Дийн Кунц
Пророчество (60)

60

Когато излязохме в коридора, Шарлин Солман прочете ужасната истина на лицата ни. Разтвори ръце и Лори рухна в прегръдките и.

Като мислех за случилото се през последния половин час, ми се искаше да мога да върна времето и да подходим с повече хитрост.

Знаех, разбира се, че друга среща с него би имала същия край, както и още десет срещи, още сто срещи. Да говориш на него, беше като да говориш на торнадо; думите потъваха, сякаш крещиш „падни-стани“ на мусон.

Знаех, че не сме предали Ани, а идването ни беше обречена кауза още от началото. Въпреки това имах чувството, че сме я предали, и ме завладя такова изтощаващо отчаяние, че не знаех дали ще мога да отида до паркинга.

— Снимката — изведнъж се сети Лори. — Снимката остана в долното копеле.

Нямаше нужда да обяснява. Знаех защо кожата около очите и посивя и потрепери, а устата и се сви от отвращение.

Не можех да понеса мисълта, че ще стои в килията си сам със снимката на моята Ани, изпивайки я с очи и утолявайки жаждата си за жестокост с мисълта за болезнената и смърт.

Блъснах вратата и нахлух. Заварих го с пазача, който се готвеше да му отключи белезниците от масата. Приближих се и му казах:

— Снимката е наша.

Той се поколеба, подаде я, но когато се опитах да я взема, не я пусна.

— Какво за картичките? — попита той.

— Какви картички?

— За рождения ми ден и за Коледа.

— А, да.

— Истински „Холмарк“. Такава ни е сделката.

— Нямаме сделка, кучи син, такъв! Лицето му почервеня.

— Не обиждай майка ми.

Беше сериозен. Вече бяхме минавали през това. Гневът го напусна и той каза:

— Но аз забравих… тя е и твоя майка, нали така?

— Не е. Моята майка е в Сноу Вилидж и рисува игуана.

— Това означава ли, че няма да има и дребни за бонбони?

— И сиренки няма да има.

Той изглеждаше изненадан от уточнението ми.

— А книгите на Констанс Хамърсмит?

— Дай ми снимката!

Той я пусна в ръката ми и се обърна към пазача:

— Искаме още няколко минути насаме, ако може!

Мъжът ме погледна:

— Сър?

Не бях в състояние да отговоря. Кимнах. Пазачът излезе от стаята и застана на прозорчето.

— Носите ли документ да подпиша? — попита Пунчелино.

От прага на мрачната стая, където държеше вратата към коридора отворена за мен, Лори отвърна:

— Имам три копия в чантата си, съставени от добър адвокат.

— Влез — каза той. — Затвори вратата.

Жена ми дойде при мен, от другата страна на масата, макар че сигурно подозираше, че той ни разиграва и ни подготвя още един жесток обрат.

— Кога ще го направим? — попита той.

— Утре сутринта — отвърнах аз. — Болницата в Денвър е подготвена. Искат само дванайсетчасово предупреждение.

— Сделката, която направихме…

— Имаш я, ако все още я искаш — увери го Лори, изваждайки формулярите и химикал от чантата си.

Той въздъхна:

— Обожавам тези детективски истории.

— И бонбоните „Харши“ — припомних му аз.

— Но когато преговаряхме, не знаех, че ще давам бъбрек, което не е малко, като се има предвид, че вече ми взехте тестисите.

Не реагирахме.

— Има още едно нещо, което искам — каза.

Ето сега щеше да ни повали и да се забавлява с унищожението ни.

— Това е специална стая — осведоми ни той. — Няма подслушвателни устройства, защото затворниците обикновено се срещат тук с адвокатите си.

— Знаем — каза Лори.

— И се съмнявам, че глупакът на прозорчето може да чете по устните.

— Какво искаш? — попитах аз, убеден, че ще е нещо извън щедростта ми.

— Знам, че не ми се доверяваш като на брат — каза той. — Така че не очаквам да го направиш, преди да си дам бъбрека. Но след това ще си задължен.

— Ако е нещо, което мога да направя.

— О, убеден съм, че можеш — изрече той бодро. — Виж какво направи с великия Бизо.

Въобще не разбирах накъде клони, дали това щеше да се окаже порочна шега или истинско предложение. Пунчелино каза:

— Искам да убиеш този глист от гъза на Сатаната — Вирджилио Вивасементе. Искам да го накараш да страда и да му кажеш, че аз съм те изпратил. И накрая го искам по-мъртъв от всички мъртъвци досега. Не се шегуваше. Мислеше го.

— Добре — обещах.