Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марсианска дилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Красная звезда, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

Александър Богданов. Червената звезда

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №51

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Христо Стефанов

Преведе от руски: Росица Бърдарска

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание

Дадена за печат 21.X.1983 г. Подписана за печат 12.I.1984 г.

Излязла от печат месец февруари 1984 г. Формат 70/100/32. Изд. №1722. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12. Изд. коли 7,77. УИК 7,12

Страници: 192. ЕКП 95363 21331 5532–25–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Росица Бърдарска, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Вечное солнце

© Молодая гвардия, Москва, 1979

История

  1. —Добавяне
  2. —Редактирано според книжното издание от Mandor. Предговорът е изнесен като отделен текст.
  3. —Преместване на анотацията от произведението към книгата.

II. Беше ли, или не беше?

Когато започнах да мисля повече за околните, поисках да разбера известно ли е на Вернер и на другите двама другари какво се беше случило с мен и какво бях направил. Попитах Вернер кой ме доведе в лечебницата. Той отговори, че съм пристигнал с двама непознати млади мъже, които не могли да му кажат нищо интересно за болестта ми. Те казали, че са ме срещнали случайно в столицата, бил съм много зле, познавали ме от преди революцията и били чували от мен за доктор Вернер, затова решили да се обърнат към него. Заминали си още същия ден. Вернер решил, че това са сигурни хора и няма основания да не им вярва. Самият той от няколко години ме изгубил от погледа си и никой не можел да му каже нищо за мен…

Исках да разкажа на Вернер за извършеното от мен убийство, но това беше страшно трудно поради сложността на цялата история и многото обстоятелства, които на всеки страничен човек биха се сторили твърде странни. Обясних затруднението си на Вернер и получих от него неочакван отговор:

— Най-добре е изобщо да не ми разказвате нищо. Това не е полезно за вас в момента. Аз, разбира се, няма да споря, но няма и да повярвам на историята, която ще ми разкажете. Вие сте болен от меланхолия, болест, при която хората съвсем искрено си приписват небивали престъпления, и паметта им, приспособявайки се към бълнуванията, подсказва лъжливи спомени. Вие също няма да ми повярвате, докато не оздравеете. Затова по-добре да отложим вашия разказ дотогава.

Ако този разговор беше станал преди няколко месеца, аз непременно щях да намеря в думите на Вернер недоверие и презрение към мен. Но сега, когато душата ми търсеше почивка и успокоение, аз се отнесох към него иначе. Приятно ми беше да мисля, че моето престъпление е неизвестно на другарите и даже самото то все още подлежи на съмнение. Започнах да си го спомням все по-рядко.

Оздравяването ми тръгна бързо, вече по-рядко и за кратко време се връщаха пристъпите на предишната мъка. Вернер явно беше доволен от мен и дори почти отмени медицинския надзор. Веднъж, като си спомних какво беше казал за моето „бълнуване“, аз го помолих да ми даде да прочета някоя типична история на подобно заболяване, от тези, които е наблюдавал и описвал в болницата. Той изпълни молбата ми, макар с голямо колебание и явно нежелание. От натрупаните описания на болестта той избра едно и ми го подаде.

Ставаше дума за някакъв селянин от отдалечено, глухо село, когото нуждата довела в столицата, и той постъпил на работа в една от големите фабрики. Животът в големия град явно го побъркал и по думите на жена му той дълго бил „не на себе си“. После му минало, той започнал да живее и работи като всички останали. Когато във фабриката избухнала стачка, той бил заедно с другарите си. Стачката била дълга и упорита и той, жена му и детето много гладували. Изведнъж той „затъгувал“, започнал да се упреква, че се е оженил и има дете и изобщо, че не е живял „както е угодно богу“.

После започнал да „говори несвързано“ и го завели в болницата, а оттам го отправили в тукашната лечебница, тъй като се оказал родом от тази губерния. Той твърдял, че е изменил на стачката и е предал другарите си, а също и „добрия инженер“, тайно подкрепил стачката, който бил обесен от правителството. По една случайност аз знаех отблизо цялата история на тази стачка — по него време работех в столицата. В действителност там нямаше никакво предателство, а „добрият инженер“ не само не беше екзекутиран, но даже не го и арестуваха. Накрая работникът оздравял.

Тази история тласна в нова посока мислите ми. Започнах да се съмнявам — наистина ли бях извършил убийство, или, както казваше Вернер, „паметта ми се беше приспособила към бълнуванията на меланхолията“. Всички спомени за живота ми сред марсианците бяха странно смътни и бледи, до голяма степен откъслечни и непълни и макар че най-отчетливо си спомнях картината на престъплението, дори тя някак се объркваше и помътняваше пред простите и ясни впечатления от настоящето. Понякога аз отхвърлях малодушните успокоителни съмнения и ясно съзнавах, че всичко това е било и с нищо не може да се промени. Но после съмненията и умозаключенията се връщаха, те ми помагаха да се отърва от мисълта за миналото. Хората така охотно вярват в това, което им е приятно… И макар някъде в дълбочината на душата ми да оставаше съзнанието, че това е лъжа, аз упорито й се отдавах, като на радостна мечта.

Сега си мисля, че без това лъжливо самовнушение не бих оздравял така бързо и напълно.