Дийн Кунц
Пророчество (62)

62

Капитан Флъфи, смелото мече-бодигард, което пазеше нощните чудовища да не изпълзят от гардероба и да схрускат децата, беше на болничното легло до Ани. Това беше най-трудната задача през цялата му кариера.

Когато пристигнахме, заварихме дъщеря ни да спи. Напоследък непрекъснато беше изморена и спеше много. Прекалено много.

Въпреки че Ани не знаеше колко близо беше майка и до смъртта преди единайсет месеца, знаеше за медальона и че е оцелял в опустошителен пожар. Знаеше, че майка и го е носела в спешното отделение. Ани го беше поискала. Сега беше на нея.

Моята красива, малка Ани се беше стопила. Очите и бяха безжизнени, устните и — бледи. Изглеждаше дребничка като птиче, стара.

Нито списанията, нито телевизията, нито гледката през прозореца представляваха някакъв интерес за мен. Не можех да откъсна поглед от малкото ми момиче; виждах я, каквато беше преди и каквато можеше да бъде отново. Не исках да отместя поглед или да изляза от стаята от страх, че като се върна, Ани няма да я има и аз ще имам само нейни снимки, такава, каквато беше преди.

Упоритият и дух, куражът и през всичките тези изтощителни месеци на болест, болка и влошаване бяха вдъхновение за мен. Но вдъхновението не ми стигаше. Исках нея — излекувана, здрава, отново изпълнена с живот. Моята мъжкарана. Моята бъдеща ега си артиста. Родителите ми не ме бяха учили да моля Бог за благословия и подаръци. Да ми покаже пътя — да. Да ми даде сила да постъпя правилно — да. Но не и да спечеля от лотарията, не и да ми даде любов, здраве или щастие. Молбата не е списък с „дай ми“; Бог не е Дядо Коледа. Така ме бяха учили и аз вярвах, че ни се дава всичко, от което се нуждаем, без да молим за него. Необходимо е да притежаваме разума и мъдростта да откриваме силата и средствата, когато ни трябват, и да намираме куража да правим това, което се налага да се направи.

В случая обаче бяхме направили всичко, което можехме като човешки същества. Ако съдбата и сега беше в Божиите ръце, щях да го приема по-лесно. Но съдбата и беше в ръцете на Пунчелино Бизо и притеснението като рояк от крилати същества летеше напред-назад в стомаха ми и трептеше в костите ми.

И се помолих на Господ да ми върне моята мъжкарана и Го помолих Пунчелино да постъпи правилно, макар и поради порочното желание да купи убийството на Вирджилио Вивасементе.

Сигурно и Господ щеше да има нужда от специален калкулатор за математиката на морала.

Докато аз седях до Ани парализиран от страх, Лори не се спираше, обаждаше се по телефона, за да координира нещата между болницата и затвора. Когато Ани се събуди, разговаряхме за много неща, за зеле и крале, за следващата година в Дисни Уърлд и последващата на Хаваите, за уроци по ски и сладкарство, но без да използваме „тук“ и „сега“, без мрачното „ако“.

Челото и беше топло, фините и пръсти — ледени.

Китките и бяха станали толкова тънички, че сякаш щяха да се счупят, ако вдигнеше ръце.

Философи и теолози бяха прекарали векове в обсъждане на съществуването и същността на Ада, но в болницата разбрах, че Адът съществува и даже можех да го опиша; аз познавах улиците му. Адът е изгубено дете и страхът от среща, която никога няма да се състои.

Служителите на болницата и на затвора се оказаха изключително отзивчиви и експедитивни. Пунчелино Бизо пристигна следобед с микробус на затвора, с белезници и вериги на глезените, под зоркия поглед на двама въоръжени пазачи. Не го видях. Тестовете бяха направени. Ставаше за донор. Трансплантацията щеше да бъде направена в шест сутринта.

Имаше още много време до полунощ. Можеше да си промени мнението или да избяга.

В 8:30 баща ми се обади от Сноу Вилидж, за да преобърне предсказанието на дядо Джоузеф по неочакван начин. След като легнала да дремне преди вечеря, Уина починала тихо в съня си на осемдесет и шест годишна възраст.

Лори ме измъкна против волята ми в коридора, за да ми съобщи новината, без Ани да чуе.

Поседях известно време в една празна болнична стая, за да не види Ани сълзите ми и да се притесни, че плача заради нея.

Обадих се на мама по клетъчен телефон и си поговорихме за баба Роуина. Беше ми тъжно за майка и за баба, разбира се, но когато животът е бил дълъг и щастлив и когато краят е дошъл без болка или страх, би било почти богохулство да скърбиш прекалено много.

— Това, което ме изненада, е — каза майка ми, — че си отиде точно преди вечеря. Ако знаеше какво ще се случи, първо щеше да хапне и тогава да дремне. Полунощ дойде. И утрото на Деня на благодарността. Понеже влошаващото се състояние на Ани щеше да я направи прекалено слаба за операция в следващите дни, не може да се каже, че подраниха с Трансплантацията, като започнаха в шест часа. Пунчелино не се отказа.

Няколко часа след това отидох в стаята му, където беше прикован към леглото и надзираван от охранител. Пазачът излезе в коридора, за да ни остави насаме. Въпреки че добре познавах природата на това чудовище, от вълнение успях само да изрека:

— Благодаря.

Той се усмихна като филмова звезда, примигна и отвърна:

— Няма нужда да благодариш, братко. С нетърпение очаквам картичките, бонбоните, книжките… и измъчването с нажежени жици и разчленяването, докато е още жив, на един въздушен акробат със змийско сърце. Ако ти допада този начин, де.

— Да, идеално ми пасва.

— Не искам да преча на твоето въображение.

— Не се притеснявай за мен. Важното е какво искаш ти.

— Може би ще е добре, ако преди да започнеш, го заковеш на стената — предложи той.

— Пироните не държат на зид. Ще е добре да купя кабъри. Той кимна.

— Добра идея. И преди да започнеш да му режеш пръстите и ръцете и т.н., отрежи му носа. Знам от великия Конрад Бизо, че е суетно копеле, много гордо с носа си.

— Добре, но ако има още нещо, което искаш, ще трябва да си записвам.

— Това е всичко — въздъхна той. — По дяволите, как искам да съм там, с теб.

— Би било прекрасно.

Ани премина през операцията леко като реещ се балон с горещ въздух.

За разлика от донора си бъбрекът не беше нито луд, нито злобен и беше толкова подходящ за племенницата му, че не предизвика никакви следоперативни усложнения. Ани живееше. Ани разцъфваше.

Сега беше очарователна, грееше, блестеше, такава, каквато беше преди да я повали ракът.

Само един от петте дни — 16 април 2005 — беше все още пред мен. Животът след него щеше да е странен, без плашещи дати в календара, с бъдеще, незасенчвано от мрачни очаквания. В случай, че останех жив, де.