Дийн Кунц
Пророчество (34)

34

Плик с боклуци, крем за ръце, дъвка „Лайф Хейвърс“, балсам за устни, портмоне, „Клинекс“, влажни кърпички…

Дори обсебена от страстно, непреодолимо желание да се превърне в машина за убийства, Лори пак не успяваше да види оръжие сред тези предмети. Обикновено въже можеше да послужи за удушаване. С вилица също биха се постигнали определени успехи. Но тя нямаше нито въже, нито вилица, а едва ли можеше да умори някого, като му сложи прекалено много балсам за устни.

Гласът на мъжа по никакъв начин не показваше обвинение, омраза или вражда. Очите му блестяха, той се усмихваше и говореше закачливо:

— Дължиш ми едно игриво бебе, едно сладко, мъничко бебе.

Въпреки че не беше джудже, беше неразвит в умствено отношение, което накара Лори да си помисли: „Румпелстилтскин“. Той беше дошъл да вземе нейния дял от някаква чудовищна сделка.

След като тя не му отговори, той тръгна към предницата на експлоръра и тя знаеше, че отива към вратата на шофьора.

Този Румпелстилтскин никога не беше я учил как да превръща лен в злато и нямаше никакъв начин кучият син да получи първото и дете. Тя се наведе и включи фаровете.

Осветена, стръмно слизащата гора със скованите си черни стволове и клони изглеждаше нереална и стилизирана като сценичен декор.

Разкрит от светлините, Румпелстилтскин спря и се взря в нея през гъстата плащаница от преплетени клони. Те се извиваха като празнични конфети около ухиления, ръкомахащ мъж. Смъртта никога не е изглеждала толкова весела.

Лори не знаеше дали светлините се виждаха от Хоксбил Роуд. Може би не в бурята, може би не и в ясна нощ.

Все още наведена към волана, тя натисна клаксона. Един продължителен сигнал. После още един.

Румпелстилтскин тъжно поклати глава, сякаш беше разочарован от нея. Прозя се, изпусна кълбо пара и продължи към вратата на шофьора. Лори отново натисна клаксона и после пак. Когато го видя да си издърпва пушката, пусна клаксона, обърна се на другата страна и скри лицето си.

Той счупи прозореца от страната на шофьора. Лепкави, остри стъкълца обсипаха Лори. Той отключи и се настани зад волана, оставяйки вратата отворена.

— Нищо не върви по план — каза. — Това е един от онези лоши дни, които те карат да вярваш в магиите и в лошите очи. Той изключи фаровете.

Когато постави пушката между седалките, до Лори, тя се отдръпна със страх и се опита да се свие.

— Успокой се, малка госпожице. Успокой се. Нали вече казах, че няма да те нараня! Въпреки прочистващия вятър и освежаващия студ навън той вонеше на какво ли не: уиски, цигари, барут. Включи вътрешната лампа и каза: — За пръв път от много време насам имам надежда. Приятно е.

Тя неохотно го погледна.

Имаше мило и щастливо изражение, но толкова несвързано с мъката в очите му, че усмивката му изглеждаше като нарисувана. Всяка пора излъчваше страдание и най-долният слой от миризмите му беше на хронична тревога. Очите му — като на животно в капан — бяха изпълнени с потискан страх и тъга.

Чувствайки, че Лори е надникнала в сърцето му, той остави за момент мъката да изплува на повърхността, но после пак си нарисува щастието, два пъти по-ярко. Широката му усмивка стана невъзможно широка. Ако не беше ужасена, щеше да изпита съжаление.

— Само защото е до тебе — каза той, — не си и помисляй. Не знаеш как да го използваш. Ще се нараниш. Освен това не искам да те удрям — ти си майката на моето момче.

Майчината аларма на Лори се беше включила, когато и заговори за бебето през прозореца. Сега главата и се изпълни с безброй камбанарии, тресящи се в тревога.

— За какво говориш? — попита, разтревожена да чуе разтреперания си глас.

Ако ставаше въпрос само за нейния живот, можеше да се прави на безстрашна. Но сега носеше в утробата си заложник на съдбата и не можеше да скрие страха си за невинното.

Той извади малък, черен, кожен калъф и издърпа ципа около три от страните му.

— Вие ми отнехте сина, единственото ми дете — каза, — и съм сигурен, че ако погледнеш в душата си, първа ще признаеш, че ми дължите вашето.

— Сина ти? Не познавам сина ти. Спокойно и любезно и обясни:

— Изпратихте го в затвора до живот. И мъжът ти, неблагодарният син на Руди Ток, му се отплати като… го лиши от потомство.

Смаяна, Лори каза:

— Ти си… Конрад Бизо?

— Единствен и неповторим, дълги години като търкалящ се камък и често извън светлините на прожекторите, разкриващи таланта ми, но все още клоун в душата си, изпълнен с гордост. Той отвори черното калъфче. Вътре имаше две спринцовки и шишенце с кехлибарена течност.

Въпреки че и се струваше познат, не приличаше много на снимките от вестниците, които Руди пазеше от август 1974 година.

— Не приличаш на себе си — каза тя.

Усмихнат, кимна и гласът му звънна с необяснима доброта:

— Е, да, двайсет и четири години оставят следите си върху всеки човек. Докато избягвах определена популярност, прекарах една дълга ваканция в Южна Америка с моя малък Пунчелино, където се подложих на достатъчно пластични операции, за да си възстановя анонимността.

Той разопакова едната спринцовка. Върхът на иглата проблесна в приглушената светлина.

Лори знаеше, че да спори с този мъж ще е толкова полезно, колкото да обсъжда музиката на Моцарт с глух кон, и все пак каза:

— Не можеш да обвиняваш нас за случилото се с Пунчелино.

— Обвинявам е толкова жестока дума — отвърна той с невероятна искреност. — Не е нужно да говорим за обвинение и вина. Животът е прекалено кратък, за да си го позволим. Случило се е нещо по някаква причина и сега съвсем справедливо трябва да се плати цената.

— По някаква причина?

Усмихнат, кимащ, неуморно сърдечен, Бизо каза:

— Да, да, всеки има причини и със сигурност и вие си имате вашите. И кой съм аз да казвам, че не сте прави? Няма нужда от съд, няма полза от обвинения. Всяка история има две страни, а някои имат и по десет. Въпросът е, че ми беше отнет синът, и беше лишен от възможността да ме дари с внуци, наследници на таланта на Бизо и затова единствено справедливо е да бъда компенсиран.

— Твоят Пунчелино уби много хора и щеше да убие и мен, и Джими — изрече Лори, наблягайки на всяка дума, объркана от непоклатимата развеселеност на Бизо.

— Така казват. — Той и намигна. — Но повярвай ми, госпожице, на вестниците не може да се вярва. Истината трудно може да бъде написана.

— Не съм го чела, преживях го — възрази тя.

Бизо се усмихна, кимна, намигна, усмихна се и кимна, засмя се, кимна и насочи вниманието си към спринцовката.

Лори осъзна, че крехкият му самоконтрол зависеше от поддържането на приятелска атмосфера, независимо от факта, че беше очевидно неискрен. Ако тази фасада паднеше, всичко щеше да рухне; потисканото му самосъжаление и ярост щяха да експлодират. Щом престанеше да се контролира, щеше да убие нея и бебето, което толкова много искаше. Зад тези усмивки и закачки не стоеше нещастно влюбен Паглиаци, а обезумял убиец. Тя погледна към шишенцето и попита:

— Какво е това?

— Просто слабо успокоително, малко сок за сънища. — Ръцете му бяха едри, груби, но сръчни. Като опитен лекар потупа шишенцето и напълни спринцовката.

— Не мога да го взема — възпротиви се тя. — Ще раждам.

— О, не се притеснявай, мила, то е много слабо. Няма да забави много бебето.

— Не! Не! Не!

— Мило момиче, раждането ще продължи с часове.

— Откъде знаеш?

Усмихна се лукаво, намигна, мръдна си носа и каза:

— Скъпа, трябва да си призная, че бях малко непослушен. Преди седмица сложих подслушвателни устройства в кухнята и в хола ви, за да чувам гласовете ви от къщата на Недра Лам.

На Лори и причерня.

— Познаваш Недра?

— Познавах я за няколко минути, горката — разкри Бизо. — Какви са тези тотеми с рога, не можах да разбера!

Чудейки се дали Недра почива в мир сред тоновете борови дървета в бараката или във фризера в мазето, Лори постави едната си ръка върху пушката.

— Това не е много мило, госпожице.

Тя си премести ръката.

Бизо постави отвореното калъфче на таблото, а спринцовката върху него.

— Бъди послушна, свали си анорака, навий си ръкава и ме остави да намеря вена. Вместо да се подчини, тя попита:

— Какво ще ми правиш?

Той я изненада със закачливо щипване по бузата, сякаш беше неомъжената леля, а тя — любимата и племенница.

— Прекалено много се тормозиш, госпожице. Притеснението може само да направи реални най-големите страхове. Ще те упоя малко, за да станеш по-мила и послушна.

— И после?

— Ще отрежа предпазните колани, ще ги завържа като прашка и с тях ще те издърпам нагоре до Хоксбил Роуд.

— Бременна съм!

— Само сляп не би забелязал — отговори Бизо и и намигна. — Ето, че пак се притесняваш. Ще те вържа така, че да не нараня нито теб, нито бебето. Не мога да те нося нагоре. Прекалено е трудно. И опасно.

— И като стигнем шосето?

— Ще те кача в хамъра и ще те откарам на едно уютно местенце. Когато настъпи моментът, ще изродя превъзходното ти бебе.

— Ти не си лекар — възрази тя паникьосано.

— Не се притеснявай! Знам каква е процедурата.

— Как така знаеш?

— Прочетох цяла книга за това — усмихна се той. — Имам всички необходими материали и инструменти.

— О, боже мой!

— Ето, пак се стряскаш. Наистина се нуждаеш от по-добро отношение. Отношението е тайната на щастливия живот. Мога да ти препоръчам някои чудесни книги по темата. Той я потупа по рамото.

— Ще те превържа както трябва и ще те оставя на безопасно място, докато те открият. Аз и момчето ще започнем нашето велико приключение.

Тя се втренчи в него безмълвна, ужасена.

— Ще го науча на всичко, което знам, и въпреки че във вените му не тече моя кръв, ще стане най-аплодираният клоун на века. — Ироничен смях избълбука от него като газ от тресавище. — От моя Пунчелино разбрах, че талантът не винаги се предава от поколение на поколение. Но аз имам толкова много да дам и такова желание да дам, че съм убеден, че ще го направя звезда.

— Ще е момиче — каза тя.

Усмихнат, винаги усмихнат, той размаха пръст и вежливо и напомни:

— Не забравяй, че ви подслушвам от една седмица. Не искахте да знаете пола на бебето.

— Но какво ще стане, ако е момиче?

— Ще бъде момче — настояваше Бизо. Намигна, намигна, пак намигна и накрая усети, че е на път да му стане неконтролируем тик. — Ще бъде момче, защото ми трябва момче.

Не смееше да откъсне поглед от него, но едва понасяше гнева и мъката в очите му.

— Защо? О! Защото няма момиче, което да е станало известен клоун.

— Има жени-клоуни — осведоми я той, — но не и от такава величина. Веселото кралство на арената се управлява от мъже.

Ако бебето се окажеше момиче, той щеше ги да убие и двете.

— Студено е — каза Бизо — и става много късно. Бъди мила и си свали анорака, навий си ръкава.

— Не!

Усмивката му замръзна. С усилие успя да си я върне.

— Ще ми е мъчно да те ударя, за да загубиш съзнание. Но ще се наложи, ако не ми оставиш друга възможност. Нещо се е случило по каквато и да било причина и дълбоко в сърцето си си убедена, че справедливостта изисква компенсация. Ти винаги можеш да имаш друго бебе.