Дийн Кунц
Пророчество (42)

42

Фостър беше станал шеф на полицията и като такъв беше разпоредил Лори и Анди да бъдат охранявани, докато са в болницата. Бодигардовете — цивилни полицаи — бяха инструктирани да обръщат внимание на себе си възможно най-малко. Когато след ден и половина заведох съпругата си и бебето вкъщи, пред къщата отново ни чакаше бодигард. Шефът им беше разпоредил да дежурят по дванайсет часа. Идваха и си тръгваха възможно най-дискретно, през гаража, криейки се на задната седалка на колата на татко или на моята. Хю действаше не само от загриженост за нас, но и с надеждата, че ще хване Конрад Бизо.

След една напрегната седмица, в която клоунът не се появи, Хю не можеше повече да оправдава разходите по нашата охрана. А и ако неговите пристрастени към сладкото служители напълнееха още малко, нямаше да могат да си закопчават панталоните.

Само до края на този първи месец татко, мама и баба се преместиха от съседната в нашата къща. Колкото повече, толкова по-добре.

Разчитахме също така и на помощта на колорадската гилдия на професионалните хлебари и сладкари. Тези момчета също пълнееха, но като пекари с опит, лишени от метаболизма на нашето семейство, бяха достатъчно разумни и носеха само панталони с ластици.

В края на месеца доблестните ни колеги се прибраха по къщите.

Татко и мама се върнаха в тяхната къща заедно с Уина.

Започнахме да си мислим, че Конрад Бизо може да е умрял. С постоянния си гняв срещу света, параноята, арогантността и склонността да убива чудно как не се беше самоубил още преди години.

Ако беше жив, може би пребиваваше в някой уютен приют за ненормални. Може би беше живял под прекалено много фалшиви имена и сега живееше в делириума на разкъсваща се самоличност, вярвайки, че е Клапи, Чизо, Слани, Бурпо, Нътси и Бонго — всичките наведнъж.

Въпреки че се страхувах, че бедствието ще ни сполети веднага щом повярваме, че Конрад Бизо е изчезнал завинаги, не можехме да прекараме останалата част от съществуването си в състояние на тревога. Дори и обикновената предпазливост се превърна в непосилен товар. Трябваше да продължим да живеем.

До 14 юли 2001 година, когато Анди празнуваше първия си рожден ден, вече бяхме усетили, че сме преминали от света, в който живееше и Бизо, в свят, в който го нямаше.

Животът беше хубав и ставаше все по-хубав. Ани беше на три и половина и отдавна се беше научила да ходи сама до тоалетната. Люси, на две годинки и нещо, съвсем скоро беше започнала да използва гърнето за големи и беше много ентусиазирана. Анди знаеше за какво служи гърнето, но го мразеше… докато постепенно не усети гордостта, с която Люси се възкачва на големия трон.

Ани и Люси имаха обща стая, точно срещу нашата. Тя беше разделена на две, като кътчето на Ани беше в жълто, а това на Люси — в розово.

Ани вече се очертаваше като мъжкарана и наричаше половината на Люси „момичешка“. Все още неопитна в саркастичния изказ, Люси определяше половината на сестра си като „глупав лимон“. И двете момичета бяха убедени, че в гардероба им живее чудовище.

Според Люси звярът беше космат и с големи зъби. Твърдеше, че яде деца и после ги повръща. Люси се страхуваше да не бъде изядена, но повече се страхуваше да не бъде повърната.

Само на двайсет и осем месеца, тя вече показваше такова предпочитание към реда, каквото други малчугани не само че не притежаваха, но и не разбираха. Всичко в нейната част от стаята си имаше място. Когато и оправях леглото, тя изглаждаше гънките след мен.

Реших, че Люси ще бъде брилянтна математичка или световноизвестен архитект, или обект на силен интерес от страна на психолозите, изучаващи обсебващи и натрапчиви разстройства.

Както Люси се наслаждаваше на реда, така Ани блаженстваше в безредието. Когато оправях нейното легло, тя го поотупваше, за да му придаде по-небрежен вид.

Според Ани чудовището имаше люспи, много на брой малки зъби, червени очи и нокти, боядисани в синьо. Нейното чудовище също като това на Люси ядеше деца, но не на една хапка, а бавно, вкусвайки ги парченце по парченце.

Уверихме момичетата, че никакви чудовища не живеят в гардероба, но както всеки родител знае, такова уверение няма особен ефект.

Лори написа интересно съобщение на компютъра си, принтира го в червено и черно и го залепи на вътрешната страна на вратата на гардероба: „Вижте какво, чудовища! Забраняваме ви да влизате в тази спалня! Ако се промъкнете през някоя пукнатина, трябва веднага да се върнете обратно! Не приемаме такива като вас в нашата къща!“

Това ги успокои за известно време. Ирационалните страхове все пак са най-упоритите.

Не само при децата. Забележете, че в този свят, в който дяволски държави са управлявани от луди хора, търсещи ядрени оръжия, страхът от прекаляваме с калории и пестициди е много по-популярен от този от бомби в куфарчета.

За да се почувстват момичетата още по-сигурни, поставихме капитан Флъфи — мечок с милитаристична шапка, на стол до гардероба. Капитанът служеше за бодигард и щеше да ги защитава.

— Той е просто тъп мечок — каза Ани.

— Да. Тъп — съгласи се Люси.

— Не може да уплаши чудовищата. Те ще го изядат — каза Ани.

— Да — потвърди Люси. — Ще го изядат и ще го повърнат.

— Напротив — обясни им Лори. — Капитанът е много умен и произхожда от род на мечки, които векове наред са охранявали малки момиченца. Нямат случай на изгубено дете.

— Нито едно изгубено дете? — попита Ани подозрително.

— Нито едно — уверих я аз.

— Може би са изгубили някое, но са излъгали — заяви тя.

— Да — каза Люси. — Излъгали са.

— Капитан Флъфи прилича ли ви на лъжец?

Ани го огледа и тогава заяви:

— Не. Но и прабаба Уина не прилича, но дядо казва, че не е познавала човек, който се е самоубил с пръдня, както тя твърди.

— Да — изрече Люси, — самоубил се с пръдня.

— Дядо никога не е обвинявал прабаба в лъжа — казах аз. — Той само казва, че тя понякога малко преувеличава.

— Капитан Флъфи не прилича на лъжец и не е лъжец — обади се Лори, — и трябва да му се извиниш.

Ани прехапа за момент горната си устна.

— Извинявай, капитан Флъфи!

— Да. Флъфи — каза Люси.

Освен, че оставяхме светната нощната лампа, дадохме на момичетата и по едно фенерче. Както всеки знае, лъч светлина би изплашил всяко чудовище, независимо дали повръща, или яде в момента.

Минаха дванайсет месеца, още една прекрасна година, изпълнена със светли спомени, без истински страх.

Три от петте дати, написани на гърба на пропуска, оставаха в бъдещето и не можехме да сме сигурни, че ще са свързани с Конрад Бизо. Благоразумието предполагаше повече внимание от наша страна към заплахи, които могат дойдат от източници, различни от клоуна и опандизения му син.

Двайсет и осем години изминаха от нощта на моето раждане. Ако все още беше жив, Бизо трябваше да е почти на шейсет. Дори и все още да е побъркан като лабораторна мишка в лабиринт, годините със сигурност са сложили своя отпечатък. Едва ли е толкова избухлив в омразата си и толкова енергичен в яростта си. Лятото на 2002 година си отиваше и аз имах усещането, че повече няма да видим Конрад Бизо.

През септември Анди стана на двайсет и шест месеца и вече си имаше собствено чудовище в гардероба. То беше клоун, който яде деца.

Едва ли можехме да се почувстваме по-зле. Въпреки че не се поддавахме лесно на такива асоциации, си сложихме аларма, обхващаща всички врати и прозорци.

Не бяхме казали на децата за Конрад Бизо, за Пунчелино или за каквото и да било, свързано с нещата, които бяха направили, и нещата, които бяха заплашили, че ще направят. Ани, Люси и Анди бяха прекалено малки, за да разберат ужасните истории и да носят такъв товар. Най-страшното, което можеха да понесат на тази възраст, беше чудовище в гардероба или три чудовища в гардероба.

Мислехме, че може да са чули нещо от децата, с които си играят. Но децата ни винаги си играеха с други деца под наше наблюдение.

Не можехме да си позволим да мислим, че Конрад Бизо е мъртъв или е затворен в някоя лудница; затова един от нас винаги беше с децата, докато си играят, и често единият или двамата ми родители също присъстваха. Гледахме. Слушахме. Със сигурност щяхме да чуем.

Може би Анди беше видял лош клоун във филм, по телевизията, в анимационно филмче. Въпреки че преглеждахме всичките им филми и се опитвахме да ги предпазим от медии, настървени да ги опорочат по стотици различни начини, не можехме да сме абсолютно убедени, че не сме пропуснали нещо и че лесно впечатляващият се Анди не се е натъкнал на злобен клоун с трион. Момчето не показа какво е причинило този страх. От неговата гледна точка ситуацията беше проста: Имаше клоун. Клоунът беше лош. Лошият клоун искаше да го изяде. Лошият клоун се криеше в гардероба. Ако заспи, лошият клоун ще го сдъвче.

— Не усещате ли миризмата му? — попита Анди. Не можехме да уловим и най-лек дъх. Поставихме бележка от вътрешната страна на неговия гардероб с предупреждение към клоуна-канибал. Представихме на Анди мечока, наричан сержант Снъгълс, негова версия на капитан Флъфи. Получи също и унищожаващо чудовища фенерче, лесно за използване, подходящо за малки, несигурни ръце.

Освен това поставихме аларма и вътре, купихме малки спрейчета и ги поставихме из къщата на места, недостъпни за децата. Добавихме по още една ключалка на входната, на задната и на вратата между кухнята и гаража.

Дядо Джоузеф не беше споменал 12 януари 1998 година в предсказанията си — нощта, в която Бизо се опита да отвлече Лори, да изроди първото ни дете и да избяга с него — а беше посочил само 19 януари, когато изгоря къщата ни. Това ни накара да мислим, че може да е пропуснал и друг кофти ден наблизо до приближаващата трета дата от списъка му. Трябваше поне две седмици предварително да си създадем състояние на разумна параноя.

Бяхме се насладили на почти четири години спокойствие, на нормалност. Сега, когато третата от петте дати наближаваше — 23 декември 2002 година, понеделник усещахме как огромна сянка се спуска над нас, сянка извън времето, сянка, родена на 9 август 1974 година.