Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марсианска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Красная звезда, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

Александър Богданов. Червената звезда

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №51

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Христо Стефанов

Преведе от руски: Росица Бърдарска

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание

Дадена за печат 21.X.1983 г. Подписана за печат 12.I.1984 г.

Излязла от печат месец февруари 1984 г. Формат 70/100/32. Изд. №1722. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12. Изд. коли 7,77. УИК 7,12

Страници: 192. ЕКП 95363 21331 5532–25–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Росица Бърдарска, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Вечное солнце

© Молодая гвардия, Москва, 1979

История

  1. —Добавяне
  2. —Редактирано според книжното издание от Mandor. Предговорът е изнесен като отделен текст.
  3. —Преместване на анотацията от произведението към книгата.

IV. Пликът

Горещото лятно слънце сякаш разтопи леда, сковал живота в страната. Той се пробуждаше, светкавиците на новата буря вече пламваха на хоризонта и глухи тътнежи отново започнаха да се носят от низините. Това слънце, това пробуждане сгряваха душата ми, вливаха нови сили в мен и аз чувствувах, че скоро ще бъда здрав, както никога досега.

В това смътно-жизнерадостно състояние не ми се искаше да мисля за миналото и ми беше приятно да съзнавам, че съм забравен от целия свят, от всички… Разчитах, че ще възкръсна за другарите в такова време, когато никому няма да дойде наум да ме пита за годините на моето отсъствие, никак няма да им бъде до това и моето минало за дълго ще потъне в бурните вълни на новия прилив. А когато се усъмнявах в сигурността на тези планове, в мене се надигаха тревога и безпокойство и неопределена враждебност към всички, които биха могли все още да ме помнят.

Една лятна утрин Вернер, като се върна от визитация в болницата, не отиде в градината да си почине, както правеше обикновено, защото тези визитации страшно го изморяваха, а дойде при мен и започна много подробно да ме разпитва за самочувствието ми. Стори ми се, че се старае да запомни отговорите ми. Всичко това беше необичайно и аз отначало помислих, че той все пак е проникнал в тайната на моя малък заговор. Но от разговора скоро се убедих, че нищо не подозира. После той си тръгна — отново не към градината, а към кабинета си и едва след половин час го видях да се разхожда по любимата си тъмна алея. Не можех да не мисля за този, макар и дребен факт, защото край мене по-значими нямаше. След различни догадки аз се спрях на най-правдоподобното предположение — очевидно, някой специално е помолил Вернер да му напише подробно какво е състоянието ми. Всяка сутрин му донасяха пощата в кабинета. Навярно този път беше получил писмо със запитване за мен.

За да се успокоя, трябваше незабавно да науча от кого е писмото и с каква цел. Безполезно беше да питам Вернер — той сигурно имаше причина да не ми го казва, иначе би споделил, без да чака въпроси. Не знаеше ли нещо Владимир? Не, оказа се, че той не знае нищо. Започнах да мисля как да се добера до истината.

Владимир беше готов да ми помогне. Той смяташе, че любопитството ми е напълно законно, а потайността на Вернер — неоснователна. Без да се замисли, той направи цял обиск в стаите на Вернер и в медицинския му кабинет, но не намери нищо интересно.

— Предполагам — каза Владимир, — че той или носи това писмо със себе си, или го е скъсал и хвърлил.

— А къде хвърля обикновено скъсаните писма и хартии? — попитах аз.

— В кошчето, което стои под масата в кабинета му — отговори Владимир.

— Добре, в такъв случай донесете ми всички парчета хартия, които намерите в това кошче.

Владимир отиде и скоро се върна.

— Там няма никакви хартии — каза той, — но ето какво намерих: плика на писмото, получено, ако съдим по печата, днес.

Аз взех плика и погледнах адреса. Земята се разлюля под краката ми, стените сякаш започнаха да се срутват върху ми…

Почеркът на Нети!