Дийн Кунц
Пророчество (59)

59

Лори извади от портмонето си снимка на Ани и я плъзна към Пунчелино.

— Хубава е — каза той, но не докосна снимката.

— Ще навърши шест след по-малко от два месеца — обясни Лори, — ако доживее дотогава.

— Аз никога няма да имам деца — напомни ни той.

Не отговорих. Вече се бях извинил веднъж, че съм го кастрирал, въпреки че след мен работата беше довършил хирургът.

— Тя има нефробластом — каза Лори.

— Звучи като гръндж група — отговори Пунчелино и се усмихна на тъпата си шега.

— Това е рак на бъбреците — обясних аз. — Туморите нарастват много бързо. Ако не се хванат навреме, разсейките обхващат белите дробове, черния дроб и мозъка.

— Слава Богу, че диагнозата беше поставена навреме — каза Лори. — Извадиха и двата бъбрека и последва облъчване и химиотерапия. Всички ракови образувания вече ги няма.

— Това е добре за нея — отбеляза той. — Никой не трябва да има ракови образувания.

— Но сега има усложнения.

— Онова с бебетата беше по-интересно — каза Пунчелино.

Не се чувствах сигурен. Усещах, че животът на Ани виси на нишка, толкова фина, че една дума може да я скъса.

Лори продължи, сякаш той не беше казал нищо:

— Без бъбреци тя трябва да е на хемодиализа по четири часа, три пъти в седмицата.

— Щом е на шест — отвърна Пунчелино, — значи не ходи на работа или нещо подобно. Сигурно има много свободно време. Не можех да разбера дали е толкова безочлив, колкото е и непукист, или просто ни дразнеше и се наслаждаваше на мъката ни.

— В центъра на машината за диализата има голям съд, наречен диализатор.

— Може ли тази Шарлин да си навлече неприятности със закона заради това, което е направила? — попита Пунчелино.

Решен да не се поддам на провокациите и да си изпусна нервите, отвърнах:

— Само в случай че родителите ми имат претенции. Те нямат.

Лори продължи да се бори:

— В диализатора има хиляди малки фибри, през които минава кръвта.

— По принцип не обичам черни хора — информира ни той, — но тя изглежда свястна.

— И има разтвор, пречистваща течност — продължи Лори, — която извежда нечистотиите и излишната сол.

— Ама иначе е като бъчва — каза Пунчелино. — Сигурно яде толкова много, че вместо да е погребала бебето, може да го е изяла.

Лори затвори очи. Пое дълбоко въздух и изрече:

— Много рядко, но се случва пациентът да е алергичен към един или повече от химикалите в пречистващия разтвор.

— Не съм предубеден към черните хора. Те трябва да имат равни права и всичко, но просто не ме кефи това, че не са бели.

— Диализатът, пречистващият разтвор, съдържа няколко химикала. Само съвсем малки количества от тези химикали се връщат в тялото с кръвта; толкова малки, че обикновено са безвредни.

Пунчелино отбеляза:

— Не ми харесва начинът, по който дланите им са светли, а ръцете отгоре са тъмни. Стъпалата им също са светли. Сякаш носят недобре обмислени костюми.

— Ако лекарят предпише диализат, който не действа, както трябва — обясни Лори, — или пациентът се окаже чувствителен към него, формулата може да бъде променена.

— Едно от нещата, които ме убеждават, че светът не е наред — каза той, — са черните хора. Дизайнът щеше да е по-убедителен, ако всички бяха бели.

Без да го осъзнава, беше се приближил възможно най-много до признанието, че светът е просто сцена, илюзия, създадена да го заблуждава и че само той е единственото парченце добър дизайн. Лори ме погледна; лицето и беше спокойно, но очите и пламтяха в безсилие. Кимнах, за да я окуража. Усещах, че шансовете ни намаляват, но ако се откажехме, оставахме без никаква надежда за Ани.

— Много рядко, почти никога — каза Лори, — пациент може да е толкова алергичен и към най-малките количества химикали, основни за диализата. Алергичната реакция става все по-силна, докато се стигне до анафилактичен шок.

— Добре, де, за Бога, дай и един от твоите бъбреци! — извика той. — Би трябвало да си подходящ донор.

— Благодарение на баща ти — припомни му тя — имам само един.

— Тогава един от твоите — обърна се той към мен.

— Вече щях да съм на операционната маса, ако можех казах аз. — Когато ме тестваха за съвместимост, откриха, че имам хемангиоми и в двата бъбрека.

— И ти ли умираш?

— Хемангиомите са доброкачествени тумори. Мога да живея цял живот с тях, но не мога да бъда донор.

Последното нещо, което дядо Джоузеф казал на смъртното си легло, било: „Бъбреци! Защо бъбреците да са толкова важни, по дяволите! Това е абсурд, всичко това е абсурд.“

Баща ми си помислил, че дядо ми говори несвързано и последните му думи нямат смисъл.

Знаем какво щеше да каже поетът Уилям Купър, ако не беше умрял в далечната 1800.

Освен за неведомите пътища на Господ старият Бил написа и: „Зад намръщеното провидение Господ крие усмихнато лице.“

Винаги съм вярвал в това. Но напоследък, трябва да призная, се случваше да се питам дали Неговата усмивка е толкова изкривена, колкото тези, с които ни удостояваше Пунчелино. Следващото предложение на моя брат-убиец беше:

— Запишете детето в списък за трансплантации, както правят всички други.

— Сигурно ще чакаме година — каза Лори — или повече, докато се намери подходящ донор. Люси и Анди са прекалено малки, за да са донори.

— Една година не е толкова дълго. Оперираха ме за синдактилия, когато бях вече на осем. Вие къде бяхте тогава?

— Ти не ме слушаш — отвърна Лори сухо. — Ани трябва междувременно да е на диализа, но не може. Вече ти обясних.

— Може да не съм подходящ за донор.

— Почти е сигурно, че си — казах аз.

— Пак ще бъде от онези глава в кофата неща — предположи той. — Винаги става така.

Жена ми се опита да създаде емоционална връзка между него и Ани:

— Ти си неин чичо.

— И ти си ми брат — обърна се той към мен. — Но къде си през последните девет години, когато правосъдната система ме тъпче? Като Пилат Понтийски ти си изми ръцете от мен.

Безумието на това обвинение и самоизмамното великолепие, загатнато в сравнението с Христос, не допускаха отговор. — Друга грешка в идеята за черните хора е — каза той, — че спермата на черните мъже трябва да е черна, щом като на белите е бяла. Но тя също е бяла. Знам това — достатъчно порно съм гледал.

Понякога ми се струва, че в литературата най-убедителното описание на света, в който живеем, може да се открие във фантасмагоричното царство, в което Луис Карол изпрати Алиса. Лори продължаваше да го убеждава:

— Рано или късно анафилактичният шок ще погуби Ани. Не можем да рискуваме повече. Нямаме изход. Остават и буквално… — гласът и пресекна.

Довърших изречението вместо нея:

— На Ани и остават буквално няколко дена.

След като облякох този ужас в думи, силен страх стегна сърцето ми и за момент не можех дишам.

— Значи пак стигаме до добрия, стар Пунчелино — каза брат ми. — Най-великият клоун ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не беше. Но, о, най-великият въздушен акробат ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не ми беше позволено да бъда. Пунчелино Бизо ще отмъсти за смъртта на майка си, както никой друг не го е правил. Само дето не избягах с парите и ми отрязаха тестисите. И ето пак — само Пунчелино от всички хора на земята, само Пунчелино може да спаси малката Ани Ток — чието име, между другото, по право трябваше да е Ани Бизо — само Пунчелино. Но накрая тя все пак ще умре, защото както всички други случаи това е просто постановка, за да ми бъде подложена бананова кора.

Речта му съсипа Лори. Тя стана и се обърна на другата страна. Стоеше така, треперейки неконтролируемо. Всичко, което аз успях да изрека, беше:

— Моля те!

— Махай се! — извика той. — Отивай си вкъщи! Когато малката кучка умре, погреби я в баптисткото гробище до безименното бебе, чийто живот открадна.