Ейми Трий
Откраднатият бокал (6)

Четвърта глава

Слънцето бавно изгря над Каризма. Небето бе яркорозово, когато балонът прелетя ниско над Черната гора и приземи търсачките на талисмани със силно разтърсване. Те бяха попаднали в блатист район, известен като Мочурищата. Стените на балона сякаш се стопиха във въздуха, докато момичетата излизаха от него, обгърнати в ситна сребриста роса.

— Уф! — изкрещя Сезам. Тя бе стъпила в тинята и чехлите й се напълниха с вода.

— Ние сме по пижами! — възкликна Мади, която жвакаше зад нея.

— Ух! На мене ми е студено — каза Джема и придърпа тънката си фланелка надолу.

— Аз се надявам да не срещнем никого — допълни Лиз. — Ще се почувствам толкова засрамена!

Момичетата се огледаха. Пред себе си те видяха дървен мост над тесен канал.

Недалече имаше лодка с гребла, която вълнението на водата поклащаше. Те вече си мислеха, че са сами, когато някой им извика:

— Спрете!

Тази заповед бе последвана от гръмкото:

— Ааашпчиххх!

Момичетата замръзнаха по местата си. Пред тях на пътеката стоеше чудовищен великан, който размяташе тояга. Но когато грозното създание бавно приближи, те видяха (за свое успокоение), че „тоягата“ всъщност бе гигантски корнишон и че великанът отхапваше огромни хапки от него. И кихаше след всяка хапка.

— Кои — аапчих — сте вие? — извика той.

Сезам смело пристъпи напред, въпреки че краката й жвакаха ужасно в чехлите.

— Аз съм Сезам Браун — каза тя, — а това са моите приятелки Мади, Джема и Лиз.

— О-о-о-о — каза великанът.

Той бе чел за момичетата в сутрешния вестник. Усмихна се до уши на Сезам, докато хрускаше покрития с нещо като брадавици гигантски корнишон.

— Вие сте, тези… такова де… хайде де. Как ли се казваше?

— Търсачки на талисмани? — предложи Сезам.

— А, да, да, това беше — каза той. — Казвам се Богал — аапчих — Пазач на портите номер шест. Да не сте дошли да търсите изчезналите… онези неща на Нейно Височество?

Мади, Джема и Лиз се тресяха от смях, така че Сезам бързо отговори:

— Талисмани! Да, Сезам Браун ще ги намери! Ние трябва да започнем да ги търсим веднага.

Богал размаха огромната си космата ръка към лодката с гребла.

— Вземете моята… как-ли-се-казваше — каза той. — Следвайте… такова-де-хайде. Ще ви доведе до края на… какво-беше. Но внимавайте за оне-зи-де-как-бяха. Те имат ху-ха тази нощ.

— Точ-но — каза Мади, докато се опитваше да разбере за какво говореше Богал.

— Благодарим — казаха в хор момичетата и бързо се насочиха към лодката на великана.

— Кога трябва да се върнем? — попита Лиз и грабна едно от греблата.

Богал държеше в ръка гонг и го удари с огризката от огромния корнишон.

— Трябва да се върнете преди шестия гонг.

 

 

Зорган бе в своята Звездна стая, гледаше през мощния си телескоп и се наслаждаваше на ясното сутрешно небе. Когато огромен сребрист балон се появи в окуляра, той фокусира телескопа, но едва успя да различи силуетите на четири момичета в него. Проследи странната сфера, докато тя се приземи, и видя момичетата да излизат…

— Ох — извика той. — Тези търсачки на талисмани се върнаха!

Неговите пакостливи малки феи Никс и Дина стояха наблизо и чакаха нарежданията на господаря. Техните студени, стоманеносиви очи бляскаха в очакване. Зорган изкрещя първо към Никс:

— Проследи търсачките на талисмани. Разбери къде отиват и ми докладвай. Сезам не бива да отнесе със себе си нито един талисман!

— Да, господарю! — каза Никс и излетя да изпълни мисията си.

— Сега за Морбреция… — говореше на себе си Зорган. — Аз мисля, че я убедих да обединим усилия, за да открием талисманите. Колко глупав бях да ги хвърля! Но те изгориха кожата ми.

Той поглади белега върху китката си.

— Само ако прекрасната гривна бе останала на ръката ми. Уф! Тази проклета Сребърна фея със сигурност е направила така, че да не мога да я нося. Но ако Морбреция може да носи гривната, аз ще омагьосам с черна магия талисманите и те ще бъдат под мой контрол. Морбреция трябва да стане кралица, за да носи гривната, но аз ще имам истинската сила над трона!

Той взе перо и пергамент и написа тайна бележка до Морбреция. Въпреки че Зорган можеше да й изпраща съобщения чрез Елмо, Морбреция не притежаваше магическите сили да отговаря по същия начин. Той нави папируса и го подаде на Дина.

— Занеси това на Морбреция — каза. — Ще очаквам нейния отговор веднага!