Дийн Кунц
Пророчество (68)

68

Вниманието ни беше привлечено от някакво движение. На главния вход се появи едрият грубиян с отровните очи. Той застана там, разкрачен, способен да спре и слон-беглец. Беше въоръжен с пушка.

Друг мъж, стряскащо приличащ на този — само дето имаше такива жестоки белези по лицето и врата, че сякаш го беше шил Виктор Франкенщайн — се появи на входа за изпълнители. Той също носеше пушка.

Други трима се провряха под брезента от страната на тротоара. Разположиха се около арената, зад прожекторите, в сянка, но все пак се виждаха. Предполагах, че и те имат оръжия, но не бях сигурен.

— Както разбирате — продължи Вивасементе, — вашият син Анди е внук на моята Натали. А освен това е и мой внук, и правнук. Мечтата ми беше отложена с едно поколение, но сега вече ще се сбъдне. Ако не ми продадете малкия Анди за четиристотин двайсет и две хиляди и петстотин долара, ще ви убия и двамата. Ще убия Руди и Мади и ще взема и трите ви деца, без да плащам за тях.

Джими не искаше да откъсва очи от Вирджилио Вивасементе, защото щеше да е като да се обърнеш с гръб към гърмяща змия. Въпреки това ме погледна.

Винаги знаех за какво си мисли моят Джими. Всичко в прекрасната му глава ми беше познато; там се чувствах като у дома.

Този път обаче очите му не бяха прозорци към мислите му, каквито винаги са били. Изражението му беше празно, загадъчно.

За друг мъж всичко това щеше да е непоносим удар; щеше да предизвика парализа от шок, отвращение и отчаяние. Джими можеше да бъде шокиран и отвратен, но никога не губеше надежда. Той каза:

— Това чудо стреля ли?

— Бъди сигурен — отвърнах аз.

Вивасементе надушваше победата и самодоволно изражение се настаняваше на лицето му. Той пъхна ръце в аленото си наметало и започна да се поклаща напред-назад в червените си пантофи.

— Ако мислите, че не съм способен да ви убия всичките и да се измъкна, грешите. Когато вие двамата, Руди и Мади лежите мъртви в краката ми, ще ви разчленя, ще накисна частите ви в бензин, ще ви изгоря, ще се изпикая върху пепелта ви, ще сложа мократа пепел в кофа, ще я закарам в прекрасната ми ферма и ще я изсипя в калната кочина на свинете. Правил съм го. Никой не отмъщава като Вирджилио Вивасементе. Все още втренчен в мен, Джими тихо каза:

— С помощта на подходяща вещица би могъл да станеш баща на още един малък убиец, толкова луд, колкото и първия.

Вивасементе наостри уши:

— Какво каза?

Разпознах думите на Джими. Това бяха моите думи към Конрад Бизо в кухнята, в онази декемврийска нощ на 2002 година, точно преди клоунът да ме простреля.

Бях се опитала да разстроя Бизо с отношението си и обидите и до някаква степен бях успяла. Тогава той потрепери, премести поглед от мек към Джими, като ми даде възможност да извадя спрея и да го изпръскам в лицето. Джими опитваше подобна тактика с Вивасементе. Видя, че съм разбрала. Маниакът продължаваше да ни измъчва:

— Когато вие сте просто пропита с пикня пепел в свинска кочина, аз ще взема трите ви деца в имението ми в Аржентина. Там ще превърна Анди и може би Люси в най-добрите акробати. А може би и Ани. Ако се окаже, че на седем е прекалено стара… е, ще я използвам за други неща. Да загубите живота си и всичките си деца, или да ми продадете Анди. Само клоун би могъл да вземе грешното решение при такава дилема.

— Това са много пари — обърна се към мен Джими. — Почти половин милион в брой, без данъци. — И ще си имаме Ани и Люси — казах аз.

— Винаги можем да си направим друг син — предложи съпругът ми.

— Ако имаме друго бебе, съвсем ще забравим за Анди.

— До три месеца и съм го изключил — каза Джими.

— Аз — най-много до шест.

— Млади сме. Дори и осем месеца да ни отнеме, след това ни чакат толкова много хубави години.

Вивасементе се усмихваше, или поне така изглеждаше; но със сигурност можеха да кажат само хирурзите му.

Невероятно, но той май купуваше това, което продавахме. Наивността му не ме изненада особено. Все пак ние с Джими имахме много опит с маниаците и говорехме езика им.

— Ама, чакай — каза ми Джими, — това ми дава една още по-добра идея. Сложих си маската на любопитство с опулените очи.

— Каква е?

Джими се обърна пак към Вивасементе:

— Би ли купил две?

— Две какво?

— Две момчета. Ако имаме още едно, би могъл да го купиш рано, още като пеленаче.

— Джими… — казах аз.

— Млъкни, скъпа — предупреди ме той. — Никога не си разбирала от финанси. Остави това на мен.

Никога преди не ми беше казвал да млъкна. Искаше да разбера, че той ще забаламоса мишената, за да ми даде възможността, от която се нуждаех.

— Аз съм истински бик в правенето на деца — обясни Джими на побъркания акробат, — а тази дама тук наистина знае как да ги изхвърля. Тя би могла да вземе някаква дрога за плодовитост и да ги изкарваме на партиди.

И двамата щяхме да умрем. Знаехме, че вече сме студено месо. При цялото това въоръжение около нас нямаше как да избягаме. Но ако ще умираме, можехме да вземем с нас и Вивасементе. Ако това чудовище се просне мъртво, разкъсано от куршуми, децата ни ще са в безопасност при Руди и Мади.

Подхождайки към предложението си с ентусиазъм, унесен, Джими завладя стария мъж и когато моментът изглеждаше идеален, посегнах към пистолета си.

Не мисля, че Вивасементе ме видя. По-скоро като гениален играч на покер усети нещо в Джими.

Без да си вади ръцете от кашмирената пелерина, откри огън срещу Джими с пистолет, скрит в дълбокия и десен джоб. Преди аз да успея да извадя пистолета, той вече беше прострелял Джими два пъти в корема. Когато го насочвах към него, други два куршума уцелиха Джими в гърдите. След първите два изстрела той се олюля, а след вторите падна на земята.

Вивасементе беше определил петия куршум за мен, обърна се, но недостатъчно бързо. Прострелях го в главата и той падна.

Крещях като валкирия, обзета от ярост, неразбираема за лудия. Прострелях го още три пъти — това нещо, което изнасилило собствената си дъщеря, това чудовище, което купуваше деца, този демон, който щеше да ме направи вдовица.

Зад разкъсаното му лице видях учудено изражение. Той не вярваше, че може да умре.

Трябваше да пестя патроните, защото едрите сценични работници бягаха към мен. Така или иначе, не можех да убия всичките, а и не държах да стрелям по когото и да било от тях; нищо нямаше значение, щом Вивасементе беше повален завинаги.

Когато се обърнах към първия от приближаващите мъже, той пусна пушката си на земята. Вторият вече я беше захвърлил.

Другите трима излязоха от сянката покрай прожекторите. Единият имаше брадва. Хвърли я. Вторият беше с чук. Метна го встрани. Ако третият е имал оръжие, значи го е оставил някъде.

Бях колкото учудена, толкова и уплашена; гледах как тези яки мъже се събират около трупа на Вирджилио Вивасементе. Бяха шокирани, изплашени и… внезапно избухнаха в смях.

Моят сладък Джими, моят бисквитко, лежеше по гръб, мълчалив, а работниците се смееха. Единият си сложи ръцете пред устата и издаде някакъв звук от цирковия им език, който не разбрах.

Коленичих до Джими, а трупата въздушни акробати нахлуха в шатрата, все още в костюмите си и се разпискаха като птици.