Александър Богданов
Червената звезда (30)

III. Животът в родината

Вернер внимателно ме пазеше от всякакви впечатления, които биха били „вредни“ за здравето ми. Той не ми позволяваше да отивам при него в самата лечебница и от всички душевно болни, които се намираха там, аз можех да наблюдавам само безнадеждните случаи (те ходеха свободно и работеха в полето, в гората или градината), но това, честно казано, не ми беше интересно. Никак не обичам безнадеждните, ненужни и обречени неща. Искаше ми се да срещам болните в остра форма, онези, които могат да оздравеят, и особено меланхолиците и веселите маниаци. Вернер обеща сам да ми ги покаже, когато оздравея, но все отлагаше. Това така и не стана.

Още по-усилно Вернер ме изолираше от политическия живот в моята родина. Той явно предполагаше, че болестта ми се е породила от тежките преживявания на революцията. Не подозираше, че през цялото това време аз съм бил откъснат от родината си и дори не можех да зная какво става там. Това незнание той смяташе просто за забравяне, предизвикано от болестта и намираше, че е много полезно за мен. И не само че не ми говореше нищо по тези въпроси, но забрани и на моите болногледачи, а в цялата му квартира нямаше нито един вестник, книжка или списание от последните години — всичко това се пазеше в кабинета му в лечебницата. Аз трябваше да живея на политически изолиран остров.

Отначало, когато исках само спокойствие и тишина, това положение ми харесваше. Но после с натрупването, на сили ми ставаше все по-тясно в тази черупка. Започнах да досаждам с въпроси на моите спътници, но те, верни на заповедта на лекаря, отказваха да ми отговарят. Беше досадно и скучно. Започнах да търся начини да се измъкна от моята политическа карантина и се опитах да убедя Вернер, че вече съм достатъчно здрав, за да чета вестници. Но всичко беше безполезно. Вернер ми обясни, че е още рано и той сам ще реши кога може да смени умствената ми диета.

Оставаше ми да прибягна до хитрост. Трябваше да си намеря съмишленик сред околните. Много трудно бих склонил фелдшера на своя страна — той имаше твърде висока представа за професионалния си дълг. Насочих усилията си към другия болногледач, другаря Владимир. Не срещнах голяма съпротива.

Преди това Владимир бил работник. Слабо образован и почти момче, той беше редови, но изпитан войник на революцията. По време на един знаменит погром, в който много другари загинали от куршумите или в пламъците на пожара, той си пробил път през тълпата погромаджии, като застрелял няколко души и по случайност не получил нито една рана. После дълго скитал като нелегален из различни градове и села, изпълнявайки скромната и опасна роля на преносвач на оръжие и литература. Накрая почвата под краката му станала твърде гореща и той бил принуден за известно време да се скрие при Вернер. Всичко това аз научих по-късно. Но от самото начало забелязах, че юношата много се измъчва от ниското си образование и му е трудно да се занимава самостоятелно при липсата на предварителна подготовка. Започнах да се занимавам с него. Учението тръгна добре и аз завинаги завоювах сърцето му. По-нататък беше вече леко — Владимир не беше много наясно с медицинските съображения и ние направихме малък заговор срещу строгостта на Вернер. Разказите на Владимир, вестниците, списанията, политическите брошури, които той тайно ми носеше, бързо обрисуваха пред мене живота в родината през годините на моето отсъствие.

Революцията се развивала неравномерно и се протакала мъчително. Работническата класа атакувала първа и отначало стремителното й нападение удържало големи победи. Но в решителния момент селските маси не я подкрепили и тя претърпяла жестоко поражение от обединените сили на реакцията. Докато събирала енергия за новия бой и очаквала селския ариергард на революцията, между старата помешчическа власт и буржоазията започнали преговори, опити да се спазарят и сплотят за потъпкване на революцията. Тези опити били предрешени като парламентарна комедия и постоянно свършвали с неуспех поради непримиримостта на реакционерите-крепостници. Парламентите се свиквали и грубо разпръсквали един след друг, като в детска игра. Буржоазията, уморена от бурите на революцията, изплашена от самостоятелността и енергията на първите прояви на пролетариата, през цялото време държала курс надясно. Селячеството, революционно по настроение в основната си маса, бавно трупало политически опит и с пламъка на безкрайните палежи осветявало пътя си към висшите форми на борба. Старата власт наред с кървавото подтисничество на селячеството се опитала да подкупи част от него с продажбата на участъци земя, но го направила в такива нищожни размери и толкова безсмислено, че нищо не излязло. Въстаническите акции на отделни партизани и групи се увеличавали с всеки ден. В страната царял небивал, невиждан никъде по света двоен терор — отгоре и отдолу.

Идваха нови, решителни битки. Но така дълъг и пълен с колебания беше техният път, че мнозина бяха успели да се уморят и даже отчаят. От страна на радикалната интелигенция, която участвуваше в борбата главно със съчувствието си, измяната беше почти поголовна. За това, разбира се, не трябваше да се съжалява. Но унинието и безнадеждността бяха успели да свият гнездо и сред някои мои предишни другари. По този факт можех да съдя колко тежък и изтощителен е бил революционният живот през изминалото време. Самият аз, човек, преживял навечерието на революцията и нейното начало, но неизпитал върху себе си гнета на последвалите поражения, ясно виждах, че е безсмислено да се погребва революцията. Виждах как всичко се е изменило през тези години, колко нови сили са се влели в борбата и колко измамно е създалото се мнимо равновесие. Новата революционна вълна беше неизбежна и близка.

Налагаше се обаче да се чака. Аз разбирах колко мъчителна и тежка е работата на другарите в тази обстановка. Но не бързах да се присъединя към тях, независимо от мнението на Вернер. По-добре беше да натрупам сили, за да имам достатъчно, когато се наложи.

По време на дългите разходки из гората ние с Владимир обсъждахме шансовете и условията за предстоящата борба. Дълбоко ме трогваха наивно-героичните му планове и мечти. Той приличаше на благородно мило дете, комуто е съдена обикновена, непретенциозно-красива смърт на боец — какъвто беше и младият му живот. Славни жертви набелязва революцията и със силна кръв обагря пролетарското си знаме!

Но не само Владимир ми изглеждаше дете. Много детска наивност, която по-рано не съм забелязвал и чувствувал, сега откривах и у Вернер, стария работник на революцията, и у другите другари, за които си спомнях. Всички хора, които познавах на Земята, ми изглеждаха полудеца, подрастващи, които смътно възприемат живота в себе си и около себе си и полусъзнателно се отдават на вътрешна и външна стихийност. В това чувство нямаше и капка снизходителност или презрение, а дълбока симпатия и братски интерес към хората-зародиши, децата на младото човечество.