Ейми Трий
Зорган и бодливците (7)

Пета глава

Бодливците с тревога гледаха приближаването на зловещия черен облак. Стояха скупчени на групички. Всеки бодливец беше висок около четири лога^[1] — горе-долу колкото средно голям трол. Издутите им зелени тела бяха покрити с бодли и всяка групичка приличаше на чепка френско грозде.

Облакът изведнъж се превърна във вихрушка: черен въртящ се звяр, който хвърчеше към тях страшно бързо. Силата му избута бодливците няколко метра назад. Двама от по-смелите не отстъпиха и продължиха да гледат към небето. Имената им бяха Спайкър и Крагс. Вихрушката наближи и двамата видяха как от средата й изплува някакво зловещо лице.

— Това е Зорган! — възкликна Крагс.

— Какво ли иска пък сега? — изръмжа Спайкър. — Не сме виждали проклетия магьосник, откакто ни прати последното си проклятие!

— Всъщност той защо ни го прати това проклятие? — попита Крагс. — Отдавна беше, забравил съм вече.

— Веднъж Зорган си убол пръста на един репей — отвърна Спайкър полугласно. — Наоколо пък се разхождали и някакви бодливци и Зорган в гнева си проклел целия ни род да бъде покрит с бодли. Ужасно сърбят, знаеш!

В този момент вихрушката над Зорган надвисна над главите им и гласът на магьосника прогърмя със страшна сила:

— Имам една работа за вас, бодливи ми приятели! Свършете я добре и ще бъдете възнаградени.

— Хм! Чудя се каква ли ще да е тази работа? — измърмори Крагс.

— Няма да ни се размине. Ей сега ще разберем — отвърна Спайкър.

Бодливците гледаха как вихрушката вдигна прах от земята и само след няколко завъртания пред тях застана Зорган в човешкия си вид.

— Едно малко недоразумение между мен и кралицата — каза той. — Чаровна е заповядала на Дорк и хората му да ме… задържат. Нелепо, нали? Но аз съм сигурен, че вие ще ги прогоните. Мога да разчитам на вас, нали?

Думите му предизвикаха недоволен ропот и мрачно мърморене сред бодливците. Най-накрая Спайкър се осмели да се обади:

— Спомена някакво възнаграждение…

— Точно така — потвърди Зорган. — Победете войниците на кралицата и аз ще вдигна проклятието си от вас. Е, имаме ли сделка?

Бодливците не бяха особено съгласни, но мисълта, че могат да се отърват от досадните бодли, доста ги изкушаваше. Сделката беше сключена.

— Чудесно, чудесно — каза Зорган. — Пригответе се за битка още сега. А, да, има и още нещо. Дръжте си очите отворени за едно момиче. Тя е от Чуждия свят. Предлагам специална награда за онзи, който ми доведе Сезам Браун!

* * *

На следващия ден отряд бодливци напусна Платото на сърцата. Странните същества бяха намислили да изчакат Дорк и войниците му в засада и се бяха запътили да изпълнят плана си. В същото време Сезам и приятелките й се заеха да търсят талисмана.

— Откъде да започнем? — попита Мади.

— Търсете долина или поляни с цветя — каза Сезам, като си спомни стихчето-гатанка на пазачката на портата. — Нали помните: „… и, мисля, в цветната долина…“.

— „… да търсиш трябва четирилистна детелина!“ — довършиха Джема и Лиз.

Докато вървяха, Сезам разказа на приятелките си онова, което й се беше случило при последното й посещение в Каризма. Всичко беше новина за тях. Когато Сезам стигна до онзи момент, в който беше стигнала до кулата на Зорган и се беше изправила очи в очи с магьосника, всички ахнаха.

— О, Сез! — проплака Мади. — Такъв късмет си имала, че си се спасила!

— Знам — каза Сезам. — Бях страшно уплашена. Морбреция също беше в кулата. Държа се много мило с мен, така че аз веднага заподозрях, че става нещо опасно. А и по някакъв странен начин ми дожаля за нея. В края на краищата, тя наистина е по-голямата сестра. Сърдита е, защото Чаровна е станала кралица. А аз все още не съм съвсем сигурна за Сребърната фея…

— Спомням си, че беше сънувала кошмар и за нея… — обади се Джема.

— Отдавна знаем, че Сребърната фея е изработила талисманите — каза Лиз. — Само да можехме да се срещнем с нея…

— Там е работата — отвърна Сезам, — че аз мисля, че вече съм се срещала с нея. Тя беше онази, същата красива жена със сребърна коса и искрящи очи, която видях в съня си. А когато й дадох гривната, тя се превърна в зла вещица!

Стигнаха до края на платото и спряха, за да се огледат по-добре. Над главите им се носеха пухкави бели облачета. Сезам разказа на момичетата за облачето, което беше видяла тази сутрин от прозореца си и което й беше заприличало на четирилистна детелина.

— Знам, че то беше добър знак! — каза Сезам. — Сигурна съм, че скоро ще намерим талисмана.

От репеевите храсти наоколо се носеше лек аромат, а недалеч зад тях се простираше поле, покрито с виолетовите цветчета на цъфнала детелина.

— Цветна долина! — извикаха момичетата и заподскачаха от радост.

— Страхотно! — възкликна Сезам. — Хайде да се надбягваме дотам!

Междувременно отрядът бодливци (в него влизаха и Крагс, и Спайкър) напредваше през детелиновите поля; някои бутаха ръчни колички, пълни с големи бодливи репееви плодове, а други тътреха някакви странни съоръжения на колела.

Това бях катапулти, предназначени за изстрелване на запалени репееви плодове на значително разстояние и приличаха на големи дървени лъжици, оборудвани с въжета и колела. Бодливците ги наричаха „Зловещи репеехвъргачи“.

Придвижването на тежките машини през разровената пръст и къртичините беше много трудно, а нещата се влошаваха допълнително от постоянния сърбеж, които бодлите причиняваха на бодливците, така че отрядът скоро спря за почивка. Тогава видяха четирите тичащи момичета…

— Викси! — възкликна Спайкър. — Момичета от Чуждия свят!

— Зорган каза, че било само едно — поправи го Крагс. — Как му беше името…

— Сезам Браун! — отвърна Спайкър. — Коя ли от всичките е тя? Не знаем как изглежда тази Сезам!

— А! — обади се Крагс. — Не се бях сетил за това.

— Нали искаме да вземем наградата от Зорган! — каза Спайкър. — Ето какво ще направим…

* * *

В Каризма детелината расте почти навсякъде и момичетата скоро се озоваха потънали до кръста в море от цветя.

— Ще ни отнеме векове да намерим талисмана! — каза Джема, проправяйки си път през полето.

— Мисля, че някой вече е бил тук преди нас — обади се Мади. — Вижте! Следи от колела.

Останалите също се загледаха в следите.

— Приличат на следи от някаква каруца — каза Сезам, като оглеждаше смачканите детелини наоколо.

— Чудя се кой ли… — започна Лиз, но млъкна.

Наоколо се чу шумолене.

— Кой е? — извикаха момичетата.

Чу се пукане на настъпени съчки и изведнъж Сезам, Мади, Джема и Лиз се оказаха заобиколени от бодливци!

Бодливите зелени същества изглеждаха недружелюбни и четирите момичета се притиснаха едно в друго от страх.

— Коя от вас е Сезам Браун? — попита Спайкър със заплашителен тон.

Сезам тъкмо щеше да направи крачка напред, когато Мади изведнъж я дръпна и сама излезе пред всички.

— Аз съм Сезам! — заяви тя смело.

Лиз и Джема незабавно се включиха:

— Не, аз съм Сезам! — каза Лиз.

— Не, не е тя, аз съм Сезам Браун! — обади се и Джема.

Сезам разбра, че приятелките й се опитват да я защитят, но не можеше да позволи друг да заеме мястото й пред очите на такава опасност:

— Аз съм Сезам Браун! — каза тя твърдо.

Спайкър изглеждаше напълно объркан. До него пристъпи Крагс и предположи:

— Аз смятам, че е онази, която се обади първа — промърмори той.

— И аз така мисля — отвърна Спайкър шепнешком. — Чакай да ти дам сигнал и я хвани!

Докато бодливците си говореха, момичетата планираха следващия си ход.

— Да бягаме — предложи Сезам. — Ще се разделим в различни посоки и ще ги заблудим окончателно.

— Добра идея — съгласи се Мади.

— Ами добре — обадиха се Джема и Лиз.

— Готови… — започна Сезам. — Едно, две, три… Бягайте!

В същия момент Спайкър извика към останалите бодливци:

— След нея!

Целият отряд хукна след Мади като глутница хрътки.