Дийн Кунц
Пророчество (19)

19

Непредвидимостта и жестокостта на тези убийства поразиха Лори и тя не продума, но мисля, че аз изкрещях. Не можех да бъда сигурен, защото крясъците на жертвите — по принцип кратки — са ужасни и по-силни от полусподавения писък, който бях или не бях произвел.

Нещото, за което нямах съмнения, беше, че едва не повърнах. Гаденето се търкаляше в мен, а внезапно нахлуване на горчива слюнка препречи пътя на киселинната вълна от стомаха.

Стиснах зъби, поех дълбоко няколко пъти въздух, преглътнах и потиснах гаденето най-вече като отворих кранчето на гнева.

Тези убийства ме втрещиха, уплашиха и разяриха дори повече от убийството на Лайнъл Дейвис, нашия библиотекар. Не знаех защо, физически бях по-близо до тези жертви, отколкото до Лайнъл, който се беше свлякъл зад бюрото. Може би това беше близостта, която миришеше на смърт. Не само неясният полъх от кръвта, но и вонята на вътрешности, гърчещи се в спазми. Или пък бях толкова потресен, защото убиецът и двамата му партньори, разговаряха с очевидна обич точно преди да ги очисти.

Жертвите бяха от ниско качество, в това няма съмнение, но такъв беше и Пунчелино. Независимо каква категория нещастна, изгубена душа носиш, заслужаваш поне безопасно общество от себеподобни.

Вълците не убиват вълци. Пепелянките не атакуват пепелянки.

Единствено в разнообразните общества от човешки създания трябва да се пазиш от брат си.

Този урок беше толкова нагледно показан — с шест куршума, че се почувствах закован от мразовитата истина. Шокът потисна дишането ми и след още едно издишване дробовете ми останаха без въздух.

Пунчелино извади пълнителя на пистолета, останал с четири куршума, и вкара пълен. Не разчете правилно реакциите ни. Усмихна се, доволен от себе си, убеден, че и ние сме доволни от него.

— Изненадах ви, а? Сигурно сте си мислели, че ще ги перфорирам едва когато сме в караваната, извън града, с парите. Но повярвайте ми, това беше най-подходящият момент.

Може би, ако ние с Лори не бяхме попаднали в тази лудост, щеше да убие партньорите си точно на такова място. Три милиона долара са добър мотив.

Ако беше способен да екзекутира тези мъже, които изглеждаха като негови чичовци, да наруши обещанието си към нас би го притеснило толкова, колкото да наруши правилата за уличното движение.

— Сватбения ми подарък за вас — каза той, сякаш ни връчваше тостер или чаен сервиз и, разбира се, очакваше благодарствена бележка.

Да го наречем луд или зъл, да покажем отвращение или ярост към неговата безпощадност — това можеше да предизвика моментална екзекуция. Когато балансираш бутилка нитроглицерин върху острие на сабя, никога не усложнявай задачата, като се опитваш да танцуваш степ.

Въпреки че безмълвието ни можеше да му разкрие истинските ни чувства, не успявах да изрека каквото и да е.

Не за пръв път, а със сигурност не и за последен, Лори ни отърва кожите:

— Дали бихме могли да покажем и капка от благодарността си, ако кръстим първото си дете Конрад?

Помислих си, че това предложение ще го обиди като очевиден опит за манипулация. Грешах. Тя беше уцелила в десятката.

Светлината на фенерите се отразяваше в очите на Пунчелино и разкри вълнението му. Той прехапа долната си устна.

— Това е толкова мило — каза. — Толкова мило. Едва ли има нещо, което ще зарадва баща ми, великия Конрад Бизо, повече от това да узнае, че внукът на Руди Ток е кръстен на него.

Лори отвърна със сияйна усмивка, за която Леонардо да Винчи би си дал левия крак.

— Единственото нещо, което би ни направило още по щастливи, е ти да станеш кръстник на бебето.

В присъствието на принца на лудостта спасението е — ако въобще го има — в това да се представяш за член на същото кралско семейство.

Емоционалният му отговор беше предшестван от ново прехапване на устната:

— Разбирам каква е отговорността. Аз ще бъда пазителят на малкия Конрад. Всеки, който му навреди, ще трябва да се разправя с мен.

— Не можеш да си представиш какво успокоение е това за една майка — изрече Лори.

Без да ни заповядва, а по-скоро като приятел, молещ за помощ, той ни накара да закараме количката през криволичещото историческо имение до входната врата; Аз я бутах, а Лори осветяваше пътя с фенерче.

Пунчелино ни следваше с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Не исках да е зад мен, но нямах избор. Ако се бях засуетил, той можеше да направи от онези остри завои на настроението си.

— Знаеш ли кое е ироничното? — попита той.

— Да — че се притеснявах да отида до химическото чистене. Моята ирония не го заинтригува.

— Какъвто профан съм като клоун, такъв гений съм на въжето и на трапеца. — Наследил си таланта на майка си — каза Лори.

— И тайно взех няколко урока — призна той, докато се движехме през кухнята и килера към огромна гостна. — Ако бях отделил половината време от уроците за клоун в такива тренировки, щях да съм звезда.

— Ти си още млад — отново повтори момичето. — Не е прекалено късно.

— Никога. Дори и да продам душата си, за да опитам, не мога да стана един от тях. Никога няма да съм акробат. Вирджилио Вивасементе е живата легенда на акробатите и ги познава всичките. Ако аз имам такива изяви, той ще чуе за мен. Ще дойде да ме види. Ще види лицето на майка ми в моето и ще ме убие.

— Може би ще те прегърне — предположи Лори.

— Никога. За него моята кръв е покварена. Ще ме убие, ще ме разчлени, ще ме маринова в бензин, ще ме изгори, ще се изпикае на пепелта ми, ще сложи мократа пепел в кофа, ще я занесе в някоя ферма и ще я изсипе в калната кочина на прасетата.

— Може би надценяваш подлостта му — предположих, докато преминавахме в по-широк коридор.

— Това, което ви описах, вече го е правил — увери ме Пунчелино. — Той е арогантен звяр. Твърди, че е наследник на Калигула — лудия император на древен Рим. Вече бях виждал Пунчелино в действие и не бих оспорвал предположението му, че има такъв произход. Той въздъхна.

— Затова реших да отдам живота си на безумието на отмъщението. Ако не мога да летя, по-добре да умра.

Дълго стълбище потъваше в мрака на пищно обзаведено фоайе. Вграден черен гранит и под от теракота изобразяваха облечени в тоги фигури и митологични същества, напомнящи на образи от античните гръцки урни.

Лъчите на фенерите ни създадоха илюзията за движение на сцените и шествие под краката ни, сякаш тези същества живееха в двуизмерен свят, реален, колкото и нашия триизмерен.

За миг получих световъртеж, не толкова свързан, предполагам, с нашарения под, колкото с някаква закъсняла реакция на убийствата в кухнята. Освен това залитнах, като си спомних за предчувствието, че Лори ще бъде убита, и се зачудих дали това може да е мястото, където ще бъде дръпнат спусъкът.

Устата ми беше пресъхнала. Ръцете ми бяха влажни. Исках един хубав еклер.

Лори сграбчи дясната ми ръка и я стисна. Тънките и пръсти бяха ледени.

До един от прозорците, разположен до висока входна порта, Пунчелино изгаси фенера си, разкъса пъстрата завеса и се взря в тъмнината. — Навсякъде около площада е тъмно. Детонаторите в подземието тиктакаха. Чудех се колко остава, преди всичко под нас да се взриви. Сякаш прочел мислите ми, той се обърна и каза:

— Разполагаме с около седем минути.

Включи фенера си, сложи го на пода, извади ключ за белезници от джоба на палтото си и дойде при мен.

— Бих искал да закараш количката надолу по входните стълби, по тротоара, до жълтата каравана, паркирана на ъгъла.

— Добре, няма проблем — отвърнах аз и се свих под смирения си тон. Все пак не можех да кажа: „Направи си го сам, клоунчо!“ Когато ми отключи белезниците, ми мина през ума да грабна пистолета от ръката му. Нещо в езика на тялото му ми каза, че очаква такъв ход и ще реагира грубо и решително.

Една зле обмислена постъпка от моя страна можеше да е причина за смъртта на Лори. Имаше логика и аз не се опитах да му отнема пистолета.

Очаквах, че ще освободи и нея с бързо магическо движение, но той я заключи за себе си и прехвърли оръжието си от дясната в лявата си ръка. Държеше го с такава лекота — явно можеше да си служи еднакво добре и с двете ръце.