Дийн Кунц
Пророчество (31)

31

ще се издигнем достатъчно, за да видим небето отново.

Въпреки че не миришеше на бензин и явно резервоарът не беше повреден и въпреки че трябваше да поддържаме колата топла, аз изключих двигателя. Като нямаше светлини да му помогнат, нападателят можеше да се опита да ни намери по шума на машината. Надявах се самият той да е принуден да използва светлина и така да разкрие местоположението си.

Щеше да се наложи да слиза пеша. Дори и за машина като хамъра не можеше да е сигурен, че ще се изкачи обратно; не и в разредения въздух на тази височина. Не би поел такъв риск.

— Заключи вратите след мен — казах аз.

— Къде отиваш?

— Ще го изненадам.

— Не. Хайде да бягаме.

— Ти не можеш.

Тя изглеждаше шокирана.

— Мамка му!

Усмивката ми, която трябваше да вдъхва сигурност, вероятно е била плашеща.

— Трябва да вървя.

— Обичам те.

— Повече от мунго-бийн крем — казах аз.

Докато излизах, светлинката на тавана малко ни издаваше, но тя бързо изгасна, когато тихо затворих вратата. Лори посегна към таблото и натисна копчето за заключване.

Отделих секунда, за да се уверя, че дърветата са блокирали експлоръра и той не може да падне по-надолу. Нито можеше да се отвори задната врата. Нямаше и да се плъзне и да се преобърне.

Тъмнината не беше просто липса на светлина, а сякаш имаше пълнеж; сякаш милиарди черни следи се ръсеха от дърветата. Влагата, студът и повечето от страховете ми се обединиха, за да създадат тази особена тъмнина от специална материя. Задържах си дъха и се заслушах, но чух само пукота и скърцането на експлоръра, докато изстиваше. Нищо не издаваше приближаващ враг.

Гангстерът може би все още беше много над нас, на Хоксбил Роуд, обмисляйки следващия си ход. Подозирах, че е от бързодействащите и не би отделил много време да обмисля възможностите.

Нямах намерение да се чудя кой е, да търся някакво обяснение. Ако ме убиеше, никога нямаше да разбера. При благоприятно развитие на нещата щях да получа отговорите. И в двата случая размишленията бяха безсмислени.

Да оставя Лори сама в заключената кола беше като предателство, въпреки че, ако не я оставех, нямаше надежда да спася нея и бебето. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината.

Минах покрай дървото, до което бяхме заклещени, и отидох до задната част на експлоръра.

Земята в гората поставяше хитри капани. Втвърденият сняг беше по-малък проблем от детрита, разпръснат по него — маси хлъзгави сухи иглички и шишарки се търкаляха предателски под краката ми.

От мястото на престъпника на върха на склона пейзажът надолу нямаше очертания; гората беше забулена в черна мъгла. Знаех, че не може да ме види, като се движа на юг по склона, но въпреки това ясно си представях снайпера, прицелен в главата ми.

Снежната покривка не беше еднаква, пет-шест сантиметра на места, трийсетина на други, с много кръпки гола земя. Когато очите ми се адаптираха, видях издигащата се земя като странна покривка от слабо осветени бели парчета, зашити безразборно с тъмни кръпки.

Бързо разбрах как да се придвижвам по-безшумно, но теренът правеше потайното вървене невъзможно.

През няколко стъпки спирах да се ослушам за знак, че нашият нападател слиза. Не чувах нищо освен фученето на вятъра в най-високите клони и заплашително — почти нереално — ниско бръмчене, което сякаш идваше от самата земя, но всъщност трябва да е било ехо на вятъра.

Когато изминах около десетина метра, се обърнах на изток и започнах да се катеря успоредно на следите, които бяхме оставили. Пълзях по земята, хващайки се за камъни, стърчащи корени; катерех се като маймуна, макар и не толкова пъргаво.

Надявах се да съм изминал половината или две трети от пътя нагоре, преди да видя убиеца да слиза надолу. Щях да залегна ниско, да го изчакам да мине и да се опитам да пропълзя зад него.

Планът беше безумен. Не съм Джеймс Бонд. Дори Максуел Смарт не съм. Предпочитам месенето на тесто пред разбиването на глави и миксерите пред автоматите. Не можех да измисля алтернатива, която да е по-малко безумна, и продължавах да се катеря; колкото по-високо стигах, толкова по-маймунски се чувствах.

Ръцете ми се вледениха. Неподплатените ръкавици бяха в единия джоб на анорака и бих могъл да си ги сложа, но пръстите ми щяха да станат по-нечувствителни на допир и щяха да ограничат движенията им. Предпочетох да стопля ръцете си с дъха си.

По-лошо от премръзналите ръце беше, че ме заболя левият крак и туптеше като корен на възпален зъб. Когато е топло, не усещам металните пластини около костта ми, но през зимата се е случвало да съм наясно с точното им разположение и форма.

Когато установих, че съм изминал две трети от пътя, и не бях видял светлина или друг знак за движещ се мъж, спрях. Пробвах дали е здрава земята под краката ми и се изправих, за да огледам хълма, който продължаваше още стотина метра над мен.

Дори и хамърът да беше оставен на пътя, не очаквах да го видя. Мислех, че мога да забележа фаровете, но билото беше очертано само от слабо сиво блещукане на падащ сняг. Съмнявах се, че похитителят може просто да си е тръгнал. След като беше толкова решен да ни спре, едва ли щеше да си замине. И ако планът му е бил да ни убие, едва ли разчиташе този стръмен, но преодолим хълм да му свърши работата.

Добрият сладкар трябваше да е търпелив, но се случваше да не съм такъв дори и в кухнята. Стоях там и чаках нашия похитител да се издаде и се изнервих така, както понякога, докато правех английски крем от жълтъци, захар и мляко, което изискваше неспирно бъркане на слаб огън, за да не се пресече млякото.

Яйцата започнаха да се пресичат, така да се каже, когато отгоре се чу някакъв шум. Това не беше просто вятърът, а нещо страховито, падащо от високия навес на клоните.

Като се има предвид, че като ученик не бях силен по история и гръцки, ми се стори странно, че се сетих за меча, висящ над главата на Дамокъл. Погледнах нагоре.

Многобройни остриета разцепиха въздуха със свистене: крила с двуметров размах. Видях светещи кръгли очи и остра човка; чух познатия въпрос — „кой“ — и разбрах, че е сова. Прелетя над мен и аз изкрещях стреснат.

В търсене на горски гризачи величествената птица се спусна безшумно на север-северозапад надолу по склона. Мина над следата, която джипът ни беше оставил, и се спусна покрай човек, който дотогава не бях забелязал.

Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, видимостта в тези гори беше слаба. Съчетанието от гола земя и проблясващ сняг беше като зловеща картина, постоянно променяща се като черно-бялото дъно на бавно въртящ се калейдоскоп.

Той стоеше на десетина метра северно от мен, незакрит от дърветата. Разминали сме се тихо, без да се усетим.

Въпреки че извиках тихо, бях се издал; а него го издаде пак совата. Не можех да видя кой знае какво, не виждах даже кожената му яка, а само човешка фигура. Мислех, че ще се издаде с фенерчето си. Няма как да е проследил експлоръра на такова разстояние, в толкова дълбок и мамещ мрак без помощта на светлина. Чудех се дали ме вижда поне толкова, колкото аз него. Не смеех да мръдна; може би не беше определил посоката, от която беше дошъл викът. Той започна да стреля.

Близо до нашата къща, когато за пръв път излезе от хамъра, оръжието му ми заприлича на артилерийско. Това нападение, звучащо като таката-таката-таката, потвърди първото ми впечатление. По-звучни от плющене на камшик мощни залпове обсипаха дърветата вляво и вдясно от мен.

Изненадах се, че дъждът от куршуми ме остави незасегнат, и мисълта, че днес не беше един от фаталните дни в списъка на дядо Джоузеф, не ме успокои особено.

Стоях като дърво. Изглеждаше сякаш Джими Ток, мъжът на действието, няма да свърши друга работа, освен да произведе огромно количество краен биологичен продукт в гащите си. Тогава тръгнах да бягам.

Хукнах някъде на юг и ми се искаше величествените дървета да бяха расли по-близо едно до друго. Движех се зигзагообразно сред големите стволове, търсейки защитата, която можеха да ми дадат, преследван от нов продължителен обстрел. Всеки миг очаквах куршум в гърба. Чух „туп“, когато беше ранено дърво, и „дзън“ при рикошет от скала. Нещо изжужа покрай главата ми и със сигурност не беше пчела.

Разточителството на амуниции може би беше необмислен ход. При такова темпо дори и голям магазин бързо щеше да се изпразни.

Ако изхабеше патроните в пушката, преди да ме е повалил, щеше да се наложи да спре, за да презареди. Ако спре, аз ще продължа да бягам. Ще ме изгуби. Ако ме изгуби, може да отиде направо към експлоръра и да убие Лори. Настръхнах. Спънах се и се стоварих върху рамото си, като зарових лице в студения сняг и настръхналите вечнозелени иглички.

Неудържимо започнах да се търкалям надолу. Докато се премятах, коленете и лактите ми се удряха в камъни, корени и замръзналата земя.

Въпреки че не го бях измислил аз, да съм ниско долу и в движение, се оказа умен ход. След няколко превъртания обаче осъзнах, че ако се забия в някое дърво, мога да си счупя врата. Така че това търкаляне не беше безопасно.

Спрях премятането, вкопчен в снопове суха трева, клонки замръзнал бръшлян и каквото там можеше да забави галопа ми. Изправих се. После се затичах приведен. Бягах, докато не се запитах дали трябва да бягам още; спрях.

Объркан, огледах дърветата; открих, че безцветният пейзаж беше все така подвеждащ за окото. Опитах се да успокоя дишането си. Не знаех колко съм се отдалечил; вероятно достатъчно, за да съм му избягал.

Не го виждах, което вероятно означаваше, че и той не ме вижда. Грешах. Чух го как бяга към мен.

Без да се обърна назад, се затичах на юг, по криволичеща пътечка между дърветата, като се препъвах, хлъзгах се, после запазвах равновесие и пак залитах, и се засилвах напред.

Той не откри огън веднага и аз си помислих, че са му свършили всичките патрони или не е спрял да зареди. Ако вече беше лишен от предимството на оръжието, може би щеше да е умен ход да се обърна и да го атакувам. Едва ли очакваше такава дързост.

Няколко камъчета се изтърколиха под краката ми и ме подведоха, но ми дадоха идея. Ако се окажехме в ръкопашна хватка, той можеше да разполага с нож или със сериозни бойни умения. Имах нужда от изравняване на силите. Сред камъните под краката ми имаше и по-големи скални парчета. Спрях наведох се и веднага напипах камък колкото малък грейпфрут. Но като се наведох, планът ми беше унищожен от поредните куршуми.

Когато смъртта зашептя сантиметри над главата ми, оставих камъка, където го бях намерил, придвижих се приведен през реката от камъчета, минах между две дървета, свих наляво, дръзнах да се изправя, за да съм по-бърз, и пропаднах от ръба на скалата.