Дийн Кунц
Пророчество (61)

61

Белите флуоресцентни панели в сивия таван, белите документи на сивата стоманена маса, гранулите бял сняг, излизащи от сивия ден, тропащи по прозорците, химикалът, чертаещ подпис с едва доловим шепот върху хартията…

Охраняващият Пунчелино и този, който ни беше довел до стаята, бяха свидетелите. Сделката беше подпечатана, въпреки че условията не бяха написани на хартия.

Не си стиснахме ръцете. Ако беше поискал, щяхме — един неприятен миг в замяна на живота на Ани. Но той явно не смяташе за необходимо да си подаваме ръце.

— Когато всичко това свърши и Ани е добре — каза той, — бих искал да я водите да я виждам от време на време, най-малкото на Коледа.

— Не — отсече Лори без колебание, въпреки че аз бих обещал всичко, което той искаше да чуе.

— Аз съм и чичо все пак — възрази той. — И неин спасител.

— Няма да те лъжа — каза му тя. — Нито Джими ще го направи. Никога няма да бъдеш и най-малката част от живота и.

— Е, може би най-малката. — Пунчелино се опита да посочи, доколкото му позволяваха белезниците, левия си бъбрек.

Лори се втренчи в него и го смути.

Той се усмихна.

— Страшна работа си.

— И ти не падаш по-долу — каза тя.

Оставихме го и занесохме новината на Шарлин Колман в коридора.

От затвора потеглихме към Денвър, където подготвяха Ани за всеки случай и където ние бяхме отседнали в „Мариот“. Потъмнялото небе пръскаше гранули сняг като парчета от счупени зъби.

В града кръпки лед изпъстряха павираните улици. Вятърът развяваше палтата на пешеходците.

С Шарлин се бяхме срещнали тази сутрин пред хотела. Сега след прегръдки, благодарности и благословии тя отпътува обратно към Сноу Вилидж.

Отново бяхме в нашия експлорър само двамата. Лори беше зад волана и пътувахме към болницата. Аз казах:

— Направо ме изплаши до смърт, когато му заяви, че Ани никога няма да бъде част от живота му.

— Той знаеше, че няма да позволим такова нещо — обясни тя. — Ако се бяхме съгласили, щеше да разбере, че лъжем. Съответно щеше да осъзнае, че си го излъгал, че ще убиеш Вивасементе. Но сега си мисли, че наистина ще го направиш, защото както той каза, виж какво направи с великия Бизо. Ако вярва, че ще го направиш, ще изпълни и неговата част от сделката.

Помълчахме и после аз се обадих:

— Луд ли е или е злобен?

— Разликата не ме интересува. Какъвто и да е, трябва да се справим.

— Ако е луд и после е станал злобен, може да бъде оправдан. И донякъде може да бъде съжаляван.

— Нищо подобно — заяви тя; беше лъвица, малкото и беше в опасност и тя не можеше да проявява разбиране към хищника.

— Ако първо е бил злобен и злобата му го е побъркала, не му дължа нищо, което човек дължи на брат си.

— Мислиш за това от известно време.

— Да.

— Не се тормози! Забрави го! Съдът приключи въпроса, като го определи за умствено здрав, за да бъде съден. Тя спря пред червения светофар.

Пред нас мина черна катафалка. Прозорците бяха затъмнени за дискретност. Може би в нея беше трупът на известна личност.

— Аз всъщност няма да убия Вивасементе — уверих Лори.

— Хубаво. Ако някога решиш да убиваш, не убивай, когото ти падне. Говори с мен! Ще ти дам списък.

Светна зелено.

Докато минавахме през кръстовището, три хилещи се момчета на ъгъла отправяха неприлични жестове към нас. Носеха черни ръкавици, на които бяха отрязани средните пръсти, за да е по-ясно посланието. Единият хвърли снежно-ледена топка, която се удари силно във вратата ми. На една пряка от болницата, все още завладян от мисли за Пунчелино и притеснен за Ани, казах:

— Ще се откаже.

— Не си го и помисляй!

— Защото това е четвъртият от петте фатални дни.

— Доста си беше фатално там за известно време.

— Не беше достатъчно. Нещо по-лошо наближава. Така е, ако съдим по миналото.

— Силата на негативното мислене — предупреди ме тя. Въпреки парното по чистачките се образува ледена коричка, те спряха да се движат и зацепиха на стъклото. Беше ден преди Деня на благодарността. Приличаше на замръзналото сърце на януари. Носеше атмосферата на Хелоуин.