Александър Богданов
Червената звезда (1)

I. Раздялата

Това се случи по времето, когато в нашата страна едва започваше онова велико рушене, което продължава до ден днешен и, струва ми се, вече приближава към своя неизбежен и страшен край.

Неговите първи кървави дни така дълбоко потресоха общественото съзнание, че всички очакваха скорошния светъл изход от борбата — като че ли най-лошото вече беше минало и нищо по-лошо не можеше да се случи. Никой не си представяше колко здрави са костеливите ръце на мъртвеца, който душеше и продължава да души живото в конвулсивната си прегръдка.

Бойният устрем стремително обхващаше масите. Хората всеотдайно откриваха души пред бъдещето; настоящето се разтваряше в розова мъгла, миналото отминаваше някъде далеч, изчезвайки от погледа. Човешките отношения станаха крехки и неустойчиви, както никога преди.

В тези дни се случи онова, което преобърна моя живот и ме изтръгна от потока на народната борба.

Въпреки своите двадесет и седем години аз бях един от „старите“ партийни работници. Имах зад гърба си шест години работа с една година прекъсване в затвора. Бях почувствувал приближаването на бурята по-рано от мнозина други и я посрещнах по-хладнокръвно от тях. Налагаше се да работя много повече от преди, но наред с това не изоставях нито своите научни занимания — особено ме интересуваше въпросът за строежа на материята, — нито литературните — пишех за детските списания и така се издържах. В същото време аз обичах… или поне ми се струваше, че обичам.

Партийното й име беше Ана Николаевна.

Тя принадлежеше към другото, по-умерено течение в нашата партия. Обяснявах си това с мекотата на нейната натура и с общата бъркотия на политическите отношения в страната ни, въпреки че беше по-голяма от мене, аз си мислех, че тя все още не е напълно изградена като личност. Оказа се, че съм се заблуждавал.

Въпреки всичко и през ум не ми минаваше, че раздялата ни е неизбежна, докато в живота ни не се намеси чуждо влияние, което ускори развръзката.

По това време в столицата пристигна млад човек с необичайното за нас конспиративно име Мени. Той донесе от Юг няколко съобщения и поръчения, от които стана ясно, че се ползва с пълното доверие на другарите. След като изпълни задачата си, той реши да остане още известно време в столицата и започна често да идва у нас, като не криеше желанието си да се сближи с мен.

Беше твърде необикновен човек, като се започне още от външността му. Очите му бяха така скрити зад тъмните очила, че не знаех дори цвета им; главата му беше несъразмерно голяма; чертите на лицето — красиви, но удивително неподвижни и безжизнени — никак не хармонираха с мекия и изразителен глас, както и със стройната му, по юношески гъвкава фигура. Речта му беше свободна, плавна и винаги съдържателна. Научното му образование — твърде едностранчиво, изглежда беше по специалност инженер.

По време на разговор Мени имаше навика постоянно да отнася частните и практически въпроси към общи идейни положения. Когато идваше у нас, винаги ставаше така, че противоречията в характерите и възгледите — моите и на жена ми — много скоро изпъкваха толкова отчетливо и ярко, че ние започвахме мъчително да усещаме тяхната безизходност. Мирогледът на Мени очевидно беше близък до моя, той винаги се изказваше много меко и внимателно по форма, но в същото време рязко и задълбочено по същество. Той така умело и логично свързваше политическите ни разногласия с разликата в нашите възгледи, че те изглеждаха психологически неизбежни, и изчезваше всякаква надежда да си повлияем един на друг, да загладим противоречията и да стигнем до единомислие. Ана Николаевна изпитваше към Мени нещо като ненавист, съчетана с жив интерес. Аз се отнасях към него с голямо уважение и смътно недоверие: чувствувах, че той преследва някаква цел, но не можех да разбера каква.

Един януарски ден — беше вече в края на януари — ръководствата на двете течения в партията трябваше да обсъдят предложението за масова демонстрация, която евентуално да прерасне във въоръжено стълкновение. Предната вечер у нас дойде Мени и повдигна въпроса за участието на самите партийни ръководители в тази демонстрация, ако предложението бъде прието. Завърза се спор, който бърза се разгорещи.

Ана Николаевна заяви, че всеки, който гласува за демонстрацията, е морално задължен да тръгне в първите й редици. Аз възразих, че това съвсем не е задължително и трябва да отидат онези, които са необходими там и могат да бъдат наистина полезни, при това имах предвид тъкмо себе си, като човек с известен опит в подобни работи. Мени отиде по-далеч и каза, че като се има пред вид неизбежният сблъсък с войската, на улицата трябва да излязат агитаторите и бойните организатори. Мястото на политическите ръководители съвсем не е там, а хора слаби физически и психически биха могли дори да навредят. Ана Николаевна беше направо оскърбена от тези разсъждения, сякаш се отнасяха лично до нея. Тя прекъсна разговора и се прибра в стаята си. Скоро си замина и Мени.

На другия ден ми се наложи да стана рано сутринта и да изляза, без да се видя с Ана Николаевна, щях да се върна чак вечерта. Демонстрацията беше отменена и от нашия комитет и както разбрах, от ръководството на другото течение. Бях доволен от това, защото знаех, че подготовката ни за въоръжен конфликт е недостатъчна и едно такова действие щеше да бъде безплодно разхищение на силите. Надявах се, че това решение ще намали острото раздразнение на Ана Николаевна от вчерашния разговор. На масата в къщи намерих бележка от нея:

„Заминавам. Колкото повече опознавам себе си и вас, толкова по-ясно ми става, че вървим по различни пътища, че и двамата сме сбъркали. Най-добре е да не се срещаме повече. Простете ми.“

Дълго скитах по улиците изморен, с усещането за празнота в главата и студ в сърцето. Когато се прибрах в къщи, заварих там неочакван гост — до масата седеше Мени и пишеше някакво писмо.