Дийн Кунц
Пророчество (57)

57

Шарлин Колман, сестрата от родилното, която е била на смяна в нощта на моето раждане, и на петдесет и девет все още работеше там, след толкова години в Колорадо не беше изгубила напълно мисисипския си акцент. Лицето и беше толкова мило, колкото и тогава, и със сигурност не по-малко черно.

Беше понапълняла, което отдаваше на години безплатни сладки от баща ми. Но както тя казва, за да отидеш в рая, трябва първо да минеш през този живот и е добре да имаш меки възглавнички, защото пътят е доста неравен.

Малко жени имат нейното излъчване. Тя е невероятно компетентна, без да е самодоволна. Решителна е, без да е властна; морално убедена, без да е обвиняваща. Харесва се, но не е обсебена от себе си. Шарлин седна между мен и Лори, точно срещу Пунчелино.

— Ти беше червендалесто, измършавяло, начумерено малко вързопче, но се оказа, че притежаваш красота, която разбива сърца, без дори да се опитва — каза му тя.

За моя изненада руменина обля затворническата му бледност.

Пунчелино изглеждаше поласкан от комплимента, но възрази:

— Не че съм спечелил нещо от това.

— Малко агънце, никога не се съмнявай в Божите дарове. Ако не можем да се възползваме от тези дарове, вината е наша, а не Негова. — За момент се загледа в него. — Мисля, че ти никога не си знаел, че си красиво момче. Не го вярваш и сега.

Той се втренчи в ръката, която някога беше прокълната със синдактилия. Разтвори пръсти, помръдна всеки един поотделно, сякаш вчера ги бяха разделили и още се учеше как да ги използва.

— Майка ти също беше красива — каза Шарлот — и мила като дете, но крехка.

Той вдигна поглед от ръката си и по навик се върна към налудничавата фантазия, съчинена от баща му.

— Тя е била убита от доктора, защото…

— Нищо подобно — прекъсна го Шарлин. — Както аз, така и ти много добре знаеш, че това е лудост. Когато вярваш в неща, които не са истина, просто, защото е по-лесно, отколкото да се справиш с фактите, превръщаш целия си живот в една лъжа. И докъде ще те доведе това?

— Дотук — заяви той.

— Като казвам, че майка ти беше крехка, нямам предвид само това, че почина по време на раждането, въпреки че добрият доктор опита всичко, за да я спаси. Духът и беше крехък. Някой го беше пречупил. Тя беше малко същество, уплашено не само от раждането. Тя сграбчи ръката ми и не искаше да ме пусне. Искаше да ми каже неща, които явно и аз се страхувах да чуя.

Имах чувството, че ако не беше прикован към масата и ако изнесените правила за поведение го позволяваха, той щеше да се пресегне към Шарлот, както майка му беше направила. Беше приковал поглед в нея. Лицето му беше като езеро от тъга, в очите му се бяха удавили надеждите, а на повърхността се носеше детски копнеж.

— Въпреки че майка ти почина — продължи Шарлин — тя роди две здрави близначета. Ти си по-малкият. Джими е по-големият.

Оглеждах го, докато се беше втренчил в Шарлот, и си мислех колко щеше да е различен животът ми, ако тя беше грабнала него, а не мен.

Мисълта за разменени съдби трябваше да ми помогне да погледна на него като на брат, но цялата ми душа се противеше. Оставаше си чужд за мен.

— Мади Ток — каза Шарлин на Пунчелино — също имаше трудно раждане, но с нея се случи точно обратното. Мади запази живота си, но бебето и почина. Последната и контракция беше толкова болезнена, че тя припадна и така и не разбра, че новороденото и е мъртво. Взех малкото ценно вързопче и го сложих в кошарка, така че да не види телцето, когато се събуди…и да не се налага да го гледа, ако реши, че не иска. Интересно, но когато си помислех за това мъртвородено, ми беше мъчно като за загубен брат, каквито чувства не можех да изпитам към Пунчелино. Лори каза:

— Тогава доктор Макдоналд отишъл във фоайето за бъдещи бащи да успокои Конрад Бизо за загубата на жена му и Руди Ток за загубата на детето му.

— Нямахме достатъчно персонал онази вечер — спомни си Шарлот. — Върлуваше лош вирус и много хора бяха болни. Освен мен Луис Хенсън беше единствената акушерка. Когато чухме Конрад Бизо да крещи на доктора толкова грубо, обвинително, с такива срамни ругатни, и двете си помислихме за близнаците, но по различни причини. Според Луис Конрад щеше да се успокои, като види бебетата, но аз съм имала жесток мъж в къщата си и усещах същата агресия и в този глас. Гняв, който не може да бъде потушен с мила гледка, а може само да изригне в ярост. Единствената ми мисъл беше да спася бебетата. Луис те занесе във фоайето и беше застреляна, а аз отидох в другата посока с Джими и се скрих.

Опасявах се, че въпреки разкритието, че и двамата сме родени със синдактилия, Пунчелино ще приеме историята на Шарлот с недоверие, ако въобще я приеме. Вместо това се оказа, че не само вярва на всичко, но е във възторг от разказа и.

Може би романтично беше стигнал до представата за себе си като предадения главен герой на Александър Дюма от „Мъжът с желязната маска“; като за героичния селянин, а аз, неговият близнак, се бях възкачил на френския трон.

— Когато открих, че този мил мъж, нашият прекрасен доктор Макдоналд е убит и Луис Хенсън също — продължи Шарлот, — осъзнах, че съм единственият човек, който знае, че бебето на Мади се роди мъртво и че Натали Бизо роди близнаци. От мен зависеше дали Мади и Руди ще преживеят трагедия в разцвета на младостта си. Бебето, което спасих, под грижите на държавата щеше да бъде пратено в сиропиталище или по приемни семейства… или роднините на Конрад Бизо, всеки един от тях луд, колкото и самия него, щяха да предявят претенции към детето. И цял живот хората щяха да го сочат и да казват: „Това е синът на убиеца.“ Знаех колко добри и честни хора са Руди и Мади и знаех колко много ще обичат момчето си, затова направих това, което направих, и нека Исус Христос ми прости, ако мисли, че съм се правила на Господ.

Пунчелино затвори очи, обмисляйки разказа на сестрата в мълчание около половин минута, и се обърна към мен:

— А какво се случи с истинския ти?

Не разбрах какво ме пита. После осъзнах, че „истинският ти“ е загубеното бебе на мама и татко.

— Шарлин имала голяма плетена чанта — отвърнах аз. — Увила мъртвото бебе в меко бяло одеялце, пъхнала го вътре, изнесла го от болницата и го занесла при свещеника.

Шарлин се обърна към Пунчелино:

— Аз съм баптистка по рождение и възпитание; това е едно от миролюбивите вероизповедания. Още като момиче ходех на църква всяка неделя и бях по-добре облечена, отколкото в събота вечер. Семейството ми обичаше да възхвалява Бога в песни. Ако свещеникът ми кажеше, че съм сгрешила, бих го послушала, предполагам. Ако се колебаеше, съчувствието поглъщаше обективността му и го размекваше. Църквата ни си има собствено гробище и ние със свещеника намерихме едно подходящо ъгълче за бебето на Мади. Погребахме го с молитва само двамата и след около година купих малка надгробна плоча. Когато нещо ме измъчва, нося цветя и му разказвам какъв достоен живот води и какъв добър брат беше станал Джими.

Бях отишъл в това гробище с мама и татко и бях видял надгробната плоча — обикновен дебел пет сантиметра, гранитен правоъгълник. Думите, издълбани в него, бяха: „Тук лежи бебе Т. Господ го обичаше толкова много, че побърза да го вземе при себе си.“

Може би е от заблудена свободна воля или просто глупава гордост, но всички живеем с убеждението, че сме в центъра на събитията. Малко са моментите, които ни разделят от егото ни и ни карат да видим голямата картина, да осъзнаем, че събитията са един гоблен, в който всеки от нас е просто нишка в живата плетеница; и все пак всяка нишка е важна за целостта на тъканта.

Когато застанах пред надгробната плоча, такъв момент ме грабна като приливна вълна, издигна ме, преобърна ме и ме върна на брега — почитащ неописуемата сложност на живота и смирен към неразгадаемите загадки.