Ейми Трий
Крехка сила (9)

Седма глава

Тайната пътека водеше към красивия Сребърен водопад. Търсачките следваха жабата известно време, докато тя изчезна под една скала. Сега бяха замръзнали от възторг пред падащата в пропастта вода. Облаци от сребристи водни пръски изпълваха въздуха. Момичетата едва можеха да чуят собствените си гласове от оглушителния шум на водата.

— Ау! — извикаха Сезам и Мади в един глас.

— Великолепно! — допълни Джема.

— Аз цялата съм мокра! — промърмори Лиз. Водопадът я беше изпръскал.

Тя бе доволна, че поведе групата по тайната пътека. Това я накара да се почувства част от колектива. Момичетата погледнаха надолу към реката, която течеше в пропастта. Това беше Реката на двете луни и те дори видяха няколко подскачащи над водата риби.

— Напомни ми да не падам тук — каза Сезам. — Това са скрили. Те ядат хора! Помниш ли, че ги видяхме миналия път, Мади?

Мади кимна в съгласие:

— В езерото при крепостта на Морбреция.

— Коя е Морбреция? — попита Лиз с въздишка. — Има толкова неща, които не знам.

— Тя е принцеса — отговори Сезам. — Честно, Лиз, ще ти обясня всичко после. Сега трябва да търсим талисманите.

И така, четирите момичета търсиха по земята, оглеждаха растения с листа, големи колкото чинии, докато стомахът на Мади започна да курка.

— Сякаш закусвах преди векове! — оплака се тя. — Добре че имаме сандвичи. Хайде да спрем и да ядем.

Всички се съгласиха.

Сезам току-що бе погълнала голяма хапка от нейния сандвич с фъстъчено масло, когато останалите започнаха да крещят:

— Сезам! Зад теб!

Сезам се обърна. Погледът й срещна гледка, която я накара да се задави. Гигантско същество с изключително дълъг врат и малка глава я наблюдаваше внимателно.

— Аз мисс-сс-сля, че е дип-дип-диплодокус! — запелтечи тя и изпусна сандвича си.

Сезам бе близо до истината. Това всъщност беше плодопус^[1].

Изглежда този динозавър имаше специални предпочитания към фъстъчено масло и тъй като притежаваше способността да усеща миризми отдалече, бе привлечен от миризмата на храната на Сезам.

Момичетата наблюдаваха в мълчаливо учудване как динозавърът проточи врата си и грабна падналия сандвич. След като го погълна наведнъж, той започна да се оглежда за още.

— Моля, заповядай! — каза Сезам и протегна ръка, в която държеше кутията с останалите сандвичи. Динозавърът си похапна доста добре, после се оригна доволно и си тръгна.

— Истина ли е това, което ми се струва, че току-що стана? — каза Лиз.

— Според мене е истина — отговори Джема, докато премигваше смутено.

— Давайте да ядем бързо, в случай че се появи и друг динозавър! — каза Мади. — Сез, ще ти дам половината от моята храна. Мама е опаковала цял тон!

— Благодаря — каза Сезам, — ти си чудесна!

Наобядваха се и приготвиха раниците си. За тяхна изненада вече се стъмваше.

— Може би в Каризма дните са по-къси от нашите? — предположи Лиз и погледна часовника си. — У дома още не е станало обяд.

Сезам също погледна часовника си. Циферблатът му се бе променил и показваше времето в Каризма. Това се бе случвало и преди. Имаше и картинка с пет звезди, от които една бе червена.

— Схванах! — възкликна тя. — Спомняте ли си, че Пог ни каза за Лариса? Трябва да е съзвездие.

Всички насочиха погледи нагоре, където, естествено, видяха да свети една червена звезда — точно като върху циферблата на Сезам.

— Хайде — каза Сезам, — изгубихме доста време. Трябва да намерим талисмана и да се върнем при портата, преди всички звезди да почервенеят!

* * *

Изглежда имаше само една пътека, по която да поемат. Тя водеше надолу покрай стръмната урва до Реката на двете луни и в една част минаваше под Сребърния водопад.

— Страх ме е — извика Джема.

Тя стоеше на една тясна скала, обърната към падащата с оглушителен шум вода.

— Върви след мен — извика й в отговор Сезам — и всичко ще е наред.

— Ние сме точно зад теб — обадиха се Мади и Лиз.

Четирите момичета се придвижваха бавно по скалата под водопада…

Влажната повърхност на скалата проблясваше на слънцето. От време на време сребриста искрица привличаше погледа на Сезам и тя бе сигурна, че е видяла друг талисман. Но всеки път се оказваше, че това е зрителна измама, и за нейно съжаление, те стигнаха до другата страна, без да намерят нищо.

Радостни, че са отново на открито, момичетата се затичаха надолу по пътеката към реката. Сезам забеляза в далечината крепост, която й изглеждаше смътно позната.

— Виж, Мади — каза тя. — Това не е ли крепостта на Морбреция?

— Да, мисля, че си права — каза Мади. — Помниш ли как ни преследваха през езерото онези ужасни… как се казваха?

— Грибълите! — каза Сезам и потръпна при мисълта за тях.

Докато тя говореше, порив на вятъра донесе миризма на развалена риба.