Дийн Кунц
Пророчество (54)

54

За масата от страната на Пунчелино бяха запоени две стоманени халки, увити с кабел, да не дрънчат. Китките му бяха оковани. Дължината на веригата му позволяваше да застане до стола с опънати крака, но не можеше да се отдалечи от масата или да се движи около нея. Краката на масата бяха заковани към пода.

Обикновено посетителите разговарят със затворниците през бронирано стъкло в обща за няколко човека стая. Стаи за разговори като тази бяха използвани най-вече от адвокати, които държаха да се уединят с клиентите си.

Бяхме поискали среща на четири очи с Пунчелино, не за да обсъждаме нещо тайно, а защото мислехме, че интимната атмосфера би увеличила шансовете ни да го убедим да ни даде това, за което бяхме дошли.

Думата „атмосфера“ беше прекалено надута за скованото и отблъскващо настроение в стаята за разговори. Не изглеждаше като място, където злонамерен мъж може да бъде накаран да действа добронамерено.

Пазачът, който ни доведе, остана в коридора и затвори вратата след нас. Човекът, охраняващ Пунчелино, излезе през друга, междинна врата. Той остана до прозорчето на тази врата. Не чуваше, но виждаше какво става при нас.

Бяхме насаме с човека, който щеше да ни убие преди повече от девет години и беше осъден до живот донякъде заради нашите показания.

Като се има предвид враждебността, с която би отговорил на всяка наша молба, ми се прииска правилата на затвора да позволяваха внасянето на сладки.

Деветте години зад решетките не бяха оставили отпечатък върху Пунчелино. Прическата му не беше толкова стилна и добре оформена, колкото когато взриви градския площад, но беше все така привлекателен, младолик.

Холивудската му усмивка беше перфектна. Зелените му очи проблесваха с жив интерес.

Когато седнахме срещу него, той помръдна пръстите на дясната си ръка, както бабите, когато казват „чаочао“.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Чувствам се добре — отговори той.

— Не е за вярване, че минаха девет години.

— За вас — може би. За мен са като сто.

Струваше ми се странно, че не изпитваше злоба към нас. Все пак той беше Бизо, което означава изпълнен с обида и негодувание. Но не успявах да уловя никаква враждебност в гласа му.

— Да, предполагам, че разполагаш с доста време тук — казах аз без особена връзка.

— Оползотворявам го добре. Получих диплома по право — макар че като углавен престъпник никога няма да бъда допуснат да практикувам.

— Диплома по право. Впечатляващо. — Подадох молби за обжалване за мен и за други затворници. Няма да повярвате колко невинни има тук.

— Всички? — предположи Лори.

— Почти всички, да — отвърна той твърдо, без ирония. — Понякога е трудно да не се отчаеш при цялата несправедливост в това общество.

— Торта има винаги — казах аз и се усетих, че като не е чувал приказката на баща ми, сигурно си мисли, че говоря глупости.

Приемайки спокойно объркващия ми коментар, той каза:

— Е, обичам торта, разбира се, но и малко справедливост няма да откажа. Освен дипломата по право се научих да говоря перфектно немски, защото това е езикът на справедливостта.

— Защо немският е езикът на справедливостта? — учуди се Лори.

— Не съм абсолютно наясно. Каза го един герой от филм за Втората световна война. Прозвуча ми правдоподобно. — Той каза нещо на Лори, което звучеше на немски, и после го преведе: — Много си красива тази сутрин.

— Винаги си бил ласкател — отвърна тя.

Той и се усмихна широко и и намигна.

— Научих също и перфектно норвежки и шведски.

— Не познавам никого, който някога да е учил норвежки и шведски — каза Лори.

— Ами, сметнах, че ще е по-учтиво да говоря на техния език, когато получавам Нобелова награда. Стори ми се съвсем искрен и го попитах:

— Нобелова награда в каква категория?

— Не съм решил. Например за мир, или пък за литература.

— Амбициозно — отбеляза Лори.

— Работя върху роман. Половината момчета тук твърдят, че пишат роман, но аз наистина пиша.

— Аз мислех да напиша нещо като биография — казах му.

— На трийсет и втора глава съм — съобщи Пунчелино. — Главният ми герой току-що разбра какви дяволи са въздушните акробати. — После каза нещо на норвежки или шведски и после го преведе: — Скромността, с която приемам тази награда, е голяма колкото мъдростта на решението ви да я дадете на мен.

— Ще ги разплачеш — предположи Лори.

Въпреки че беше и побъркан, и убиец, бях впечатлен от очевидния му талант.

— Диплома по право, немски, норвежки и шведски, роман… щяха да са ми нужни много повече от девет години.

— Тайната е, че мога да оползотворявам времето по най-добрия начин и да фокусирам енергията си, без да бъда разсейван от тестиси. Знаех, че рано или късно ще стигнем до тази тема.

— Съжалявам за това, но ти не ми остави никакъв избор.

Той махна с ръка, сякаш тази загуба не беше от значение.

— Много вина витае тук. Миналото — минало. Не живея в миналото. Живея за бъдещето.

— Аз куцам, когато е студено — казах му.

Той размаха пръст, като разклати веригата, която свързваше ръката му с масата.

— Не хленчи! Ти също не ми остави никакъв избор.

— Сигурно е така.

— Искам да кажа — продължи той, — че ако ще играем на обвинения, силните карти са в мен. Все пак ти уби баща ми.

— И не само това — казах аз. — И не кръсти първородния си син на мен, както обеща. Ани, Луси, Анди, но не и Конрад. По гърба ми пропълзя хлад, докато изричаше имената на децата ни.

— Откъде знаеш имената им?

— Имаше ги във вестника миналата година след голямото аху-иху.

— Под „аху-иху“ имаш предвид опита му да ни убие и да отвлече Анди?

Помръдвайки ръката си, сякаш да погали Лори, Пунчелино каза:

— По-спокойно, по-спокойно. Между нас го няма случаят „Хартфийлд-Маккой“. Може би е труден човек.

— Може би „труден“ не е точната дума — отбеляза жена ми.

— Наречи го, както искаш, момиче. Кой знае по-добре от мен? Може би си спомняш преди девет години, когато бяхме в подземието на банката. Тогава всичко беше забавно и още не беше станало грозно. Аз ви казах, че детството ми беше студено и без любов.

— Така е — съгласих се. — Каза точно това.

— Опитваше се да бъде добър баща, но просто не го носеше в себе си — поясни Пунчелино. — Знаете ли, че за всичките години, прекарани тук, не ми е изпратил нито една коледна картичка или дребни за бонбони.

— Това е жестоко. — Действително изпитах съжаление.

— Но със сигурност не сте дошли, за да обсъждаме какво копеле беше.

— Всъщност… — започнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне:

— Преди да ми кажете защо сте тук, нека да се разберем.

— За какво?

— Очевидно искате от мен нещо важно. Не сте дошли чак дотук, за да ми се извините, че ме кастрирахте, макар че го оценявам. Ако ще получите нещо от мен, би било справедливо да бъда компенсиран.

— Може би е по-добре първо да чуеш какво искаме — предложих аз.

— Не, предпочитам първо да се разберем — каза той. — И ако реша, че ми е изгодно, ще обсъдим сделката.

— Добре — съгласи се Лори.

— Първо, искам да получавам картички за рождения ми ден — 9 август, и картичка за Коледа, всяка година. Повечето момчета понякога получават картички, а аз никога не получавам.

— Две картички — съгласих се аз.

— И не от онези измислени картички, които трябва да са смешни, но са само злобни — доуточни той. — Нещо от „Холмарк“, с приятен сентимент.

— „Холмарк“ — съгласих се аз.

— Библиотеката тук не разполага с много средства и получаваме книги накуп директно от издателя или от някоя книжарница, а не от определени автори — обясни той. — Много бих искал да ангажирам някоя книжарница да ми праща всяко ново книжле на Констанс Хамърсмит.

— Знам ги тези книги — казах аз. — Тя пише за детектив, болен от неврофиброматоза, който обикаля Сан Франциско с качулка на главата.

— Невероятни книги са — заяви той и изглеждаше доволен, че имаме еднакъв литературен вкус. — Той е като мъжа-слон и никой не го обича. Всички го отхвърлят и не би следвало той да дава и пукната пара за когото и да било, но не е така. Той помага на хора в беда, докато останалите стоят безучастно.

— Тя пише по две книги на година — отбелязах аз. — Ще ги получаваш веднага след като излизат от печат.

— Последното нещо е…позволено ми е да имам сметка за пари в брой. Ще искам малко пари за сладки, дъвки и от време на време за сиренки.

Накрая се беше превърнал в такова жалко чудовище.

— Парите ще са проблем — възрази Лори.

— Не искам много. Четирийсет-петдесет долара на месец. И не вечно, а докато е справедливо. Животът тук без пари е като ад.

— Когато обясним защо сме тук — казах аз, — ще разбереш защо не можем да ти дадем пари. Но съм сигурен, че ако сме дискретни, можем да уредим трето лице да ти праща периодично някаква сума.

Лицето му светна.

— Еха-а, това ще е супер. Когато четеш Констанс Хамърсмит, е добре да имаш и бонбони „Хърши“. Деформираният детектив с качулката беше луд по шоколада. И по клавесина.

— Не можем да ти донесем клавесин — предупредих аз.

— Това не е проблем. Така или иначе, не съм музикално надарен. Само това, за което вече се споразумяхме — то ще промени живота ми. Животът тук е толкова… ограничен. Не е правилно да имаш толкова много лишения и толкова малко удоволствия. А как се държат с мен! Ще кажеш, че съм убил хиляда човека.

— Ти наистина уби няколко — припомни му Лори.

— Но не хиляда — възрази той. — А и върху онази стара дама се срути съдът. Не съм искал да я очистя. Справедливото наказание трябва да е пропорционално на престъплението.

— Де да беше така — казах аз.

Пунчелино се наведе напред, изтрака с веригите, сложи ръце на масата и каза:

— Е, умирам да разбера. Защо сте тук?

— Синдактилия — отговорих аз.