Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Expectancy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 35гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2006

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

37

Когато се изкачихме до Хоксбил Роуд, се оказа, че сме на шест метра пред паркирания хамър. Преминахме през наскоро натрупан сняг към южното платно, което беше изчистено почти до асфалт.

Служители по поддръжка на пътищата разчистваха пътя към града. Грейдер с огромни релефни гуми, свързани с ъгловат снегорин, разчистваха, следвани от камион, разпръскващ сол и луга.

Карах на безопасна дистанция зад камиона. В това отвратително време и полицейски ескорт нямаше да ни помогне да стигнем по-бързо.

Нощното небе се скри зад падащия сняг, а вятърът се издаваше само с белите воали, които разнасяше, въртеше, развяваше и издигаше на талази.

Също скрито, бебето показа нетърпение да се освободи от деветмесечния си затвор. Контракциите на Лори станаха периодични. Отмерваше ги по часовника си, а аз разбирах по пъшканията и по-силните и викове и се молех колата отпред да се движи по-бързо.

Когато страдат, хората обикновено проклинат болката си. Изглежда, вярваме, че острата болка може да бъде контролирана от инжекции гадно отношение. Лори не позволи нито една такава дума да излезе от устните и тази нощ.

Мога да потвърдя, че по принцип е способна да се отнесе към порязване или натъртване с вербална серия от нападки — по-вцепеняващи и от йод. Нощта на раждането беше различна. Твърдеше, че не ругае, защото бебето може да си помисли, че е нежелано. Не бях се сетил, че детето ни може да се роди с развити езикови умения. Приех загрижеността и за основателна. Обичам я тази жена!

Когато пъшканията, сумтенето и виковете вече не и бяха достатъчни, тя прибегна в името на бебето към думи, които описват някои от красотите и даровете на природата.

— Смокини, слънчогледи, скариди — каза тя, произнасяйки звучно съскащите звуци с такава жар, че ако някой, който не разбира английски, я слушаше, щеше да си помисли, че призовава всички чуми и проклятия за най-омразния си враг.

Когато пристигнахме в града и след това в болница „Сноу Каунти“ водите на Лори още не бяха изтекли, но сякаш излизаха през всяка една нейна пора. Тези родилни мъки, както сеченето на дърва и копаенето на яма, изстискваха от нея реки от пот. Тя си разкопча анорака и го съблече. Беше мокра от пот.

Паркирах пред входа на спешното отделение, втурнах се вътре и след минута се върнах със санитар и количка.

Санитарят, млад мъж с лунички, на име Кори, си помисли, че Лори е изпаднала в делириум, когато, разменяйки експлоръра за количка, тя се озъби и взе да ги нарежда едно след друго:

— Здравец, кока-кола, гъски, коледни сладки и лакомства.

Говореше с такава страст, че чак го изплаши. Докато влизахме, му обясних за посрещането на бебето с красиви думи, вместо с ругатни, но мисля, че само го уплаших повече и вече се боеше и от мен.

Не можах да придружа Лори чак до родилното отделение, защото трябваше да представя застраховката ни на рецепцията зад чакалнята на спешното. Една медицинска сестра се присъедини към санитаря и заедно отведоха Лори към асансьорите. Когато излезе от полезрението ми, я чух да крещи имена на сладкиши на френски.

Предположих, че ако бебето се роди, разбиращо английски, то би могло да владее и френски и вече да е решило да стане сладкар.

Докато служителката ксерокопираше застрахователната ми полица и попълваше един килограм регистрационни формуляри, аз използвах телефона, да се обадя на Хю Фостър. Той беше приятел на баща ми от детските години — неуспелия пекар, който беше станал ченге.

От Хю татко беше получил пропуска за цирка, на който написал петте фатални дни в моя живот. Не обвинявахме Хю за това.

Той работеше нощем и го заварих в участъка. Когато му казах за Конрад Бизо, избягалия убиец, прикован за дърво в горите, три-четири метра надолу и на запад от мястото, където беше оставил хамъра си, Хю каза:

— Това е под юрисдикцията на щатската кавалерия. Веднага ще ги пратя. Ще отида с тях. След всички тези години искам лично да му сложа белезниците на това побъркано копеле. После се обадих вкъщи само да кажа, че сме в болницата и Лори ражда.

— Рисувам едно дебело прасе — отвърна мама, — но това може да почака. Ще дойдем възможно най-бързо.

— Не е необходимо да идвате в това време.

— Скъпи, дори и да валяха скорпиони и кравешки лайна, пак щяхме да дойдем, макар че нямаше да ни е приятно. Ще ни отнеме известно време, защото първо трябва да напъхаме Уина в зимния и екип. Знаеш какво изпитание е за нас, но ще дойдем.

Все още не ми беше побеляла косата, когато служителката приключи с попълването на формулярите и ми ги даде за подпис. От нейното бюро се запътих към родилното отделение.

Фоайето за бъдещи бащи беше променено от нощта, в която съм изтормозил майка ми с раждането си. Веселите контрастиращи цветове бяха заменени от сив килим, бледосиви стени и черни кожени столове, сякаш директорите на болницата бяха стигнали до извода, че през последните двайсет и четири години радостта от бащинството е изчезнала.

Служителката на рецепцията се беше обадила по телефона да съобщи, че идвам. Една медицинска сестра ме заведе до тоалетна, където се измих, както бях инструктиран, и се преоблякох в болничните зелени одежди. След това бях заведен при съпругата ми.

Водите и все още не бяха изтекли, но всички знаци за наближаващо раждане бяха налице. Затова, а и защото нямаше друга бременна, толкова неразумна, че да тръгне да ражда посред буря, беше подготвена бързо в отредената и стая и извозена до залата за раждане.

Когато влязох, набита червенокоса сестра и мереше кръвното, а доктор Мело Мелодеон, нашият лекар, слушаше сърцето и със стетоскоп.

Мело е едър като всеки краен защитник във футбола, представителен като известен собственик на таверна, чийто чар пълнеше заведението, и е човек на място. Ако съдите по стафидения цвят на лицето, спокойното му изражение и медения му глас, може да си помислите, че някога е бил ямайски певец, който е заменил регето за кариера в медицината. Истината е, че е роден в Атланта и произхожда от семейство на професионални певци на госпъл. Той приключи със стетоскопа и каза:

— Джими, как така, когато Рейчъл прави ябълкова торта с шоколад, тя не става като твоята?

Рейчъл беше жена му.

— Откъде е взела рецептата? — попитах.

— В курорта ти я дават, ако я поискаш. Бяхме там, в ресторанта, миналата седмица.

— Трябваше да я поискате мен. Това е оригиналната рецепта на курорта, но аз съм я променил. Най-важното е, че прибавих лъжичка ванилия и лъжичка индийско орехче.

— Индийското орехче го разбирам, но ванилия в шоколадова торта?

— Това е тайната — уверих го аз.

— Хей! Аз съм тук! — напомни ни Лори.

Хванах ръката и.

— И не крещиш за торти и крем.

— Заради една още по-красива дума — каза тя. — Епидурал. Не е ли красива дума?

— Чакай сега! Просто прибавяш ванилия в пълнежа? — попита Мело.

— Не в пълнежа. В тестото.

— В тестото — повтори той, кимайки мъдро.

— Някой да се нуждае от дизайн на уебсайт? Аз с това се занимавам. Правя дизайна на уебсайтове. И бебета правя.

— Дизайнът на уебсайт е интересно нещо, мила — увери я Мело Мелодеон, — но не може да бъде по-интересно от това, което прави Джими. Уебсайтът не става за ядене.

— И бебета не стават — каза тя, — но точно сега ми се иска да хапна едно вместо ябълкова торта с шоколад.

— Няма причина да се лишаваш от едното — отвърна Мело. — Можеш да си ги хапнеш и двете, макар и не едновременно.

Правейки гримаси, стиснала в ръцете си колкото може от чаршафите, тя каза:

— Имам нужда от още епидурал.

— Като твой лекар аз вземам тези решения. То е за облекчаване на болката, я не за цялостното и премахване. Тя се обърна към мен:

— Знаех си, че трябва да имаме истински лекар.

Мело се обърна към мен:

— Значи прибавяш ванилия, когато слагаш какаото?

— Не. Прекалено е рано тогава. Прибавя се точно преди жълтъците.

— Преди жълтъците — повтори той, изумен от кулинарната тактика.

Разговорът продължи, докато водите на Лори изтекат. Тогава тя стана неоспоримият център на внимание.

С Лори се бяхме разбрали — без видеокамера. Според нея заснемането на благословения момент щеше да е проява на лош вкус. Освен това надминаваше техническите ми способности.

Въпреки това исках да присъствам, както, за да споделя радостта и да приветствам нашето първородно дете, така и за да докажа на баба Роуина, че няма да припадна и да си разбия носа, както тя твърдеше.

Точно когато водите на Лори изтекоха, медицинска сестра със скърцащи обувки влезе в стаята, сякаш придружавана от хор мишки, и съобщи, че ме викат спешно на телефона. Капитан Хю Фостър от полицейския отдел в Сноу Вилидж искал да говори с мен веднага.

Ще се върна след минута — казах на Лори.

— Задръж!

— Да, добре.

Вдигнах телефонната слушалка:

— Какво става, Хю?

— Изчезнал е.

— Кой?

— Кой мислиш? Бизо.

— Не може да е изчезнал. Не сте открили правилното дърво.

— Извини ме, Джкми, но си залагам лявата буза на задника, че само едно дърво е украсено с въжета и разкъсано палто с кожени ширити. Съберете всичките потъвания на сърцето ми тази нощ и ще се окажете на „Титаник“.

— Няма как да е използвал ръцете си — възразих аз. — Бяха на гърба му. Бях го вързал здраво. Как, по дяволите, е успял — сдъвкал е палтото си?

— Горе-долу, така изглежда.

Черният хамър бил оставен точно където им бях казал да го потърсят.

— Между другото — каза Хю — току-що разбрахме, че е бил откраднат преди дванайсет дни в Лас Вегас.

Няколко полицаи слезли през гората по следите на експлоръра. Когато открили, че Бизо е избягал, решили да извикат полицаи с кучета, но времето нямало да позволи такова разследване.

— Няма да стигне далече в този студ без палто — каза Хю. — Като мине пролетта, ще го открием мъртъв като динозавър.

— Не и него — отвърнах уморено. — Той е… различен. Той е като клоун на пружина, който всеки път изскача от кутийката.

— Не е извънземен.

— Не бих разчитал на това.

Хю въздъхна.

— И аз почти стигнах до това заключение. Обадих се на четирима колеги, които не са на работа. Ще дойдат в болницата за всеки случай.

— След колко време ще са тук?

— Десет минути. Може би петнайсет. Междувременно внимавай за Лори. Не мисля, че ще се стигне дотам, но е възможно. Тя роди ли?

— Ражда в момента. Хю, слушай, той се настанил в къщата на Недра Лам, за да ни наблюдава.

— Недра не е в час, но не би позволила такова нещо.

— Не мисля, че е имала избор. Може би ще се върне там. Ако смята, че е опасно да кара хамъра, то тя има кола, която може да му свърши работа.

— Този грозен стар плимът велиънт.

— Запазен е като музеен експонат и си стои с веригите.

— Ще го проверим — обеща Хю. — Сега по-добре отивай при твоето специално момиче и не допускай нещо да и се случи, докато дойдат моите хора.

Затворих. Дланите ми лепнеха от пот. Избърсах ги в болничните дрехи.

Бизо идваше. Усещах го в костите си. След повече от двайсет и четири години се връщаше в родилното на болница „Сноу Каунти“. Този път бебето, което искаше, беше нашето.