Ейми Трий
Огледалото на лъжата (4)

Втора глава

Принцеса Морбреция влезе в кулата на Зорган и отметна назад качулката на черната си кадифена пелерина. Тежката дреха покриваше принцесата от главата до петите, така че никой да не може да я познае. Щеше да стане лошо, ако някой видеше родната сестра на кралицата да посещава злия магьосник!

Докато Морбреция изкачваше сто деветдесет и петте извити стъпала към Звездната стая, си припомни последното си гостуване в Кулата преди много меде. Сякаш се беше случило вчера…

„Донесох вълшебната гривна на Зорган точно както бяхме планирали. Рискувах всичко, но я откраднах. Той ми беше обещал, че ще я дари със силата на черната магия и ще сложи мен на трона. Но след това захвърли талисманите надалеч и така провали всичко.“

— Никога няма да му простя на този проклет магворт! — Морбреция буквално изплю последната дума.

Спря на последното стъпало да си поеме дъх и отвори тежката дървена врата. Прекрачи прага и лошото й настроение веднага се смени с радост.

Още от дете Морбреция се възхищаваше на магьосничеството. Странните и прекрасни предмети, които Зорган използваше, за да създава магиите си, я очароваха.

От тавана на Звездната стая висеше модел на Вселената: планетите и луните се въртяха около слънцата си по посока на часовниковата стрелка. Шишета с яркозелени отвари, шумящи, пенести и готови да избухнат всеки момент, бяха наредени по полиците редом с буркани с желирани жаби, змийски очи и червеи. Подвързани с кожа книги със заклинания, искряща черна свещ, череп и една магическа пръчица се търкаляха в безпорядък по масата. До прозореца стоеше телескопът на Зорган, а на поставка до него беше кристалното му кълбо. Ванда, питомната бандрала на магьосника, беше кацнала на облегалката на един стол и се взираше подозрително в Морбреция.

Зорган поздрави принцесата с пестелива усмивчица.

— Добре дошли, Ваше Височество — каза той и се поклони.

Морбреция обаче не се заблуди от учтивостта му. Тя си отваряше очите на четири в присъствието на коварния магьосник. Но повече от всичко на света искаше да се добере до вълшебната гривна, а за да го стори, имаше нужда от помощта на Зорган. Освен всичко друго, само магьосникът можеше да приложи силите на черната магия върху гривната. Черната магия беше толкова по-интересна от бялата! Принцесата щеше през цялото време да създава само хаос и размирици, а това щеше да бъде толкова забавно! Погледът й падна на нещо сребърно, което блестеше в ръката на Зорган, и се зачуди дали той не се е докопал до някой от загубените талисмани.

— Какво е това? — попита Морбреция.

Зорган й показа огърлицата, която лежеше на дланта му.

— Огърлицата на Сезам! — възкликна принцесата. Тя отлично познаваше медальона, защото сама се беше опитвала да го открадне неведнъж. — Най-после е у нас. Бързо! Омагьосай тази проклета чужденка!

Зорган се намръщи. Отвори медальона и показа на Морбреция празното място, където доскоро се намираше снимката на Попи Браун.

— Къде е снимката? — попита Морбреция.

— Моите смотани феи са я изгубили близо до Скалата на русалките^[1] — отвърна Зорган, като хвърли поглед към Никс и Дина, свити треперещи в ъгъла. — Наказах ги жестоко за тази грешка. Извадиха късмет, че не ги превърнах направо на пастет! Но станалото — станало. Смятам, че пазачката на порта номер десет е намерила снимката и я е върнала на Сезам…

— И какво от това? — сопна се Морбреция. — Нали имаме огърлицата! Какво чакаш? Омагьосай момичето!

Принцесата едва сдържаше вълнението си, докато Зорган се приготвяше да произнесе необходимото заклинание. Първо измъкна един прашен том от близката камара магически книги. На него пишеше:

Магьосникът издуха прахта от корицата, почука върху книгата с магическата пръчица и заповяда:

— Отвори се! Страница двеста осемдесет и четвърта.

Книгата се отвори сама на търсеното място. Зорган вдигна нагоре медальона на Сезам, вгледа се в кристалното кълбо и произнесе:

„Кълбо кристално, в миг разкрий

търсачката къде е в своя свят.

В магия цяла я обвий,

на мен да носи талисманите

е новият обрат!“