Александър Богданов
Червената звезда (32)

V. Равносметката

Сред хаоса от спомени и мисли, който се навдигна в душата ми, когато разбрах, че Нети е била на Земята и не е пожелала да се срещне с мен, аз отначало бях убеден само в едно. Този краен извод възникна някак от само себе си, без забележимо логическо развитие, и беше вън от всякакво съмнение. Но за мен не беше достатъчно само да го осъществя колкото се може по-скоро. Исках ясно да го мотивирам за себе си и за другите. Най-вече не можех да се примиря с това, че и Нети не е могла да ме разбере и е приела за порив на чувство онова, което беше логична необходимост, което неизбежно произтичаше от цялата ми история.

Затова бях длъжен преди всичко последователно да я разкажа, да я обясня на другарите, на себе си, на Нети… Такъв е произходът на този мой ръкопис. Вернер, който ще го прочете пръв — на другия ден, след като ние с Владимир изчезнем, ще се погрижи той да бъде отпечатан, разбира се, с всички необходими за конспирацията поправки. Това е единственото ми завещание към него. Много съжалявам, че няма да мога да му стисна ръката на сбогуване.

Докато пишех тези спомени, миналото се проясни пред мен, хаосът отстъпи място на определеността, моята роля и положение се очертаха точно в съзнанието ми. С ясен ум и твърда памет сега аз мога да направя цялостна равносметка…

Безспорно, задачата, която ми беше възложена, се оказа свръх силите ми. Къде е причината за неуспеха? И как да се обясни грешката на дълбоко проницателния психолог Мени, направил такъв несполучлив избор?

Спомням си разговора с Мени по този повод, разговор, проведен в онова щастливо за мен време, когато любовта на Нети ми внушаваше безпределна вяра в собствените ми сили.

— Как дойдохте до извода — попитах аз Мени, — че от множеството най-различни хора, които сте срещнали в нашата страна, аз съм най-подходящият за мисията да бъда представител на Земята?

— Изборът не беше толкова голям — отговори той. — Още от самото начало трябваше да се ограничим с представителите на научно-революционния социализъм, всякакъв друг мироглед е много далеч от нашия.

— Нека да е така. Но основната и главна сила на нашето направление са пролетариите, нима сред тях не можехте да намерите най-лесно онзи, който ви трябваше?

— Да, правилно би било да се търси там. Но… при тях обикновено не достига едно условие, което аз смятам за необходимо — широкото разностранно образование на равнището на вашата култура. Това отклони търсенията ми в друга посока.

Така каза Мени. Неговите предвиждания не се оправдаха. Значеше ли това, че той изобщо не трябваше да вземе никого, че разликата между двете култури е цяла пропаст за отделната личност и може да я преодолее само обществото? Бих се утешил, ако можех да мисля така, но у мен оставаше сериозно съмнение. Мисля, че Мени би трябвало да провери още веднъж последното си съображение — това за другарите-работници.

Къде именно бях претърпял провал?

Първия път това стана така — връхлетялата ме вълна от впечатления за чуждия живот, неговото грандиозно богатство заляха съзнанието ми и размазаха очертанията на неговите брегове. С помощта на Нети аз преживях кризата и се справих с нея, но не беше ли самата тази криза усилена и преувеличена от повишената чувствителност, от изтънчеността на възприятията, присъща на хората на социално-умствения труд? Може би за една малко по-примитивна, не така сложна, но затова пък органически по-здрава и издръжлива натура всичко би минало по-леко, преходът би бил по-безболезнен? Може би за ниско образования пролетарий не би било така трудно да влезе в едно ново, висше съществуване, макар че ще му се наложи да учи малко повече, но затова пък няма да му се налага да се освобождава от стари знания, което е най-трудно от всичко… Струва ми се, че тук Мени направи грешка в предвижданията си, като придаде на равнището на културата по-голямо значение, отколкото на наличната сила за културно развитие.

Втория път душевните ми сили се разбиха в самия характер на онази култура, която се опитах да приема с цялото си същество — подтисна ме нейната височина, дълбочината на социалните връзки, чистотата и прозрачността в отношенията между хората. Речта на Стерни, изразила грубо цялата несъизмеримост на двата типа живот, беше само повод, последен тласък, хвърлил ме в тъмната бездна, в която тогава стихийно и неудържимо ме водеше противоречието между моя вътрешен живот и цялата социална среда във фабриката, в семейството, в общуването с приятелите. И отново — не беше ли това противоречие много по-силно и остро тъкмо за мен, революционера-интелигент, който в девет десети от случаите работи или сам, или като учител и ръководител на другарите-сътрудници, обособявайки своята личност сред другите? Не би ли се оказало това противоречие по-слабо и в по-мека форма за човек, който прекарва девет десети от живота си в макар и примитивна и неразвита, но все пак другарска среда с малко грубо може би, но действително равенство между нейните членове? Струва ми се, че е така. И Мени би трябвало да поднови опита си, но вече в нова посока…

А за мен остава онова, което беше между двете поражения, което ми даде енергия и мъжество за дългата борба и сега ми позволява без чувство на унижение да правя равносметка. Любовта на Нети.

Безспорно тази любов беше недоразумение, грешка на нейното благородно и пламенно въображение. Но тази грешка все пак се оказа възможна, това никой не може да ми отнеме или промени. В това според мен е гаранцията за действителната близост между двата свята, за бъдещото им сливане в един — невиждано прекрасен и хармоничен.

Колкото до самия мене… тук няма място за равносметка. Новият живот е недостъпен за мен, а стария вече не желая — аз не му принадлежа повече нито с мисълта си, нито с чувствата си. Изходът е ясен.

Време е да свършвам. Моят съмишленик ме чака в градината, ето, дава ми сигнал. Утре ние двамата ще бъдем далеч оттук, по пътя към кипящия и преливащ живот, където ще бъде толкова лесно да изтрия ненавистната ми граница между миналото и бъдещето. Сбогом, Вернер, стар, добър другарю!

Да живее новият, по-добър живот и поздрав на тебе, Нети, неговия светъл призрак!

 

 

Из писмото на доктор Вернер до литератора Мирски. (Писмото е без всякаква дата, очевидно поради разсеяността на Вернер).

* * *

Канонадата отдавна беше замлъкнала, а все продължаваха и продължаваха да докарват ранени. Болшинството от тях бяха не милиционери или войници, а мирни жители. Имаше много жени и даже деца, всички са равни пред шрапнелите. В моята болница, най-близката до театъра на битката, караха главно милиционери и войници. Раните от шрапнели и парчета гранати потрисаха даже мене, стария лекар, работил в миналото няколко години като хирург. Но над целия този ужас се носеше и господствуваше едно светло чувство, една радостна дума — „победа!“

Това е нашата първа победа в истинско голямо сражение. Но за всекиго е ясно, че тя ще реши изхода на делото. Везните се наклониха на другата страна. Цели артилерийски полкове преминаха към нас и това е явно знамение. Страшният съд започна. Присъдата ще бъде безмилостна, но справедлива. Отдавна беше време да я изпълним…

На улиците кръв и руини. Слънцето стана съвсем червено от дима на пожарите и канонадата. Но за очите ни то не изглежда зловещо, а радостно-страшно. В душите звучи бойна песен, песента на победата.

* * *

Доведоха Леонид в моята болница някъде към обяд. Той има една опасна рана на гърдите и няколко по-леки, почти драскотини. Той се отправил още среднощ с петима „гренадири“ в онези части на града, които бяха в ръцете на неприятеля; задачата била с няколко отчаяни нападения да се предизвика там тревога и деморализация. Той сам предложил този план и сам пожелал да го изпълни. Бил работил там много време преди, познавал добре всички кътчета на града и можел да изпълни това отчаяно начинание по-добре от другите. След кратко колебание началникът на милицията се съгласил. Те успели да се доберат с гранатите си до една от неприятелските батареи и от покрива да взривят няколко сандъчета със снаряди. Сред предизвиканата от взривовете паника те се спуснали долу, повредили оръдията и взривили останалите снаряди. При това Леонид получил няколко леки рани от парчета гранати. После, докато бързо отстъпвали, се натъкнали на отряд неприятелски драгуни. Леонид предал командуването на Владимир, неговия адютант, а той самият с последните две гранати се промъкнал до най-близката врата и останал в засада, докато другите отстъпвали с енергична стрелба, използвайки всички случайни прикрития. Той пропуснал покрай себе си голяма част от неприятелския отряд и хвърлил първата граната в офицера, а втората — в най-близката група драгуни. Целият отряд се разбягал в безпорядък, а нашите се върнали и взели тежко ранения Леонид. Благополучно го пренесли до нашите линии и още преди разсъмване го предадоха на моите грижи.

Веднага успяхме да извадим парчето, но белият дроб е засегнат и положението е сериозно. Аз настаних болния колкото се може по-добре и по-удобно, но разбира се, имаше нещо, което не можех да му дам — пълния покой, от който се нуждаеше. На разсъмване битката се възобнови, шумът й отчетливо достигаше до нас и неспокойният интерес към хода на събитията усилваше трескавото състояние на Леонид. Когато започнаха да карат други ранени, той започна да се вълнува още повече и аз бях принуден, доколкото това е възможно, да го изолирам — поставих пред него параван, за да не вижда поне чуждите рани.

* * *

Около четири часа през деня сражението завърши и изходът беше ясен. Аз бях зает с преглеждане и разпределение на ранените. В този момент ми предадоха картичка от онази особа, която преди няколко седмици писмено се заинтересува за здравето на Леонид, а после, след бягството му, сама дойде при мен и трябваше да дойде и при вас с моя препоръка, за да се запознае с неговия ръкопис. Тъй като тази дама несъмнено е наш другар и явно лекар, аз я поканих направо при себе си в болничната зала. Както и миналия път, тя беше с тъмен воал, който силно прикриваше чертите на лицето й.

— Леонид при вас ли е? — попита тя, без да ме поздрави.

— Да — отговорих аз, — но не се тревожете много — раната му е сериозна, но може да бъде излекувана.

Тя бързо и умело ми зададе няколко въпроса, за да си изясни положението на болния. После заяви, че желае да го види.

— Тази среща няма ли да го развълнува? — възразих аз.

— Да, разбира се — беше нейният отговор, — но това по-скоро ще му помогне, отколкото да му навреди. Обещавам ви.

Тонът й беше много решителен и уверен. Чувствувах, че знае какво говори, и не можах да й откажа. Влязохме в залата, където лежеше Леонид, и аз с жест й посочих да мине зад паравана, като останах наблизо, край леглото на друг тежко ранен, с когото така или иначе трябваше да се заема. Исках да чувам разговора й с Леонид, за да се намеся, ако потрябва.

Вече зад паравана, тя малко повдигна воала си. Виждах силуета й през слабопрозрачния плат на паравана и разбрах, че се наклони над болния.

— Маска… — произнесе слабият глас на Леонид.

— Твоята Нети! — отговори тя и толкова нежност и ласка бяха вложени в тези две думи, казани с тих, мелодичен глас, че старото ми сърце трепна в гърдите, обхванато до болка от радостно съчувствие.

Тя направи някакво рязко движение с ръка, сякаш разкопчаваше яката си, и както ми се стори, сне шапката с воала, а после още повече се наклони над Леонид. Настъпи минутно мълчание.

— Значи, аз умирам? — попита той тихо.

— Не, Лени, животът е пред нас. Твоята рана не е смъртоносна и даже не е опасна…

— А убийството? — възрази той болезнено-тревожно.

— Това беше болест, мой Лени. Бъди спокоен, този порив на смъртна болка няма да застане никога между нас, нито на пътя към нашата велика обща цел. Ние ще я достигнем, мой Лени…

Лек стон се изтръгна от гърдите му, но това не беше стон на болка. Аз си тръгнах, защото си бях изяснил по отношение на моя болен онова, което ми беше нужно, а да подслушвам повече не трябваше и нямаше смисъл. След няколко минути непознатата, отново с шапка и воал, ме извика.

— Вземам Леонид със себе си — заяви тя. — Той сам желае това, пък и при мен условията на лечение са по-добри, така че можете да бъдете спокоен. Двама другари чакат долу, те ще го пренесат при мене. Разпоредете да донесат носилка.

Нямаше смисъл да споря — в нашата болница условията наистина не са блестящи. Попитах за адреса й — беше наблизо — и реших още утре да отида да навестя Леонид. Двама работници дойдоха и внимателно го отнесоха на носилка.

* * *

(Бележка, направена на следващия ден.)

Леонид и Нети безследно изчезнаха. Току-що бях в квартирата им: вратите са отворени, стаите — празни. На масата в голямата зала, където огромният прозорец беше широко отворен, намерих бележка, адресирана до мен. На нея с треперещ почерк бяха написани само няколко думи:

„Поздрав на другарите. Довиждане.

Ваш Леонид.“

Странно — не усещам никакво безпокойство. През тези дни смъртно се изморих, видях много кръв, много страдания, на които не можех да помогна, нагледах се на гибел и разрушения, а в душата ми, въпреки всичко е радостно и светло.

Всичко лошо е зад нас. Борбата беше дълга и тежка, но победата е близо… Новата борба ще бъде по-лека…