Александър Богданов
Червената звезда (21)

IV. Ено

Измина дългата есен и се възцари зимата — в нашата област (средните ширини на северното полукълбо) тя беше студена, макар да нямаше сняг. Малкото слънце съвсем не грееше и светеше по-слабо от преди. Природата захвърли ярките бои, стана бледа и сурова. Студ пропълзя в сърцето ми, съмнения никнеха в душата и нравствената самота на пришелеца от друг свят ставаше все по-мъчителна.

Отидох при Ено, с която отдавна не бях се виждал. Тя ме посрещна като близък и роден човек — сякаш ярък лъч от близкото минало проряза зимния мраз и полумрака на грижите. После забелязах, че и самата тя беше бледа и някак уморена или измъчена от нещо, в маниерите и думите й имаше някаква скрита печал. Лесно намерихме за какво да говорим и тези няколко часа минаха за мене незабелязано, беше ми хубаво — за първи път, откакто замина Нети.

Когато станах да си отивам, и двамата се натъжихме.

— Ако работата не ви задържа тук, елате с мен — казах аз.

Ено веднага се съгласи, взе си работа за в къщи — по това време тя се занимаваше не с наблюдения в обсерваторията, а с проверката на огромен запас от изчисления — и ние заминахме в химическото градче, където аз живеех сам в квартирата на Мени. Всяка сутрин аз отивах във фабриката, която се намираше на стотина километра, тоест на половин час път, а дългите зимни вечери ние с Ено прекарвахме заедно в научни занимания, разговори и понякога — разходки из околностите.

Ено ми разказа своята история. Тя обичала Мени и била негова жена. Страстно искала да има дете от него, но минавали година след година, а детето не се появявало. Тогава тя се обърнала за съвет към Нети. Нети най-внимателно изяснила всички обстоятелства и стигнала до категоричния извод, че те никога няма да имат деца. Мени твърде късно се бил превърнал от момче в мъж и твърде рано е започнал да живее напрегнатия живот на учени мислител. Активността на извънредно развития му мозък разстроил и подтиснал от самото начало жизнеността на размножителните елементи. И това било непоправимо.

Присъдата на Нети била страшен удар за Ено, у която любовта към гениалния човек и дълбокият майчински инстинкт се сливали в един страстен стремеж, оказал се изведнъж безнадежден.

Но това не било всичко. Резултатите от изследванията на Нети доказали, че за невероятната умствена работа на Мени, за пълното развитие на гениалните му способности е нужно колкото се може по-голяма физическа сдържаност, по-малко любовни ласки. Ено не можела да не последва този съвет и бързо се убедила колко справедлив и разумен бил той. Мени се оживил, започнал да работи по-енергично от всякога, нови планове с необикновена бързина се раждали в главата му и се реализирали особено успешно и явно той не чувствувал никакви лишения. Тогава Ено, за която любовта била по-скъпа от живота, но геният на любимия човек — по-скъп от любовта, си направила необходимия извод.

Тя се разделила с Мени. Отначало това го огорчило, но той бързо се примирил. Може би истинската причина за раздялата останала неизвестна за него — Ено и Нети я пазели в тайна. Макар че, разбира се, не били сигурни дали проницателният ум на Мени не е отгатнал скритите основания за тези събития. За Ено животът се оказал толкова опустошен, подтисканото чувство я карало така да страда, че не след дълго младата жена решила да умре.

За да попречи на самоубийството, Нети, към която Ено се обърнала за съдействие, отложила с един ден изпълнението му под различни предлози и казала за това на Мени. По това време той организирал експедицията към Земята и веднага изпратил на Ено покана да вземе участие в това важно и опасно дело. Трудно било да откаже. Ено приела предложението. Множеството нови впечатления й помогнали да се справи с душевната си болка и на връщане към Марс тя вече успяла да овладее себе си дотолкова, че да изглежда като онова весело момче-поет, с което се запознах в етеронефа.

С новата експедиция Ено не тръгнала от страх да не свикне отново твърде много с присъствието на Мени. Но тревогата за неговата съдба не я напускаше в самотата й — тя прекалено добре познаваше опасностите, които го заплашваха. В дългите зимни вечери нашите мисли и разговори постоянно се връщаха към една и съща точка на вселената — там, където под лъчите на огромното слънце, под диханието на палещия вятър най-близките ни същества с трескава енергия вършеха своята титанично смела работа. Дълбоко ни сближаваше това единство на мислите и настроенията. Ено беше за мен повече от сестра.

Някак от само себе си, без порив и без борба, нашето сближаване ни доведе до любовни отношения. Неизменно кротката и добра Ено не странеше от тази близост, макар че сама не се стремеше към нея. Тя само реши да няма деца от мен… В ласките й имаше оттенък на мека тъга — ласки на нежна дружба, която позволява всичко…

А зимата, както и преди, простираше над нас студените си бледи криле — дълга марсианска зима без временни затопляния, бури или виелици, спокойна и неподвижна като смъртта. И двамата нямахме желание да отпътуваме на юг, където по това време грееше слънце и природата, пълна с живот, разгръщаше ярките си дрехи. Ено не желаеше да е сред тази природа, която твърде малко хармонираше с нейното настроение, а аз избягвах новите хора и новата обстановка, защото запознанството и свикването с тях искаха от мен излишен труд и умора, а аз и без това твърде бавно вървях към целта си. Призрачно-странна беше нашата дружба-любов в царството на зимата, грижите, очакването…