Дийн Кунц
Пророчество (20)

20

Беше се закопчал за нея.

Видях как го прави и въпреки това имах нужда от време, за да го осъзная. Не исках да повярвам, че няма възможност да се спасим.

Закопчани един за друг, двамата с Лори можехме да се борим за свободата си, когато излезем навън. Сега тя беше заложник не само за да бъдат държани полицаите на разстояние, ако случайно ни срещнат, но и за да бъда държан и аз в покорство.

Пунчелино беше решил, че ако нещата се усложнят, аз не бих му свършил никаква работа.

Да го питаме защо се закопча за Лори щеше да е като да се усъмним в обещанието му да ни освободи. Това съвсем би влошило нещата. Затова не показахме, че поведението му ни е стреснало. Щяхме да изглеждаме наивни като новородени. Бяхме ухилени сякаш… Боже Господи, сякаш се забавлявахме страхотно.

Усмивката и беше застинала като усмивките на претендентките за Мис Америка по време на тази част от конкурса, в която водещият задава изключително подвеждащи въпроси: „Мис Охайо, ако видите кученце и котенце да си играят на железопътната линия, а към тях приближава влак и имате време да спасите само едното от двете, кое ще оставите да умре по ужасен начин — кученцето или котенцето?“

Лицето ми беше като колосано, а устните ми като прострени на въже и защипани в двата края — още една усмивка стил Мис Охайо. Отворих входната врата и избутах количката навън. Свежият въздух с аромат на вечнозелени гори охлади потта ми. Луната още не беше изгряла. Разпенени облаци пропускаха само нишки звездна светлина. Никаква светлинка не проблесваше в парка и уличното осветление не беше включено. Сградите около площада бяха тъмни и тихи.

Никакво движение по улицата. Никакви пешеходци по тротоара — доколкото надвисналите дървета ми позволяваха да видя. Пунчелино и Лори ме последваха. Той беше оставил фенерчето си вътре. Сред тези многопластови сенки не можех да видя лицето му добре.

Може би така беше по-добре. Ако можех да го видя по-ясно, сигурно щях да прочета нещо налудничаво и нямаше да знам как да реагирам.

Искаше ми се да виждах Лори по-ясно. Със сигурност усмивката и беше изчезнала. Моята също.

Десетте стъпала между варовикови перила водеха към тротоара. Изглеждаха стръмни.

— Ще трябва да нося кутиите по една-две до караваната. Количката ще заседне по тези стълби.

— Няма — увери ме той. — Специално сме я купили с големи колела. Ще се спусне надолу плавно и лесно.

— Но…

— По-малко от шест минути — предупреди той. — Постарай се да не я изпуснеш и парите да не се разпилеят. Това би било… тъпо.

Препоръката му си беше чиста подигравка с несръчността ми, която гарантираше, че ще се просна на тротоара затрупан от три милиона долара.

Застанах пред количката, дръпнах я по стълбите, оставих гравитацията да я движи, като с тялото си и пречих да се засили надолу. Невероятно, но стигнах до тротоара без инциденти. Пунчелино и Лори слязоха след мен.

Не знаех дали да се моля да се появят някакви пешеходци или напротив. Уравновесеността му се крепеше на толкова тънка нишка, че дори и невинна среща можеше да доведе до още убийства.

Къде беше нарочно хвърленият сейф, когато най-много ми трябваше! Избутах количката до караваната. Само на два метра от нея беше моята сладка и уязвима додж дейтона шелби зет.

— Вратите са отключени — каза той, като спря близо до бордюра. — Сложи кутиите отзад! И побързай!

Бях научил всичко за действието на маята и за химичните процеси, които превръщат яйцата в суфле, но бях пренебрегнал уроците си по експлозиви. Не знаех какво точно ще се случи, когато взривният материал се активира. Докато отварях задните врати на караваната, си представих как имението Сноу се срутва върху нас и ни погребват под тонове тухли и варовик.

Докато товарех кутии в караваната, видях как силният взрив ни разкъсва на парченца. Шест кутии, осем кутии, десет кутии…

Вече се виждах изгорен и разкъсан, обстрелван от буря руини, заслепен от стичащата се кръв, бягащ по улицата с горяща коса. Благодаря ти, бабо Роуина.

След като натъпках и последната кутия, Пунчелино каза:

— Остави вратите отворени засега. Ние ще се возим отзад с парите. Ти ще караш. Когато стигнехме там, където отивахме, той щеше да е зад мен, в идеалната позиция да ме застреля в тила. Знаех, че ще го направи.

Както я караше този тип, щеше да се наложи да си търсим друг кръстник за малкия Конрад.

— Дръж! — каза той.

Когато осъзнах, че ще ми хвърли ключовете, извиках:

— Не! Чакай! Ако ги изпусна, ще паднат в канала и сме загубени.

Между нас имаше стоманена решетка. Щом стъпих върху нея, усетих полъха на мръсна вода.

Той ми подаде ключовете и въпреки че пистолетът му не беше насочен към мен, имах чувството, че щом протегна ръка да ги взема, ще ме застреля.

Най-вероятно се страхувах, защото не се чувствах сигурен в плана си. Взех ключовете с лявата си ръка, завъртях десния си юмрук ниско долу в чатала му и забих пиличката дълбоко в мъжкия му пакет, като със сигурност му придадох нова, невиждана форма. В тъмното не можех да видя как кръвта напуска лицето му, но почти я чувах.

Бях изненадан от себе си и от жестокостта, която никога не бях показвал или изисквал от себе си в кухнята. Завъртях пиличката.

Смътно си спомних, че Джак беше направил нещо подобно на великана изпод стъблото на боба, само дето беше използвал вила. Оставих оръжието си забито и се насочих към пистолета.

Пиличката му изкара въздуха и той издаваше полухриптящи, полуквичащи звуци. Тя стоеше в него, въздухът му — извън него, и докато се опитваше да си го върне, издаваше ужасни стонове.

Мислех, че ще изпусне оръжието или поне ръката му ще е по-отпусната, но той го беше стиснал с непреклонна решителност.

Лори се завъртя, преплете крака в неграциозен танц, опитвайки се да не застава под прицел, и го удари в лицето със свободната си ръка; удари го отново и отново, като сумтеше всеки път, показвайки нечовешката решителност на фигура, размахваща чук в анимиран швейцарски часовник.

С две ръце се опитвах да изтръгна пистолета от ръката му. Проблесна дуло, чу се изстрел, по лицето ме удариха парченца цимент; звук на метал от караваната или от моето сладко шелби зет.

Почти се докопах до оръжието, но той успя да натисне спусъка още веднъж и противно на всичко, което моят баща беше направил за неговия, неблагодарникът ме простреля два пъти.