Ейми Трий
Откраднатият бокал (7)

Пета глава

Момичетата се сменяха на греблата две по две. Лиз и Джема бяха първи. След доста объркване в началото — удариха се в стената на канала (веднъж) и се завъртяха бавно в кръг (два пъти) — те успяха да насочат лодката в правилната посока. След малко вече се носеха плавно по водата. Сутрешното слънце се издигна високо в небето и лъчите му стоплиха поизмръзналите търсачки на талисмани, облечени в тънички пижами. Момичетата си говореха, докато напредваха.

— Обзалагам се, че Богал ни помисли за откачени — каза Маги и потопи пръст във водата. — Искам да кажа — погледни как изглеждаме с тези пижами!

— Както и да е, добре беше, че той ни предложи да използваме лодката му — каза Лиз и загреба силно.

— Мммм — промърмори Сезам. — Чудя се кои бяха онези, чието име не можа да се сети?

— Не знам — отвърна Джема, — но каквито и да са тези същества, те ще имат „ху-ха“ тази вечер!

Всички се засмяха и прекараха следващите няколко минути в опити да се сетят какво ли ще става тази вечер и къде ли ще бъде. По-късно, когато бе ред на Сезам и на Мади да гребат, Лиз посочи напред към едни дървета. Когато наближиха, Сезам си помисли, че гигантските дървета с листа на сини точки й изглеждат доста познати.

— Аз се покатерих на едно от тези дървета, когато за първи път бях в Каризма — обясни тя на останалите. — Събирах листа за Фиг…

— Прелестна малка тунганора — добави Мади, която също я познаваше.

— Значи ние сме в началото на Черната гора — продължи Сезам и лека тръпка премина през тялото й. — Аз спасих Хоб от някакви ужасни грибъли.

— Хоб е майката на Фиг, нали? — каза Лиз. — Спомням си това от разказа ти, когато бяхме у вас. Струва ми се, че е било преди много години!

Сезам кимна и за момент се замисли за вкъщи. Странно бе да си представи стаята си, която бе на милиони километри оттук…

Бам!!! Лодката се удари в брега и Сезам „се върна“ отново в Каризма. Докато скачаха на брега и завързваха лодката, те чуха ударите на гонга:

Сезам, Мади, Джема и Лиз поеха напред. Сезам водеше по една тясна пътека. Момичетата имаха странното усещане, че нещо зловещо бе надвиснало над гората като тъмен облак. Високите дървета се накланяха заплашително. Клоните пукаха, листата плющяха. Те бяха сигурни, че дърветата си говорят за тях.

— Много странно — каза Лиз, която видя нещо подобно на лице в стъблото на едно дърво. — Сякаш дърветата са живи.

— Аха — съгласи се Джема и почувства как кожата й настръхва. — Сигурна съм, че ни наблюдават.

— Аз мисля, че по някаква причина дърветата са много тъжни — каза Сезам тихо. — Чудя се какво…

Студен полъх докосна бузите им и те видяха призрачно видение да пресича пътеката пред тях. То бе последвано от други подобни — безброй горски създания, които въздишаха и стенеха. Това бяха духовете на дърветата.

— О! — каза Мади и стисна ръката на Сезам. — Страх ме е.

— Успокой се — каза Сезам. Тя бе решена да не допусне нищо да ги отклони от търсенето. — Колкото по-рано намерим талисманите, толкова по-бързо ще се махнем от тук!

Те се забързаха още повече и докато вървяха, Сезам им напомни кои талисмани търсят:

— Монета, звезда, луна, фенер, снежинка, детелина, делфин и ключ са талисманите, които още не сме намерили — каза тя.

В този момент нещо проблесна пред очите й. Развълнувана, тя разтвори храста пред себе си с надежда да намери там някой от талисманите, но за нейно разочарование откри само вейки и листа.

— Намери ли нещо? — попита Мади.

— Не — отговори Сезам. — Шшшш! Слушай!

Те чуха бясно размахване на крила и изведнъж видяха Никс да лети през дърветата като смъртоносна стрела. Мади изпъшка:

— Тя сигурно ни следи като предишния път.

— Хайде — каза Сезам. — Трябва да открием талисман, преди тя да се е върнала.

Търсенето не започна добре. Момичетата си проправиха път все по-навътре в Черната гора. От време на време виждаха призрачните духове на дърветата да минават пред тях като тънки струйки пара. Скоро безпогрешно доловиха миризмата на развалена риба. Това бе сигурен знак, че наблизо имаше грибъли. От време на време чуваха силно пукане, следвано от звук на падащи дървета. Бяха спрели, за да решат накъде да продължат, когато две животни с розова козина се появиха точно пред тях. Бяха скочили от едно дърво.

Това бяха Хоб и Фиг!

— Сезам, Мади! — извикаха тунганорите, след като се приземиха в краката на момичетата. Фиг бе толкова развълнувана, че продължи да подтичва в кръг и да крещи. В същото време Хоб изучаваше Джема и Лиз, които не познаваше.

— Запознайте се с моите приятелки — каза Сезам и бързо представи момичетата на приятелите си от Каризма.

На лицето на Хоб се появи сериозно изражение.

— Колко се радвам, че сте тук — каза тя. — Лоши неща стават! Имаме проблеми с грибълите!

— Разкажи ни — каза Сезам.

— Ние ще ви помогнем — каза Мади.

Джема и Лиз кимнаха утвърдително и ентусиазирано.

— Ами… тази нощ е Празникът на откраднатия бокал — каза Хоб. — Грибъли от цялата гора ще се съберат тук да празнуват…

— Ах — каза Джема, — това се опитваше да ни каже Богал.

Хоб продължи:

— Те пият еликсир от един бокал.

— Бокалът, който е бил откраднат от Агапого — каза Сезам. — Този от легендата^[1].

— Да — каза Хоб, — грибълите смятат, че този еликсир ги прави силни, разбирате ли? Те приготвят цели кофи от него. И сякаш това не е достатъчно лошо, а отгоре на всичко те принуждават някои от приятелите ми да го приготвят! Уловиха ги и ги принудиха да работят по цели дни!

Момичетата бяха ужасени от разказа на Хоб. Те се спогледаха и направиха тайния си знак.

— Ние сме търсачки на талисмани, нали? — каза Сезам. — Но първо трябва да спасим тунганорите!

В далечината те чуха звука на гонга: