Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Expectancy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 35гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2006

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

2

В болницата „Сноу Каунти“, във фоайето за бъдещи бащи имаше врата, която водеше към малък коридор с ниша за медикаменти вляво и баня вдясно, флуоресцентните лампи на тавана, белите стени и белият керамичен под загатваха за безукорни антибактериални процедури.

Познавах това място, защото моето дете се появи на бял свят в същото родилно отделение в една друга незабравима нощ, в която цареше несравним хаос.

Тази бурна вечер през 1974, когато Ричард Никсън се върна в Калифорния, а Бизо беше в плен на лудостта си, баща ми откри просната на пода в коридора, застреляна от упор, една сестра.

Спомня си как чувството на мъка и безпомощност почти го съборили на земята.

Ужасната смърт на доктор Макдоналд не успя да го разчувства, защото беше внезапна и някак нереална. И само няколко мига след това тази безжизнена сестра — толкова млада, невинна, като паднал ангел в бели одежди, със златни коси, разпилени като ореол около неестествено спокойното и лице — го прониза и той осъзна какво всъщност се е случило.

Отвори рязко вратата към складчето и се огледа за нещо, което може да използва за оръжие. Успя да намери само чисти чаршафи, бутилки с антисептичен препарат и един заключен шкаф с лекарства…

Поглеждайки назад, този момент го разтърсваше с жестоката си комичност, но тогава мислеше със сериозността на отчаянието за това как след толкова години месене на толкова много тесто, ръцете му притежаваха опасна сила. Ако можеше да избегне пистолета на Бизо, със сигурност щеше да може да го удуши.

Никакво импровизирано оръжие не можеше да бъде по-смъртоносно от ръцете на освирепял пекар. Това налудничаво хрумване беше плод на ужасеното му съзнание; интересно как това съзнание му беше вдъхнало и кураж.

Късият коридор пресичаше един по-дълъг. В него имаше три врати към родилните зали, както и отделение за новородените, където увити бебета, всяко в своята кошара, размишляваше над новата реалност от светлина, сенки, глад, неудовлетвореност и данъци.

Татко очакваше да намери майка ми и мен, но откри само майка ми. Тя лежеше в безсъзнание в една от стаите. Беше като мъртва. Причерня му, но преди да я отмине, видя, че неговата любима Мади диша. Той се хвана за ръба на леглото, докато погледът му се проясни. С пребледняло и плувнало в пот лице тя не беше енергичната жена, която познаваше, а слаба и уязвима.

Кръвта по чаршафите показваше, че е родила, но отникъде не се чуваше детски плач. Затова пък се чу как Бизо крещи:

— Къде сте, копелета?

Татко неохотно остави майка ми и отиде да види с какво може да помогне, както — държи винаги да отбележи — всеки пекар би постъпил. В съседното помещение откри Натали Бизо. Стройната акробатка беше издъхнала от усложнения при раждането толкова скоро, че сълзите от болка по лицето и все още не бяха изсъхнали.

Според татко дори след агонията си и даже в смъртта си тя била неземно красива. Гладка мургава кожа. Гарвановочерна коса. Светлозелените и очи били отворени като прозорци към райска поляна.

За Конрад Бизо, който явно не беше красив и под грима, не притежаваше кой знае какво, с неприятен характер дори и при нормални обстоятелства, тази жена изглеждаше като награда извън всякаква логика. Това може да обясни, но не и да оправдае жестоката му реакция.

Излизайки от родилната зала, татко се сблъска с клоуна-убиец. Бизо тъкмо излизаше от стаята с детските легълца и връхлетя в коридора, понесъл бебе в едната си ръка.

От това разстояние пистолетът в дясната му ръка изглеждаше два пъти по-голям, отколкото беше във фоайето, сякаш бяха в чудния свят на Алиса, в който предметите растяха и се смаляваха без причина, извън всякакви закони на физиката.

Татко можеше да сграбчи китката на Бизо и със силните си ръце на пекар да му отнеме оръжието, но не дръзна да направи нищо, което би застрашило живота на бебето.

С почервеняло лице и сбръчкано чело, бебето изглеждаше негодуващо и лично обидено. Устата му се разтегна широко и застина в тих шок, сякаш беше осъзнало, че баща му е побъркан клоун.

„Благодаря, на Господ за бебето — често казваше татко. — Ако не беше то, щях да съм мъртъв. Щеше да израснеш без баща и никога нямаше да разбереш как се приготвя крем брюле.“

И така, гушнал отрочето си и размахващ пистолет, Бизо повтори:

— Къде са те, Руди Ток?

— Кои? — попита татко.

Клоунът с кръвясали очи беше разкъсван от ярост, но и сломен от мъка. Сълзи се стекоха върху грима му. Устните му се разтрепериха, сякаш щеше да заридае в несвяст, след това оголиха зъбите, разкривайки такъв гняв, че мраз нахлу в тялото на татко.

— Не се прави на глупак! — предупреди го Бизо. — Трябва да има и други сестри, може би и още един доктор. Копелетата трябва да умрат. Те я убиха.

— Те избягаха — отвърна баща ми, убеден, че е по-безопасно да излъже, че ги е видял да бягат, отколкото да твърди, че не е срещнал никого. — Те се промъкнаха зад гърба ти, когато минаваше през фоайето. Сигурно вече са далеч.

Конрад Бизо сякаш се изду като гигант, черпещ сила от яростта си. Нямаше и следа от палячовщината на Барнум и Бейли, а изпепеляващата ненавист в очите му беше силна като отрова на кобра.

За да не се окаже на мястото на медицинския състав, избягал от Бизо, татко веднага добави, съвсем не за да го заплашва, а само, за да му помогне:

— Полицаите идват. Ще искат да ти вземат бебето.

— Това е моят син — заяви Бизо с такава страст, че миризмата на цигарен дим, пропила дрехите му, можеше да бъде объркана за ефект от необузданата му емоция. — Няма да позволя да отрасне сред въздухари.

Принуден да бъде любезен, за да се спаси, татко каза:

— Твоето момче ще бъде най-доброто — клоун, шут, шегаджия, върхът на сладоледа.

— Върхът на джанката — поправи го убиецът, но без враждебност. — Да, най-великият. Такъв ще бъде. Няма да позволя който и да било да му попречи да следва призванието си.

С пистолета и с бебето на ръце, Бизо избута баща ми и се затича по късия коридор, където прескочи тялото на мъртвата сестра, сякаш беше кофа с вода.

Трескаво обмисляйки как да спре освирепелия, без да нарани бебето, татко стоеше безпомощен. Когато Бизо стигна до вратата на фоайето за бъдещи бащи, спря за миг и се обърна:

— Никога няма да те забравя, Руди Ток. Никога.

Баща ми не разбра дали това е израз на объркани сантиментални чувства, или е заплаха.

Клоунът блъсна вратата и изчезна. Веднага след това татко се втурна към първата родилна зала, защото все пак най-загрижен беше за майка ми и мен.

Все така сама, майка ми лежеше на леглото, където я беше открил татко преди малко. Макар лицето и да беше все още сиво и потънало в пот, тя се беше посъвзела. Изстена от болка и примигна неразбиращо.

Дали е била просто дезориентирана или не на себе си е повод за спор между родителите ми, но баща ми твърди, че се притеснил за нея, когато му казала:

— Ако искаш сандвичи „Рюбен“ за вечеря, трябва да купим сирене от магазина. Мама твърди, че всъщност е казала:

— След всичко това, не си и помисляй да ме докосваш, ти, куче сине.

Тяхната любов е повече от привличане, привързаност или уважение; толкова е дълбока, че извира от чувството за хумор. Смехът е венчелистчето на цветето на надеждата, а надеждата цъфти на лозата на вярата. Те имат вяра един в друг и вяра, че животът има смисъл и тази вяра им носи неуморимия хумор, с който се даряват един друг и мен.

Израснах в дом, изпълнен със смях. Независимо от това, което ми предстои, няма да забравя този смях и прекрасните торти. Разказвайки за живота си, постоянен инструмент ще ми бъде доброто настроение, защото смехът е универсалното лекарство за измъчени сърца, мехлемът за тъга, но не мислете, че ще ви мамя. Няма да използвам смеха за завеса, която да скрие от погледа ни ужаса и отчаянието. Ще се забавляваме заедно, но понякога от този смях ще ни боли.

И така…

Въпреки споровете за състоянието на майка ми и за това дали е обвинила баща ми за родилните си мъки, или пък е споделила за липсата на сирене, за случилото се след това са в относително съгласие. Баща ми видял телефон на стената до вратата и се обадил да повика помощ.

Но това по-скоро било интерфон, отколкото истински телефон и затова вместо нормалните копчета, имало само четири бутона, всеки ясно надписан:

ПЕРСОНАЛ, ФАРМАЦИЯ, ПОДДРЪЖКА, ОХРАНА.

Татко натисна ОХРАНА и информира дежурния служител, че има убити хора, че нападателят, облечен като клоун, може би в момента излиза от сградата и че Мади се нуждае от спешна медицинска помощ.

Майка ми, дошла вече на себе си (ако преди това не е била), се разкрещя:

— Къде ми е бебето?

С телефонната слушалка на ухо, баща ми се обърна към нея изненадан:

— Не знаеш къде е?

Мъчейки се да се надигне, с лице, сгърчено от силна болка, мама каза:

— Откъде да знам? Изгубила съм съзнание. Как така някой е бил убит? Господи, кой е убит? Какво става? Къде ми е детето?

Въпреки че родилната зала нямаше прозорци, въпреки че беше обградена от коридори и други стаи, които съвсем я изолираха от външния свят, в далечината се чу вой на сирени.

Татко си спомни отблъскващия образ на Бизо в коридора, пистолета в дясната му ръка, бебето, гушнато в лявата. Гърлото му се сви и изтормозеното му сърце заби по-бързо.

Може би жената на Бизо и детето му са умрели при раждането. Може би малкото в ръцете му не е било неговото, а малкия Джеймс — или Дженифър — Ток.

— Помислих си, че е отвлечено — разказваше татко. Сетих се за бебето на Линдбърг и за Франк Синатра Джуниър, отвлечени заради откуп; за отгледания от маймуни Тарзан и всъщност каква връзка имаха те? Исках да изкрещя, но не можах и се почувствах точно като онова зачервено бебе с отворена уста, и като си помислих за бебето, о, в този момент просто знаех, че си бил ти, моят Джими.

Готов на всичко, за да спре Бизо, татко пусна телефона и хукна към отворената врата на коридора. Там почти се блъсна в Шарлин Колман, сестра, която сега носеше бебе в ръцете си.

То имаше по-широко лице от това на бебето, което Бизо беше отвлякъл в бурната нощ. Кожата му беше румено-розова, а не петнисточервена. Според татко очите му били бистри и сини, а лицето му сияело от почуда.

— Скрих се с вашето бебе — каза Шарлин Колман. Скрих се от този ужасен човек. Разбрах, че е такъв още, когато дойдоха с жена си. Той носеше тази грозна шапка в сградата и даже не се извини за това.

Иска ми се да можех да потвърдя като присъстващ на случилото се, че всъщност това, което е притеснило Шарлин от самото начало, не е било клоунският грим на Бизо, злобните му тиради по адрес на акробатите или налудничавият поглед от очи, въртящи се като огнени колела, а просто шапката му. За нещастие на възраст по-малко от час все още не бях научил английски и даже не знаех кои са тези хора.