната“ зала. Там се намираше огромен резервоар с вода, както и съответните пречиствателни апарати. Множество тръби отвеждаха тази вода от резервоара към целия етеронеф.

Следваше „изчислителната“ зала. Там имаше неразбираеми за мен машини с множество циферблати и стрелки. На най-голямата машина работеше Стерни. От нея излизаше дълга лента, вероятно с резултатите от изчисленията на Стерни, но знаците по нея, както и по всички циферблати, ми бяха непознати. Не исках да преча на Стерни и изобщо да разговарям с него. Преминахме бързо в последното странично помещение.

Това беше „кислородната“ зала. В нея се съхраняваха кислородните запаси във вид на бертолетова сол, като от наличните 25 тона можеше да се отдели според нуждите 10 хиляди кубически метра кислород — количество, достатъчно за няколко пътешествия като нашето. Тук се намираха и апаратите за разлагане на бертолетовата сол. Пазеха се също запаси от барит и разяждащ калий за поглъщане на въглекиселината от въздуха, както и от серен анхидрид за поемане на излишната влага и летливия левкомаин — онази физиологична отрова, която се отделя при дишането и е много по-вредна от въглекиселината. Завеждащ тук беше доктор Нети.

След това се върнахме в централното машинно отделение и оттам с малък асансьор се изкачихме на най-горния етаж на етеронефа. Централната зала там беше заета от друга обсерватория, почти същата като онази долу, само че кристалната й повърхност беше над нас, а не под краката ни, и инструментите бяха по-големи. От тази обсерватория се виждаше другата половина на небесната сфера заедно с планетата, към която пътувахме. Марс сияеше с червена светлина встрани от зенита. Мени насочи натам телескопа и аз отчетливо видях познатите ми от картите на Скиапарели очертания на континенти, морета и мрежи от канали. Мени фотографира планетата и под микроскопа се появи детайлна карта. Но без неговите обяснения не бих разбрал нищо от нея: петната, представляващи градове, гори и езера, се отличаваха помежду си по неуловими и неразбираеми за мене подробности.

— На какво разстояние сме? — попитах аз.

— Вече е сравнително близко — към сто милиона километра.

— А защо Марс не е в зенита на купола? Значи, ние летим не право към него, а встрани?

— Да, и не бихме могли другояче. Тръгвайки от Земята, ние запазваме по силата на инерцията скоростта на нейното движение около Слънцето — 30 километра в секунда. Скоростта на Марс е само 24 км/сек и ако летим по перпендикуляра между двете орбити, ще се блъснем в повърхността на Марс с остатъчната странична скорост 6 км/сек. Ето защо избрахме криволинейния път, по който се уравновесява излишната странична скорост.

— В такъв случай, колко е дълъг целият път?

— Около 160 милиона километра, което означава не по-малко от два и половина месеца.

Ако не бях математик, тези цифри нищо нямаше да ми говорят, но сега те предизвикваха в мене усещане, близко до кошмара, и аз побързах да изляза от астрономическата зала.

Шестте странични отделения на горния сегмент, заобикалящи като пръстен обсерваторията, бяха без прозорци и таванът им, част от кълбовидната повърхност, наклонено се спускаше към самия под. До тавана се намираха големите резервоари с „минус-материя“, чието отблъскване трябваше да неутрализира теглото на целия етеронеф.

Средните етажи — третият и вторият — бяха заети с общи зали, лаборатории на отделни членове на експедицията, тук бяха и техните кабини, бани, библиотеката, залата за гимнастика и т.н.

Кабината на Нети беше съседна на моята.