Ейми Трий
Зорган и бодливците (10)

Осма глава

Битката беше в разгара си. Сезам и Дорк пристигнаха при кулата и я завариха заобиколена отвсякъде с бодливци. С катапултите те мятаха горящи репееви плодове срещу войниците, а въздухът беше топъл и наситен с дим. Въпреки опасността, Сезам не можа да се сдържи и се усмихна при мисълта за барбекюто на татко си и изведнъж й се стори, че домът й е останал някъде непостижимо далеч. Войниците отвръщаха с динени снаряди, които изстрелваха с помощта на оръдието. Дините се разбиваха в стените на кулата и обливаха бодливците отдолу с лепкава каша.

От прозореца на Звездната стая Зорган обстрелваше войниците на Дорк с точно прицелени проклятия.

Сезам с ужас виждаше как проблясва вълшебната му пръчица и как проклятията удрят право в целта. Един от войниците се беше навел над оръдието и болезненото проклятие го улучи право по дупето.

— Оу! — извика той.

Войниците бяха смели и не отстъпваха пред бодливците.

Сезам видя в това възможност да се промъкне незабелязано до кулата. Тя тръгна приведена напред, криволичейки, за да избягва жилещите проклятия, и малко по малко се добра до вратата.

В този момент зърна кърпичката на Мади да се подава от една от пукнатините в стената. В ъгълчето й бяха избродирани инициалите „М. У.“.

Сърцето на Сезам заби силно. Тя клекна и надникна в пукнатината. Една грамадна диня се разби в стената над главата й и я обля с лепкав червен сок.

— Мади! — извика Сезам, надвиквайки шума на битката.

— Сез! — чу се гласът на Мади. — Не мога да повярвам, че си тук!

— Ще те измъкна — обеща Сезам. — Но първо трябва да се срещна със Зорган.

— О, Сез! — изплака Мади. — Моля те, внимавай!

Мади знаеше, че Сезам не може да я види, но въпреки това направи с ръка тайния знак и пожела на приятелката си късмет.

* * *

Войниците на Дорк също се добраха до вратата на кулата, разбиха я и влязоха вътре. Бяха се борили с неколцина бодливци и целите им длани бяха в бодлички. Сезам затича и се мушна в кулата заедно с тях. Хукна право нагоре към Звездната стая. На средата на пътя се сблъска с Никс и Дина.

— Господарят иска да те види — каза Никс.

— Ела с нас — добави Дина.

— Махнете се от пътя ми! — извика Сезам. — Нямам нужда от вашата помощ!

Тя взе на един дъх стъпалата до върха и застана пред вратата на Звездната стая. Краката й бяха омекнали, а стомахчето й се беше свило. Страхуваше се. Страхуваше се повече от когато и да било през целия си живот, но знаеше, че трябва да се изправи срещу Зорган. Хвана медальона си и усети топлината му. Той леко загъделичка дланта й. Вътре бяха снимките на родителите й и когато помисли за тях, Сезам почувства прилив на смелост. Бутна вратата и влезе.

Зорган стоеше с гръб към нея до прозореца и хвърляше проклятия по войниците. Улучи някого и извика високо от задоволство.

Сезам стоеше насред стаята, без да помръдва.

Звездната стая беше прекрасна: пълна със странни и великолепни неща, предназначени да създават магия — книги със заклинания, отвари, макет на Вселената, горящи свещи, кристалното кълбо…

Изведнъж Зорган се обърна и видя момичето. Черните му очи грейнаха.

— Най-после! — каза той. — Знаех си, че ще дойдеш да търсиш приятелката си. Толкова млада и едновременно толкова благородна…

— Пусни Мади! — заповяда Сезам. — Нали искаш мен, а не нея.

— Точно така — потвърди Зорган и замълча, за да запрати още едно проклятие през прозореца. Блесна светлина, чу се високо бум! и после някой изписка от болка. — Но първо трябва с теб да сключим една сделка. Ще ти кажа какво точно искам. Виждам, че носиш красивата си огърлица. Чудесно. Точно тя ми трябва.

Сезам потрепери. Гласът на магьосника я плашеше. Сякаш по гърба й тичаха куп леденостудени паячета.

— Ще пусна приятелката ти, ако ми обещаеш нещо — каза Зорган. — Закълни се в името на майка си, че ще ми донесеш вълшебната гривна!

— Не! — извика Сезам, като сама се изненада от смелостта си.

Зорган се вбеси. Търпението му към това упорито момиче вече се беше изчерпало. Той насочи към Сезам вълшебната си пръчица:

— Обещай или ще съжаляваш!

— Не! — извика Сезам. — Никога!

В следващия миг блесна светкавица.

Чу се гръмовно:

— Оооох! — простена Сезам.

Проклятието на Зорган беше ударило медальона на гърдите й със страшна сила и я беше запратило право на пода. Момичето почувства как цялата кула се разтресе. След това се чу ужасяващ агонизиращ вой. Крещеше магьосникът:

— Аааааа! Не! Не! Това не може да е истина! Аз трябва… да се добера до… гривната. Проклета да си, Сезам Браун! Аааааа…!

Замаяна, Сезам се изправи на крака. Чу се съскане, сякаш наблизо имаше змия. Момичето се огледа изплашено наоколо, но на пода не се виждаха никакви змии.

На мястото, на което допреди миг беше Зорган, нямаше нищо. Само кълбо черен пушек се изви нагоре и излетя през прозореца. Това беше краят на Зорган магьосника. Сезам стоеше сред стаята, цялата разтреперана. Мигаше и мигаше, без да може да разбере какво точно се беше случило. „Какво стана?“, чудеше се тя. Не беше сигурна. Знаеше само, че Зорган вече го няма, а тя самата беше оцеляла след страшното му проклятие. Не можеше да повярва на късмета си.

* * *

Сезам се втурна отново надолу по стълбището, като прескачаше по две стъпала. На долната площадка видя Никс и Дина, застинали неподвижно, с втренчени в нея безжизнени стъклени очи. Феите, създадени от Зорган, не можеха да съществуват без господаря си. Стоманените им крилца повече нямаше да помръднат никога. „Уф! Радвам се, че няма да се тревожа повече заради тях“, помисли Сезам и изхвръкна навън.

Ревът на битката се беше сменил с радостни възгласи и от двете страни. Сезам не можеше още да се опомни, когато изведнъж отнякъде изскочи Мади и се хвърли на врата й.

— Сез! Ти успя! Ти успя! — извика тя.

— Какво успях? — попита Сезам, прегърна приятелката си и се зачуди как ли е излязла тя от подземието.

После всички заговориха едновременно:

— Зорган се стопи в кълбо черен дим!

— Вижте! Бодлите ми вече ги няма!

— Ура! Моите също са изчезнали!

Войниците и бодливците се смееха и се тупаха един друг по гърбовете. Бодливците вече не бяха бодливи — проклятието беше изчезнало заедно със Зорган. Никой не забеляза каретата, която спря до кулата, нито жената с пелерина и с покрита с качулка глава, която се вмъкна вътре.

Никой, освен една малка птичка, която полетя да съобщи новината на Сребърната фея.