Дийн Кунц
Пророчество (29)

29

За да се отдалечим от убиеца, нямаше накъде другаде да отидем освен надолу. Натисках спирачката в опит да контролирам слизането ни.

Счупената верига се отдели от гумата. Освен ръмженето на мотора и тихото тракане на другите вериги се чуваше само хрущенето на натрупващия се по гумите сняг.

Това беше гора с огромни дървета, високи клони, гъсто преплетени в грижовен покрив, и натрупалият сняг беше дълбок само трийсет сантиметра, на места и по-малко. Освен това много малко слънчева светлина достигаше до почвата на тези дървета и никакви ниски израстъци не ни се пречкаха. И най-малките разклонения бяха високо над нас.

Дърветата бяха по-малко на брой, отколкото в млада, вечнозелена гора. Огромните, нахални възрастни, алчни за слънчева светлина, потискаха новородените и те бързо умираха.

Съответно иглолистните дървета бяха по-отдалечени едно от друго, отколкото биха били където и да е другаде. Масивните им стволове — прави и грапави — ми напомняха на релефните колони, поддържащи сводестия таван ш катедрала, въпреки че тази катедрала не предлагаше топлина на тялото или душата и се клатеше като потъващ кораб.

Докато можех да контролирам скоростта, можех и да заобикалям дърветата. Все някога щяхме да стигнем до долина или може би тясно дефиле. Тогава можех да завия на север или на юг и да намеря път, използван от лесовъдите, който щеше да ни изведе от този пущинак.

Не беше възможно да се върнем по хълма, по който сега слизахме. Машина 4x4 можеше да се справи със снега и терена, но острият ъгъл на наклона щеше да я провали рано или късно, отчасти заради голямата надморска височина, която щеше да задави мъчещия се двигател.

Надеждата ни да избягаме и да се спасим, зависеше изцяло от стигането ни на дъното невредими. Докато експлорърът се движеше, имаше надежда.

Въпреки че никога не се бях учил да карам ски, трябваше да мисля като скиор на слалом, докато управлявах експлоръра зигзагообразно през лабиринта от дървета. Не смеех да правя остри завои като скиорите, когато минават покрай флагчетата, защото със сигурност щях да преобърна джипа. Хватката беше в плавните завои, отдалече, които изискваха бързи решения за всяка нова конфигурация от прегради, но също предполагаха и възприемане на гората като цяло, за да мога да измисля и маневрата след тази, която правя в момента. Това се оказа забележително по-трудно от приготвянето на перфектен яйчен крем.

— Джими, скали!

— Виждам.

— Сухи клони!

— Завивам вляво.

— Дървета.

— Да.

— Много е тясно!

— Ще минем.

Минахме.

— Добър ход — каза тя. — Само дето се подмокрих. — Къде си се учил да караш?

— Филмите на стария Стив Маккуин.

Не можех да избегна контролираното друсане просто като тръгна само надолу, защото на места беше толкова стръмно, че експлорърът сигурно щеше да се преобърне, ако се движи направо. Така че се успокоих, доколкото можах, от думата „контролирано“.

Ако колата се повреди и се наложи да я напуснем, ситуацията щеше да стане неконтролируема.

В това състояние Лори не можеше да върви дълго дори и на нормална настилка. Не беше обула и ботуши, а спортни обувки.

Анораците ни топлеха добре, но не носехме подходящо бельо. Аз имах кожени ръкавици без подплата, а тя дори не си беше взела ръкавици.

Температурата беше най-много двайсет градуса под нулата. Когато ни откриеха спасители — ако това станеше преди пролетта — щяхме да сме замръзнали дълбоко като мастодонти в полярен лед.

— Джими, скали!

— Не се съмнявай в мен!

Заобиколих каменните образувания.

— Дупка! — предупреди ме тя.

Обикновено не се изявяваше като досаден навигатор-мърморко. Може би това желание да направлява шофирането ми и беше останало от преподаването на танци, когато е направлявала стъпките на фокстрота на учениците си.

Проблемът — дупката — беше около шест метра широка и два дълбока. Преминахме я, като си одраскахме дъното, разминахме се на косъм със стъбло на иглолистно и счупено огледало от страната до шофьора.

Докато експлорърът се друсаше през неравната земя, танцуващи сенки се въртяха и ни връхлитаха. Установих, че е опасно лесно да объркам някои от тези фантоми за истински фигури и да се разсея.

— Сърни! — извика Лори.

Седем животни с бели опашки бяха застинали на пътеката ни; всичките възрастни — нямаше млади по това време на годината. Водачът на стадото, горд елен със забележителни рога, беше замръзнал на пътя ни с вдигната глава и очи — яркожълти, като светлоотражатели.

Реших да завия наляво, за да ги заобиколя, и видях коридор през дърветата.

Като обърнах експлоръра в тази посока, старият елен се стресна. Изпусна две кълбета замръзнал дъх и скочи напред, последван веднага от останалата част от стадото.

Нямаше как да свия толкова рязко вдясно, че да ги избегна. Когато ударих спирачките може би прекалено силно, експлорърът задълба, откривайки някаква тяга в одеялото от мъртви иглички и шишарки под снега. За момент забавихме и после се натъкнахме на лед. Гумите се запъваха, докато се спускахме към стадото.

Сърните бяха красиви, гъвкави, грациозни. Движеха се като духове от някой сън.

Силно се надявах да ги избегнем, не само защото мисълта да ги убием ме отвращаваше, но и защото бяха много тежки. Да ударим една, щеше да е толкова фатално за експлоръра, колкото и удар в стена.

Срещата беше като среща между различни вселени. Животните се движеха в различни измерения и едва се виждахме през някакъв междугалактически прозорец. Понеже не съществувахме в техните светове, джипът се шмугна през стадото, без да се блъсне в нито една сърна, въпреки че сигурно сме се разминали на сантиметър с някои от тях. Въпреки че животните вече ги нямаше, гумите останаха блокирани. Не можех нито да завия, нито да спра. Спускането продължи без контрол; плъзгане по сняг, който се беше превърнал в трошлива кора от мръсен лед. Тази мантия пукаше и скърцаше под нас, а скоростта ни се увеличаваше.

Видях още сухи клони на пътеката. Паднало дърво. Било е на земята толкова дълго, че листата и повечето малки клончета се бяха разпаднали, оставяйки дънер с диаметър метър и двайсет да бъде изпъстрен от лишеи и окичен с гъби през топлите месеци, но сега неукрасен, затънал в глинестата почва.

И Лори сигурно го беше видяла, но не изкрещя, само се напрегна.

Блъснахме се в дънера. Ударът не се отрази добре на експлоръра. Бяхме отделени от седалките, тествайки предпазните колани, но с по-слаба сила от тази на забиването ни в преспата на пътя. Падналото дърво е било нападнато от червеи и бръмбари и загнило. Беше като обвивка без съдържание.

Сблъсъкът не превърна експлоръра в купчина ламарини; само го забави. Парчета дървесна кора и камбии обвиха предницата, обгърнаха гумите, създавайки триене и забавяйки ни още повече.

Започнахме да се извъртаме, докато се спускахме. Воланът се въртеше в ръцете ми безполезен. После продължихме на заден ход, предните фарове осветяваха нагорнището, спускайки се напосоки в долината, точно както си представях най-големия кошмар, когато хамърът ни избутваше към пропастта.