Дийн Кунц
Пророчество (39)

39

Когато излизаше навън през зимата, баба винаги обличаше костюми, опаковащи цялото тяло, които шиеше от ватирани платове.

Не понасяше студа и вярваше, че в предишния си живот е живяла на Хаваите. От време на време се размечтаваше как носи гердан от миди и риза от трева и танцува в подножието на вулкан. Уж тя и всички в селото са загинали при изригване на вулкан. Мислите си, че това би довело до страх от огън. Тя обаче подозираше, че в друг, по-скорошен живот е била ескимос и е умряла с кучетата, които теглели шейната, в зловеща буря, която не им позволила да намерят обратния път към иглуто.

Опакована в пухкав зимен костюм, закопчан до брадичката и разкриващ само лицето и, Уина тръгна към мен с широко разтворени ръце. Не можех да преценя дали прилича повече на тригодишен хлапак, облечен за игра в снега, или на Мишелин Тайър Мен.

Нито мама, нито татко си падаха по екстравагантни дрехи — или ако беше така, никога не го показваха, защото знаеха, че има неща, за които баба държеше да е център на вниманието.

Имаха толкова много въпроси. Покрай всички прегръдки и въодушевление за бебето трябваше да им привлека вниманието за една минута, за да им кажа, че Бизо се върна. Те ме наобиколиха със стоманената решителност на преториански войници, сякаш неведнъж са се справяли с престъпници.

Това ме уплаши повече, отколкото ако се бяха разтреперили от страх. Почувствах голямо облекчение, когато след няколко минути първият от хората на Хю Фостър пристигна униформен и въоръжен.

Скоро на стълбището се появи още един. Други двама покриха коридора, който водеше до родилното; четвъртият застана на пост до асансьора.

Последният дошъл донесе новината, че Недра Лам е била убита в дома си. Предварителният оглед на тялото показвал, че е била удушена.

Когато заведох нашите във фоайето, една сестра ми съобщи, че Лори все още ражда и че Хю Фостър е на телефона.

Оставих мама, татко и баба под надзора на полицаите и отидох пак на телефона.

По природа Хю беше емоционален човек. Дори и ченгетата в малките градове виждат по-ужасяващи неща от обикновения гражданин; даже само катастрофите са достатъчни, за да видиш много кървави гледки. Но Хю Фостър не беше позволил работата му да го изцеди през емоционална центрофуга.

Поне досега. Говореше мрачно, ядосано и отвратено, всичко наведнъж. На няколко пъти спираше, за да си поеме дъх.

По информация на офицер Паолини Недра Лам била удушена, но все още не можеше да се определи колко е била изтезавана преди това.

Толкова горда, колкото и чудата, Недра беше ловец на елени. Имаше огромен фризер, пълен с еленско месо. Конрад Бизо струпал пакетираното месо пред задната врата и натикал Недра във фризера? Преди да я остави на големия мраз, я съблякъл чисто гола. Боядисал цялото и тяло в ярките райета и точки на традиционния клоунски костюм. Може да е била още жива.

С нещо, което трябва да е било сценичен грим, изрисувал лицето и, така че да прилича на клоунско. Три зъба боядисал в черно, а езикът — в зелено. В едно чекмедже в кухнята намерил шприц за пълнене на пуйка. Махнал гумената част, боядисал го в червено и го залепил на носа на Недра.

Гримът не беше просто намазан набързо. Съдейки по начина, по който изглеждаше, на Бизо му беше отнело часове и той се беше отнесъл с педантично внимание към детайлите.

Независимо дали е била жива през това време, със сигурност е била мъртва, когато с игла и конец е зашил клепачите и. Отгоре нарисувал звездички.

Накрая избрал чифт рога от колекцията на Недра от гаража и и ги закрепил за главата и. За да я навре във фризера с рогата, така че лицето и да приветства този, който я открие, се наложило да счупи краката и на няколко места — задача, която изпълнил, с помощта на чук. Хю Фостър каза:

— Джими, кълна се, направил го е, щото е смятал, че е забавно. Мислел е, че някой ще отвори фризера и ще се смее, че всички ще се кискаме за Недра и клоунския и вид години наред, обсъждайки какъв майтапчия е този Бизо. Тук, до телефона, ми стана по-студено, отколкото навън, във виелицата.

— Е, побърканият кучи син не ни разсмя — изрече Хю. — Нямаше и една усмивка. Младият щатски кавалерист избяга навън и повърна в двора.

— Къде е Бизо, Хю?

— Замръзнал до смърт в гората, надявам се.

— Не се е върнал за плимъта на Недра?

— Все още е в гаража.

— Той не е в гората, Хю.

— Може би — призна той.

— Ако се е качил до Хоксбил Роуд, може някой да го е качил на стоп.

— Кой ще е толкова тъп, че да го качи?

— Кой нормален, свестен човек не би го качил в такава нощ? Виждаш човек, леко облечен за такова време, застанал до хамъра, и си мислиш, че джипът се е повредил. Ако не качиш човека, вероятно ще замръзне. Не си казваш: „По-добре да не го качвам, че ми прилича на клоун-убиец.“

— Ако някой го е качил, сигурно вече няма кола.

— А самият той лежи мъртъв в багажника.

— Има ли убийство в този град за последните трийсет години, което да не е извършено от това влечуго или сина му!

— Какво следва?

— Щатската полиция смята да блокира пътищата. Има само пет начина да излезеш от областта и снегът вече ни помага.

— Той няма да избяга тази вечер — предположих аз. — Има недовършена работа.

— Силно се надявам да грешиш.

— Имам вграден готварски таймер — казах аз.

— Имаш какво?

— Когато пека нещо във фурната, винаги го проверявам пет секунди преди да е изтекло времето. Винаги. Инстинктивно знам кога нещо е изпечено и кога не. Бизо не е приключил.

— Наследил си това от баща си. Със същия успех той можеше да е ченге. Ти също може би. А що се отнася до мен, аз нямах този избор.

— Страх ме е, Хю.

— Да. И мен.

Когато затворих телефона, една сестра дойде да ми каже, че Лори е родила.

— Раждането беше леко — каза тя.

Момче; нямаше нужда да я питам.

В родилната зала червенокосата сестра, застанала до един леген в ъгъла, миеше нашето малко чудо.

Доктор Мело Мелодеон чакаше Лори да изхвърли плацентата, внимателно масажирайки корема и за да контролира кръвоизлива.

Независимо дали можех да съм толкова добро ченге, колкото бях добър пекар, със сигурност не можех да бъда лекар. Аз дори добър пациент не можех да бъда.

Единственото нещо, което ме спаси да не припадна и да си разбия носа на пода, беше мисълта, че баба Роуина ще се вмъкне вътре и ще ми направи снимка. Със сигурност имаше фотоапаратче за еднократна употреба, завряно в някой джоб на зимния и екип.

Щеше да използва снимката за модел и да избродира сцената на моето унижение върху възглавница, на която щеше да отреди почетно място на дивана в хола.

Леглото беше повдигнато и Лори беше полуседнала. Беше потна, измъчена, изтощена и… сияеща.

— А, ето те и теб — каза тя. — Помислих си, че си отишъл да вечеряш. Облизах устните си, потупах си корема и отвърнах:

— Нюйоркска пържола, печени картофи, царевица със сметана, салата от пипер и парче шоколадово-бонбонен сладкиш.

— Когато правиш шоколадово-бонбонен сладкиш — попита Мело Мелодеон, — винаги ли използваш бадеми или могат да се сложат и лешници?

— Боже Господи, какво трябва да направи едно момиче, за да му обърнат внимание? Кога ще съм звездата? — възкликна Лори.

И в този момент изхвърли плацентата. Имаше нещо зрелищно в този финален акт, но беше далече от звезден миг. Застанал до леглото и, аз залитнах, хванах ръката и, а тя каза:

— Можеш да се облегнеш на мен, мечо.

— Благодаря — искрено отговорих.

Когато червенокосата сестра донесе бебето, то беше измито и розово, увито в меко бяло одеялце.

— Господин Ток, поздравете дъщеря си.

Лори пое ценното вързопче, докато аз стоях парализиран и безмълвен. От девет месеца знаех накъде вървят нещата, но въпреки това то ми изглеждаше нереално.

Бяхме решили да го кръстим Анди, ако е момче и Ан, ако е момиче.

Ан имаше копринена златна коса. Носът и беше перфектен. Очите, брадичката и малките и ръчички, цялата беше перфектна.

Сетих се за Недра Лам във фризера, Пунчелино в затвора, Конрад Бизо някъде отвън в зимната нощ и се запитах откъде бях взел смелост да създам уязвимо дете в свят, мрачен като нашия, който с всяка година ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

Когато вселената изглежда жестока или поне безразлична, баща ми имаше една приказка, на която разчиташе да го ободри: „Когато има торта, има и надежда. А торта има винаги.“

Независимо от Конрад Бизо и всичките ми тревоги се просълзих от радост и казах:

— Добре дошла, Ан Ток.