Дийн Кунц
Пророчество (58)

58

Сух мраз превърна снежинките в гранули. Тропаха по прозорците като духове на жертви на затворниците, търсещи вниманието им.

След като Шарлин му разказа за случилото се някога и се върна в коридора, Пунчелино се наведе към мен и ме попита с очевидна искреност:

— Питаш ли се понякога дали си истински?

Този въпрос ме изнерви, защото не го разбрах и защото се опасявах, че ще ни отведе до някоя налудничава повърхност, от която нямаше да можем да отправим молбата си безопасно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш какво имам предвид, защото никога не си се съмнявал, че си истински. Понякога, когато се разхождам по улицата, никой не ме забелязва и съм сигурен, че съм станал невидим. Или се събуждам през нощта, убеден, че няма нищо отвъд прозореца ми, само мрак, вакуум. И се страхувам да дръпна завесите, и да погледна, страхувам се, че ще видя идеална празнота. И като се обърна, стаята също ще е изчезнала и ще заплача, но няма да мога да издам никакъв звук. Ще се нося, без да мога да докосна нещо, без да мога да вкуся или да помириша, глух и сляп. Светът — сякаш никога не е съществувал. Аз — без тяло, което да чувства, без сърце, което да усетя. Но без да мога да спра мислите си. Гневни и безумни мисли за това, което нямам, за това, което искам, за това, което имам, но не искам. Как аз съм никого за когото и да било, и никой не е нищо за мен. Никога истински и въпреки това всички тези спомени, тези кипящи, упорити, омразни спомени.

Отчаянието идва, когато надеждата си отиде. Яростта; активизирано отчаяние, мощно в действията си, крайно дръзко. Той ми обясняваше как всичко, което беше научил — от оръжията и експлозивите до немския, от законите до норвежката граматика, е научил от отчаяние, сякаш с трупането на знания ще се сдобие с реалност. И след всичко това продължава да се събужда през нощта, убеден, че отвъд прозореца се простира поглъщаща празнота. Беше отворил врата към себе си и това, което се виждаше, беше тъжно и ужасяващо.

Думите му казваха повече, отколкото той самият осъзнаваше. Беше ми показал, че и след най-дълбокия самоанализ, на който беше способен, той продължаваше да не осъзнава най-важното — той все още живееше в лъжа. Той ми се показа — и на себе си също — като съмняващ се в собствената си реалност и затова и в смисъла на съществуването си. Всъщност той се съмняваше в съществуването на света и само за себе си вярваше, че е истински.

Нарича се солипсизъм и дори сладкар като мен знаеше какво е: теорията, че само съществуването на аза може да се докаже; изключителна замисленост и задълбочаване в чувствата и желанията на отделния индивид. Той никога нямаше да се види като нишка от гоблена. Той беше вселената и всички ние бяхме неговите фантазии; да бъдем убити или не, нямаше реални последици за нас или за него. Този начин на мислене не е започнало като лудост, макар че може да приключи като безумие. Този начин н мислене започнал като избор — преподаван е като философия, заслужаваща внимание в най-перфектните вселени, който го направил по-внушителна фигура, отколкото, ако си останеше бедно момче, доведено до лудост от обстоятелствата.

Изплаши ме повече от всякога. Бяхме дошли с надеждата, с желанието да докоснем сърцето му, но успехът ни беше колкото на мънкащ призрак от сън, който се опитва да ни накара да се жертваме. Това беше четвъртият от петте фатални дни и вече знаех защо ще е най-отвратителният от петте. Щеше да ни откаже и щеше да ни обрече на непоносима загуба.

— Защо сте тук? — попита той.

Не за пръв път, когато думите ми бягаха, Лори знаеше какво да каже. Хвана се за фундаменталната лъжа, чрез която се беше самоубедил, че е жертва, а не чудовище.

— Дойдохме — заяви тя, — за да ти кажем, че си истински и че има начин един път завинаги да го докажеш на себе си.

— И какъв е този начин?

— Искаме да спасиш живота на дъщеря ни. Ти си единственият, който може да го направи, и това е толкова реално, че няма накъде повече.