Дийн Кунц
Пророчество (16)

16

На широката площадка, където свършваше стълбището, стояха Хонкър и Кринкъл с маски на оксиженисти, в огнеупорни костюми и с ръкавици с широки маншети. Хонкър, с фенерче в ръка, разряза печата на стоманената врата.

Пунчелино се усмихваше, главата му се тресеше и той падна на колене пред мен и Лори.

— Ти наистина си Джими Ток?

— Джеймс — казах аз.

— Син на Руди Ток?

— Точно така.

— Баща ми казва, че Руди Ток е спасил живота му.

— Татко може и да се изненада, ако чуе това — казах аз.

— Е, освен смел Руди Ток е и скромен — заяви Пунчелино. — Но когато онази псевдосестра с отровна кама в юмрука се опитала да се промъкне зад великия Конрад Бизо — моя баща, твоят баща я застрелял на място и го отървал от сигурна смърт.

Докато аз седях изумен, Лори каза:

— Това е ново за мен.

— Не си и казал? — обърна се към мен Пунчелино.

— Скромен е като баща си — изрече Лори.

Докато миризмата на гореща стомана и разтопено спойващо вещество се носеха из стаята, Лори попита:

— Какво стана с фалшивата сестра?

Вече седнал на пода пред нас с кръстосани крака, Пунчелино каза:

— Била е изпратена в болницата да убие великия Конрад Бизо, майка ми и мен.

— Кой я е изпратил?

Дори и в мрака можех да видя омразата в забележителните му очи, докато през зъби изговаряше името:

— Вирджилио Вивасементе.

Чух отговора му, произнесен с повече съскащи звуци, отколкото думите всъщност съдържаха, и звучащ като галеща ухото поредица от безсмислени срички.

Явно и на Лори и беше прозвучало по същия начин, защото каза:

— Gesundheit.

— Мръсните въздухари — произнесе той с горчивина. — Световноизвестните летящи Вивасементе. Акробати на трапец, ходещи по въже, предобре платени примадони. Най-арогантният, най-надутият, най-суетният, най-прехваленият от всички тях е Вирджилио, главата на семейството, бащата на майка ми. Вирджилио Вивасементе, свиня на свинете.

— Е, хайде, хайде — укори го Лори, — не е хубаво да говориш така за дядо си. Тази забележка предизвика гневен изблик:

— Отнемам му правото да ми бъде дядо, отказвам му, изоставям го, захвърлям тази стара, надута купчина лайна.

— Това звучи доста крайно — каза Лори. — Лично аз бих дала последен шанс на дядо си.

Пунчелино се наведе към нея и започна да обяснява:

— Когато майка ми се омъжила за баща ми, нейното семейство било разгневено и шокирано. Летяща Вивасементе да се омъжи за клоун! За тях въздушните акробати не са просто кралете на цирка — те са полубогове, а клоуните са низша форма на живот — мръсна утайка.

— Може би, ако клоуните не бяха толкова намръщени — обади се Лори, — другите хора от цирка щяха да ги харесват повече.

Май не я чу. Беше решен да довърши речта против семейството на майка си.

— Когато майка ми се омъжила за великия Конрад Бизо, въздухарите първо започнали да я отбягват, след това я намразили, после я лишили от наследство и се отрекли от нея. И понеже се омъжила по любов, омъжила се за човек, когото те смятали за недостоен, тя вече не била тяхна дъщеря, тя била боклукът на рода.

— Така — каза Лори, — да видим дали съм разбрала правилно? Всички са били в един и същи цирк, майка ти е живеела в клоунската част на лагера, а семейство Вивасементе са живеели в съседната, по-елитната част. На пътя всички са били заедно, но всъщност са били разделени. Сигурно е имало доста неприятно напрежение.

— Дори не можеш да си представиш! На всяко представление Вивасементе се молели на Исус великият Бизо да си счупи гръбнака, когато го изстрелват от топа, и да остане завинаги парализиран. На всяко представление баща ми се молел на Исус цялото им семейство да паднат от високия трапец и да умрат по ужасен начин, размазани на централната арена.

Лори ме погледна:

— Не ти ли се иска да видиш лицето на Исус, когато им е четял имейлите.

Останал без дъх, Пунчелино каза:

— Нощта, в която съм се родил, тук, в Сноу Вилидж, Вирджилио наел убиец, който, преоблечен като сестра, дошъл в болницата.

— Той е можел да намери наемен убиец, когато си пожелае? — попита тя.

Гласът на Пунчелино трепна от омраза и страх:

— Вирджилио Вивасементе, тази движеща се помия, наричаща себе си човек… той е свързан, той е в центъра на мрежа, изплетена от зло. Достатъчно е да дръпне една нишка и престъпници на края на света усещат вибрациите, и се отзовават. Той е надут шарлатанин и глупак… но е също и отровна гъсеница, бърза и покварена, изключително опасна. Уредил е да ни убият, докато той и неговото непочтено семейство имат представление — желязно алиби.

Това беше историята на нощта, в която съм се родил, разказана от пиян лунатик.

Пунчелино е бил закърмен с тази история, а не с майчино мляко и любов. Чувал е този разказ хиляди пъти, израснал е в атмосфера на параноя и омраза и е повярвал на този абсурд, както идолопоклонниците някога са повярвали в разума и божествеността на златния телец и големи парчета камък.

— И точно когато във фоайето за бъдещи бащи — каза той — наемният убиец се промъкнал зад баща ми, влязъл Руди Ток, видял дявола, грабнал пистолета му и го застрелял, преди да успее да изпълни нарежданията на Вирджилио.

Горкият Луис Хансън, убит от клоун-психопат, беше превърнат от същия клоун в какво ли не, от сестра до комбинация между нинджа и убиец на бебета, пратен от крал Ирод.

Лори, ме потупа по коляното, за да ме извади от изумлението, и уточни:

— Баща ти е носел пистолет, така ли? Мислех, че е просто сладкар.

— По това време е бил просто пекар — казах аз.

— Брей! Какво ли носи сега, когато е сладкар? Шмайзер?

Принуден да разкаже жалката си история, Пунчелино нетърпеливо настоя да продължи:

— След като бил спасен от Руди Ток, баща ми осъзнал, че майка ми и аз също сме в голяма опасност. Нахлул родилното, намерил родилната зала и влязъл точно в момента, когато лекарят се опитвал да ме удуши — мен, невинното новородено.

— И лекарят е бил фалшив? — попита Лори.

— Не. Макдоналд бил истински доктор, но е бил подкупен от Вирджилио Вивасементе, този плазмодий от червата на сифилистична невестулка.

— Невестулките могат ли да хванат сифилис? — учуди се тя.

Той реши да го приеме като риторичен въпрос и продължи:

— На доктор Макдоналд му е била дадена огромна сума, цяло състояние, за да направи така, че да изглежда, че майка ми е умряла при раждането и че аз съм се родил мъртъв. Вивасементе, да гори в ада дано, смятал, че скъпоценната кръв на Вивасементе е била замърсена от великия Конрад Бизо и аз и майка ми, вече опетнени, трябва да бъдем унищожени.

— Какъв подъл човек — каза Лори, сякаш вярваше на всичко чуто.

— Нали ти казах — изрева Пунчелино. — Той е по-долен и от загнояваща гангрена в гъза на Сатаната.

— Това наистина е долно — съгласи се тя.

— Конрад Бизо застрелял доктор Макдоналд, докато той се опитвал да ме удуши. Моята майка, моята красива майка вече била мъртва.

— Ей-това е история — беше единственото, което посмях да кажа, защото, ако направех коментар на някой от многобройните абсурди в тази Нътхаус Тиътър версия на отдавна отминали събития, щях да изглеждам като приближен на Вирджилио.

— Но Вирджилио Вивасементе, това изчадие проклето…

— О, това ми хареса — прекъсна го Лори.

— … тази движеща се кучешка повърня, той е знаел колко корумпиран е този град, колко лесно може да скрие истината. Подкупил е полицията и местните журналисти. Официалната версия е невероятен буламач от лъжи, разказани в „Газет“. Успях да покажа съпричастност към неговата версия:

— Когато знаеш истината, този буламач е доста прозрачен.

Той енергично кимна.

— Руди Ток трябва да е бил принуден да мълчи през всичките тези години.

— Татко не е взел пари от Вирджилио — побързах да го уверя, страхувайки се, че по-късно може да се разходи из града, за да застреля татко, мама и Уина. — Нито пени.

— Да, да, разбира се, че не е. — Пунчелино се извини прочувствено, че бях усетил такова обвинение. — Конрад Бизо, моят баща, ми е разказвал колко почтен човек е Руди Ток. Сигурен съм, че са го накарали да мълчи, като са го заплашили.

Вече бях разбрал достатъчно добре психологията на Пунчелино и предполагах, че единствено преувеличаването и лъжите му звучат като истина и затова казах:

— От години бият татко всяка седмица.

— Този дяволски град.

— Ако беше само това, нямаше да го накарат да млъкне — добавих. — Заплашват да убият баба ми Роуина, ако проговори.

— И нея я бият — каза Лори.

Не можех да преценя дали искаше да помогне, или да навреди.

— Само веднъж — уточних аз.

Лори разкри:

— Избиха и зъбите.

— Само два зъба — побързах да я поправя, притеснен, че може да прекалим.

— Разкъсаха и ухото.

— Не ухото — уточних бързо. — Шапката.

— Мислех, че е ухото — каза Лори.

— Шапката и беше — настоях аз с тон, който казваше „стига толкова“. — Скачали са върху шапката и и са я разкъсали.

Пунчелино закри лицето си с ръце, заглушавайки гласа си:

— Да разкъсат шапката на възрастна дама. Шапката на възрастна дама. Всички страдаме в ръцете на тези чудовища.

Преди Лори да заяви, че доверениците на Вирджилио са отрязали пръстите на баба Роуина, попитах:

— Къде е прекарал баща ти последните двайсет години?

Махна маската от пръсти от лицето си и отвърна:

— На път, винаги в движение, две стъпки пред закона, но само стъпка пред частните детективи на Вирджилио. Отгледал ме е на десетки различни места. Наложило се е да се откаже от голямата кариера. Великият Конрад Бизо… принуден да се изявява като клоун в малки шоупрограми и да се унизява като клоун на детски партита, в автомивки, на карнавали. Заставен да живее под фалшиви имена — Чийзо, Гигълс, Клапо, Соси.

— Соси? — попита Лори.

Пунчелино се изчерви:

— За известно време той беше клоун в стриптийз бар. Такова унижение. Мъжете, които ходят по такива места, не могат да оценят гения му. Те се вълнуват само от цици и дупета.

— Простаци — съгласих се аз.

— Измъчен, отчаян, постоянно кипящ от ярост, изплашен, че пратеник на Вивасементе може да го открие във всеки един момент, той беше добър баща, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, въпреки че Конрад Бизо беше загубил способността си да обича, когато загубил майка ми.

— Холивуд би могъл да направи от това страхотна мелодрама — каза Лори.

— Баща ми мисли, че него трябва да го играе Чарлс Бронсън — съгласи се Пунчелино.

— Ненадминатият крал на мелодрамите — пак се обади Лори.

— Детството ми беше студено, лишено от любов, но това беше донякъде компенсирано. Например, докато се подготвях за деня, в който ще трябва да издебна и да убия Вирджилио Вивасементе, още на десет години научих страшно много за оръжията, ножовете и отровите.

— Другите десетгодишни момчета не знаят такива полезни неща — каза Лори. — Само бейзбол, видеоигри и картички Покемон са им в главите.

— Не ми даде любов, но поне ме спаси от порочния Вирджилио… искаше да ме научи на нещата, които го бяха превърнали в легенда.

Силен, неприятен звън се разнесе из стаята.

Най-отгоре на стълбището, Хонкър и Кринкъл бяха отворили стоманената врата, измъкнаха я от рамката и я хвърлиха на земята.

— Сега трябва да свърша моята част от работата — каза Пунчелино. Гневът и омразата се изпариха като поставени на реостат и топлота и нещо, което можеше да мине за обич, озариха лицето му.

— Но не се притеснявай. Когато това свърши, аз ще те защитя. Знам, че можем да разчитаме на теб. Ти няма да ни предадеш. И косъм няма да падне от главата на сина на Руди Ток.

— А аз? — попита Лори.

— Ти ще трябва да умреш — отговори той без колебание, усмивката му повехна в любезно механично изражение, а очите му внезапно се изпразниха от състрадание.

Ако злото беше лудост, а лудостта можеше да бъде смешна от безопасно разстояние, то малко бяха лудите с чувство за хумор. Ако приемем, че Пунчелино имаше такова, то със сигурност не беше достатъчно изкривено, за да създаде такъв сюжет. Знаех, че е сериозен. Щеше да освободи мен, но щеше да убие Лори.

Бях шокиран и не можах да реагирам на момента, но когато той се изправи и тръгна, извиках:

— Пунч, почакай! Трябва да ти кажа една тайна.

Той се обърна към мен. Мрачното му лице изведнъж светна, като ято птици, рязко сменящо посоката си, за да се влее във внезапно появило се течение. Каменното изражение и студеният поглед бяха изчезнали. Сега целият беше блясък и приветливост: красиво лице, страхотна коса, светещи приятелски очи.

— Лори — казах му — ми е годеница.

Той извади една от онези усмивки за милиони.

— Фантастично! Страхотна двойка сте.

Не бях убеден, че е разбрал какво искам да му кажа, и добавих:

— Ще се оженим през ноември. Ще се радваме, ако дойдеш на сватбата, ако това е възможно. Но няма да има сватба, ако я убиеш.

Усмихнат, той кимаше и премисляше, докато аз почти не дишах. Премисляше и обмисляше. Най-накрая каза:

— Искам само синът на Руди Ток, моят и на баща ми спасител, да е щастлив. Малко ще е проблемно с Хонкър и Кринкъл, но ще се справим.

„Благодарято“ излезе от мен като експлозивно издишване. Той ни остави и продължи към стълбите.

Колкото и да не и се искаше да показва слабостта си, Лори не можа да скрие облекчението, което разтрака зъбите и. Когато Пунчелино не можеше да я чуе, тя каза:

— Нека да изясним нещо, пекарю! Няма да кръстя първото дете нито Конрад, нито Бизо.