Дийн Кунц
Пророчество (41)

41

Корените на живота не трябва да тънат в страх. Родени сме за чудеса, за радост, за надежда, за любов, за възхищение пред загадката на съществуването, за да ни грабне красотата на света, да търсим истина и смисъл, да трупаме мъдрост и чрез отношението си към другите да осветяваме ъгълчето, в което се намираме.

Само със съществуването си, невиждан, скрит в някой окоп, Конрад Бизо правеше света по-мрачно място, но въпреки това ние живеехме в светлина.

Никой не може да ти подари щастие. Щастието е избор, който всеки от нас има силата да направи. Торта има винаги.

След опожаряването на къщата ни през януари 1998 година аз, Лори и Ани се преместихме при родителите ми за няколко седмици.

Преценката на Хю Фостър от нощта на пожара, че нищо не може да бъде спасено от къщата, се оказа вярна за мебелите, домакинските принадлежности, книгите и дрехите.

Но три неща, определени като спомени, бяха изровени от пепелта в добро състояние. Медальон, който бях подарил на Лори. Кристално украшение за елха, което тя беше купила от магазин за подаръци в Кармел, Калифорния, по време на медения ни месец. И пропуска за цирка, на който татко беше написал петте дати.

Лицевата страна беше обгорена и на мокри петна. Думите „за двама“ и думата „безплатно“ се бяха изтрили напълно. Само няколко части от красивите лъвове и слонове бяха оцелели като призрачни образи, надничащи през черните шарки и петната от вода.

Интересно как в долната част на пропуска думите „приготви се за магията“ бяха почти толкова ярки и ясни, колкото винаги са били. След всичко, което се случи, тези думи ме пронизаха както никога преди, сякаш не обещаваха удоволствие, а отправяха неясна заплаха.

Още по-интересно беше, че задната страна на пропуска беше недокосната от огъня и водата. Тук само хартията беше малко пожълтяла; петте дати с почерка на баща ми се четяха идеално.

Хартията миришеше на дим. Но мога със сигурност да кажа, че миришеше и на сяра.

В началото на март започнахме да си търсим къща в града, по възможност близо до родителите ми. В края на месеца къщата до тяхната беше обявена за продан.

Познаваме знаците на съдбата, когато ги срещнем. Направихме предложение на собствениците, което не можаха да отхвърлят, и подписахме договора на петнайсети май.

Ако бяхме богати, можехме да си купим няколко къщи, обградени от стена с един портал, охраняван денонощно. Къща в съседство с моето семейство все пак се приближаваше възможно най-много до начина на живот на семейство Корлеоне.

Животът ни след появата на Ани не се промени много, само дето обръщахме повече внимание на акото и чишкането. Дразни ме несправедливостта на Комисията за Нобелови награди, отреждаща награди за мир на хора като Ясер Арафат, докато година след година отказват да отдадат заслуженото на човека, измислил памперса.

Нямаше нужда да отбиваме Ани. Когато беше на пет месеца, тя непреклонно отказваше да суче и настояваше за кулинарно разнообразие. Изявявайки се като нахакана мадама, каза първата си дума малко преди Коледа тази година. Ако вярвате на Лори и на майка ми, е било на двайсет и втори декември и думата е била „мама“. А ако вярвате на баща ми, е било на двайсет и първи и е казала не една, а две думи: шоколадова торта. На Коледа тя каза „тата“. Не можех да получа по-хубав подарък. Известно време баба бродираше фигури на зайчета, котенца, кученца и други създания, които биха се харесали на дете. Скоро обаче се отегчи и превключи на влечуги.

На 21 март 1999, когато Ани беше на четиринайсет месеца, заведох Лори в болницата, в чудесно време и без инциденти и тя роди Люси Джийн.

Когато плацентата и излезе секунди след като Мело Мелодеон беше прерязал пъпната връв, той я поздрави:

— По-лесно от първия път. Беше без никакви мъки — като опитна кобила, изпускаща поредното конче.

— Веднага след като докараш каруцата пред къщи, ще ти дам порция хубав овес — обещах и аз.

— Смей се, докато можеш — каза тя. — Защото вече си сам мъж в къща с три жени. Достатъчно сме, за да си направим сборище на вещици.

— Не ме е страх. Какво още може да ми се случи? Аз вече съм омагьосан.

Може би Конрад Бизо имаше някакъв начин да ни наблюдава от далечно разстояние — какъвто беше случаят с появата му преди раждането на Ани. При това положение сигурно е решил да не рискува, докато не се разбере полът на бебето.

Въпреки че исках да имам син, с удоволствие бих отгледал пет дъщери или десет, без да се кахъря, че това може да попречи на Бизо да удовлетвори жаждата си за мъст и да го задържи настрана.

Само че ако съдбата ни дари с група сестрички, щеше да се наложи да се отнеса сериозно към уроците по бални танци, с които периодично ме тормозеше Лори. С пет дъщери за придружаване на бал и до олтара щях да се лиша от много спомени, ако не владеех фокстрот.

Впоследствие се научих да танцувам бързо и леко, много по-добре, отколкото очаквах, имайки предвид, че съм големичък за размера си и нещо като куц. Не бих могъл да засенча Фред Астер, но ако ми позволите да ви завъртя на Щраус или Бени Гудман, ще ви накарам да забравите за Бруно и танцуващата мечка.

На 14 юли 2000 година, след като вече бях преминал мъченията на танца, съдбата с един-единствен удар престана да ме пази, удовлетворявайки желанието ми да имам син и предизвиквайки лудия клоун да спази зловещото си обещание.

Излязъл като къпан от майка си, малкият Анди не отвърна на потупването на Мело Мелодеон по дупето с обикновения плач, изпълнен с шок и ужас. Той издаде остър звук като лай, безспорно съдържащ обида, последван от перфектен звук на пръдня, произведен от език между устните.

Веднага се притесних и не можах да не споделя с Мело.

— Господи, има толкова малко… малко нещо.

— Малко какво?

— Пиш-пиш.

— Викаш му пиш-пиш?

— Какво — да не използват по-хубава дума в медицинския колеж?

— Достойнството си му е с нормален размер — увери ме Мело — и големичко за това, за което ще го използва в близко бъдеще.

— Моят съпруг, идиотът — каза Лори с любов. — Джими, скъпи, единственото момче, което ще се роди с инструмент според твоите очаквания, ще се роди също и с рога, защото той ще бъде Антихристът.

— Е, добре, радвам се, че не е Антихристът — отвърнах аз. — Не искам да си представям на какво щяха да миришат пелените му.

Дори и в този радостен момент Бизо беше в мислите ни. Не бягахме в зловещо гробище, смеехме се в него.