Александър Богданов
Червената звезда (11)

I. При Мени

На първо време аз се настаних при Мени в едно фабрично градче, където най-важният обект беше голяма химическа лаборатория, разположена дълбоко под земята. Надземната част на градчето се намираше в парк с площ десетина квадратни километра: това бяха няколкостотин жилища на работниците от лабораторията, голям дом за събрания, потребителен склад — нещо като универмаг и станция на съобщенията, която свързваше химическото градче с останалия свят. Мени ръководеше цялата дейност тук и живееше близо до обществените здания, редом с главния вход надолу към лабораторията.

Първото, което ме порази в природата на Марс и с което най-трудно свикнах, беше червеният цвят на растенията. Тяхното багрилно вещество, по състав много близко до хлорофила на земните растения, изпълнява съвсем аналогична роля в „домакинството“ на природата: създава тъканите на растенията за сметка на въглекиселината от въздуха и енергията на слънчевите лъчи.

Нети загрижено ми предложи да нося предпазни очила, за да си спестя непривичното дразнене на очите. Аз отказах.

— Това е цветът на нашето социалистическо знаме. Нали трябва да свикна с вашата социалистическа природа!

— Трябва да ви кажа, че в земната флора също има социализъм, само че в скрит вид — каза Мени. — Листата на земните растения имат и червен оттенък, но той не се забелязва поради много по-силния зелен. Достатъчно е да сложите очила със стъкла, поглъщащи зелените лъчи и пропускащи червените, за да станат горите и полята ви червени като у нас.

Не мога да губя време и място, за да описвам своеобразните форми на растенията и животните на Марс или неговата атмосфера, чиста и прозрачна, сравнително разредена, но богата на кислород, или неговото небе, дълбоко и тъмно, зеленикаво на цвят, със слабосветещо слънце и мънички луни, с две ярки вечерни или утринни звезди — Венера и Земята. Всичко това — странно и чуждо тогава, а сега прекрасно и скъпо за мене, украсено от спомените, не е така тясно свързано със задачите на моето повествование. Хората и техните взаимоотношения — ето най-важното за мене, и в цялата онази приказна обстановка тъкмо те бяха най-фантастичното и загадъчно нещо.

Мени живееше в малка двуетажна къща, която не се различаваше по архитектура от останалите. Най-оригиналното в тази архитектура беше прозрачният покрив, изграден от няколко грамадни плоскости синьо стъкло. Точно под покрива се намираха спалнята и стаята за срещи с приятели. Марсианците си почиват непременно на синя светлина заради успокоителното й въздействие и не намират за неприятен мрачния за нашето око оттенък, който това осветление придава на човешкото лице.

Всички работни стаи — кабинетът, домашната лаборатория, стаята за свръзка — се намираха на долния етаж, чиито големи прозорци свободно пропускаха вълните от тревожна червена светлина, отразявана от ярките листа на дърветата в парка. Тази светлина, която в началото предизвикваше у мене тревожно и разсеяно настроение, за марсианците се явява обичайна възбуда, полезна за работата.

В кабинета на Мени имаше много книги и различни прибори за писане, от прости моливи до печатащ фонограф. Той представлява сложен механизъм, в който записът на фонографа при отчетливо произнасяне на думите веднага се предава на лостовете на пишещата машина и се получава точен писмен вариант на този запис. При това фонограмата се запазва, така че може да се използва заедно с печатния вариант, в зависимост от това кое е по-удобно.

Над бюрото на Мени висеше портрет на марсианец на средна възраст. Чертите на лицето му много напомняха тези на Мени, но ги отличаваше изражението на сурова енергия и студена решителност, почти страшно изражение, чуждо на Мени, на чието лице винаги беше изписана само спокойна и твърда воля. Мени ми разказа историята на този човек.

Той бил един от прадедите на Мени, велик инженер. Живял дълго преди социалната революция, в епохата на прокарването на Великите канали. Това грандиозно дело било организирано по негов план и се водело под негово ръководство. Първият му помощник, завиждайки на неговата слава и могъщество, започнал да плете интриги срещу него. Един от главните канали, над който работели няколкостотин души, започвал в блатна, нездравословна местност. Хиляди работници умирали там от различни болести, а сред останалите се разгоряло недоволство. Докато главният инженер водел преговори с правителството на Марс относно пенсиите за семействата на загиналите и онези, които по болест са загубили трудоспособността си, неговият старши помощник повел агитация сред недоволните: подстрекавал ги да организират стачка с искане да се пренесе работата в друга местност, което по същество било невъзможно, тъй като нарушавало целия план на Великите канали, и с още едно искане — оставката на главния инженер, което, разбира се, било напълно осъществимо. Когато той разбрал всичко това, извикал старши помощника си за обяснение и го убил на място. Пред съда инженерът се отказал от всякаква защита и само заявил, че намира действията си за справедливи и необходими. Осъдили го на дългогодишен затвор.

Скоро обаче се оказало, че нито един от неговите заместници не е способен да ръководи гигантската организация на работа. Започнали недоразумения, разхищения, безпорядък, разстроил се целият механизъм на работа, разходите достигнали стотици милиони, а острото недоволство сред работниците заплашвало да се превърне във въстание. Централното правителство побързало да се обърне към главния инженер, предложили му помилване и възстановяване на предишната длъжност. Той решително се отказал от помилването, но се съгласил да ръководи работата от затвора.

Назначените от него ревизори бързо изяснили положението по места, при това били изгонени и дадени под съд хиляди инженери и предприемачи. Заплатата била повишена, снабдяването на работниците с храна, дрехи и оръдия на труда било преустроено наново, плановете за работа — преразгледани и поправени. Скоро редът бил напълно възстановен и огромният механизъм започнал да работи бързо и точно като послушно оръдие в ръцете на истински майстор.

А майсторът не само ръководел цялата работа, но и разработвал план за продължението й в бъдеще, като едновременно с това подготвял свой заместник в лицето на един енергичен и талантлив инженер от работнически произход. До деня, когато изтичал срокът на присъдата, всичко било до такава степен подготвено, че великият майстор можел да предаде делото в чужди ръце, без страх за съдбата му. И в момента, когато в затвора се явил първият министър на централното правителство, за да освободи затворника, главният инженер се самоубил.

Когато Мени ми разказваше всичко това, лицето му някак странно се измени, на него се появи същото изражение на непреклонна суровост и той заприлича досущ на своя предшественик. Почувствувах колко близък и разбираем му е този човек, умрял стотици години преди неговото раждане.

Стаята за свръзка беше в центъра на долния етаж. Там се намираха телефоните и съответните оптически апарати, предаващи на всякакво разстояние изображението на онова, което става пред тях. Едни от приборите съединяваха жилището на Мени със Станцията за съобщения, а чрез нея — с всички други домове в града и с всички градове на планетата. Други служеха за връзка с подземната лаборатория, която ръководеше Мени. Последните действуваха непрекъснато: на няколко тънки решетести пластинки се виждаха умерените изображения на осветени зали, където се намираха големи метални машини и стъклени апарати, а пред тях — десетки и стотици работещи хора. Обърнах се към Мени с молба да ме вземе в тази лаборатория.

— Рисковано е — отговори той. — Там се работи над материята в неустойчивите й състояния и колкото и да е малка опасността от взрив или отравяне от невидими лъчи при нашите предпазни мерки, тя все пак съществува. Не трябва да ви подлагаме на такава опасност, сега сте само един и няма с кого да ви заменим.

В домашната лаборатория на Мени се намираха винаги само онези прибори и материали, които бяха нужни за изследванията му в момента.

В коридора на долния етаж беше окачена за тавана въздушна лодка, в която по всяко време можеше да седнеш и да се отправиш, накъдето пожелаеш.

— Къде живее Нети? — попитах аз Мени.

— В голям град, на два часа път по въздуха оттук. Там има машинен завод с няколко десетки хиляди работници и Нети разполага с повече материал за своите медицински изследвания. Нас тук ни обслужва друг лекар.

— А мога ли някой път да разгледам машинния завод?

— Разбира се, там не ви заплашва особена опасност. Ако искате, още утре ще отидем там заедно.

Така и решихме.