Дийн Кунц
Пророчество (10)

10

С влажни от сълзите страни, с чисти от горчиви емоции очи, освободени от колебание, маниакът изглеждаше като поклонник, стигнал до върха на планината, наясно с призванието си, с целта си, знаещ какво се очаква от него.

Той отключи белезниците, които ни приковаваха към стола, но остави тези, които свързваха мен и Лори.

— И двамата ли сте местни? — попита, докато се изправяхме на крака.

След изразената ярост и силния емоционален взрив сега едва ли искаше просто да си побъбрим. Целта на въпроса беше от такова значение, каквото думите сами по себе си не носеха. Това означаваше, че отговорите ни можеха да предизвикат непредвидими за нас последствия. От предпазливост се поколебах какво да отговоря и по тази причина Лори също не продумваше. Той настоя:

— Хайде, Джими? Това е областна библиотека, сигурно тук идват хора от цялата околност. В града ли живееш или някъде извън него?

Въпреки че не знаех кой е правилният отговор, усещах, че мълчанието ще ми спечели куршум. Той застреля Лайнъл Дейвис за по-незначителна, всъщност без никаква причина.

— Аз живея в Сноу Вилидж — отвърнах аз.

— От колко време?

— Откакто съм роден.

— Харесва ли ти животът тук?

— Като пленник в подземието на библиотеката — не — казах аз, — но иначе повечето места в града ми харесват.

Усмивката му беше странно молеща и не можех да разбера как въобще очите на някого могат да блестят така безспирно, освен, ако нямат имплантирани кристали, които не пропускат да отразят всяка светлинка от заобикалящата среда. Със сигурност друг маниакален убиец не би създал желание в теб да го харесаш само с кимване и крива усмивка. Той подхвърли:

— Забавен човек си ти, Джими.

— Не съм го искал — извиних се, търкайки стъпала в гладкия варовиков под. И прибавих: — Освен, ако ти не искаш да съм такъв, разбира се.

— Въпреки всичко, което съм преживял, имам чувство за хумор — каза той.

— И аз така мисля.

— А ти? — обърна се към Лори.

— И аз имам чувство за хумор — отговори тя.

— Със сигурност. Ти си много по-забавна от Джими.

— Много по-съгласи се тя. — Но въпросът ми беше дали живееш в града.

След като аз вече отговорих на въпроса положително и все още не бях застрелян, тя се осмели да каже:

— Да, на две преки оттук.

— Винаги ли си живяла тук?

— Не. От една година съм тук.

Това обясняваше защо не съм я виждал цели двайсет години. В общество от четиринайсет хиляди човека може да прекараш целия си живот, без някога да си говорил с деветдесет процента от хората.

Ако дори само веднъж я бях зърнал как се скрива зад ъгъла, щях да запомня лицето и завинаги. Образът и щеше да ме държи буден дълги нощи, разсъждавайки коя е тя, къде отива, как мога да я намеря.

— Израснах в Лос Анджелис — поясни тя. — Деветнайсет години в Ел Ей не успяха да ме докарат до пълна лудост, но знаех, че ако остана още малко, ще е фатално.

— Харесва ли ти Сноу Вилидж? — попита той.

— Да, засега. Хубаво е.

Все още усмихнат, с блеснали очи, пуснал чара си на пълни обороти и без капка лудост в гласа, той заяви:

— Сноу Вилидж е дяволско място.

— Е — каза Лори, — със сигурност е дяволско, но някои негови части са приятни.

— Като ресторант „Морели“ например — обадих се аз.

— Правят превъзходно пиле „Ал Алба“. И „Бижу“ е страхотно място — продължи тя.

Доволен, че говорим за любимите си места, казах:

— Представи си кинотеатър да носи името „Бижу“.

— Всичките тези готини арт деко детайли — изрече тя. — И слагат истинско масло на пуканките.

Маниакът не се съгласи:

— Не, мястото е дяволско. Гледах изпражненията на птиците върху статуята на Корнелий Рандолф Сноу.

— Какво му е дяволското на това? — учуди се Лори. — Ако е изглеждал много надут, птиците са оправили положението.

— Не казвам, че птиците са дяволски — обясни маниакът с добронамерена усмивка. — Макар че биха могли. Имам предвид, че паркът е дяволски, земята, цялата земя, на която е построен този град.

Искаше ми се да говоря с Лори и за други неща, които харесваме — някакви общи интереси. Бях убеден, че и тя иска да си поговори с мен, но и двамата знаехме, че трябва да слушаме усмихващия се човек с пистолета.

— И… да не би да са построили града върху индианско гробище или нещо такова? — попита Лори.

Той поклати глава:

— Не, не. Самата земя си е била хубава едно време, но е била опорочена от лошите постъпки на лоши хора, които са живели тук.

— За щастие — каза Лори — не притежавам никакви недвижими имоти тук. Живея под наем.

— Аз живея със семейството си — уточних аз, с надеждата, че това ме освобождава от връзка с лошата земя.

— Настъпи часът за разплата — изрече той.

Заедно със заканата му се появи един паяк, който бавно се спусна на копринена нишка, проблесваща под една от лампите над главите ни.

Носена от конуса на светлината, осемкраката сянка на пода между нас и маниака имаше размер на чиния, но разкривена и въртяща се.

— Когато се отвръща на злото със зло, всички са в губеща позиция — каза Лори.

— Аз не отвръщам на злото със зло — отговори той леко раздразнен. — Отвръщам му със справедливост.

— Е, това е нещо е различно — отбеляза Лори.

— Ако бях на твое място — обърнах се към маниака, — щях да се питам как да разбера, че нещо, което правя, е справедливо, а не е просто още едно зло. Искам да кажа, че лошото на злото е, че е подвеждащо. Майка ми казва, че дяволът знае как да ни заблуди, че правим правилното нещо, когато всъщност вършим неговата работа.

— Майка ти явно е грижовна жена — каза той. Усетих, че бях докоснал нещо у него, и отвърнах: — Такава е. Когато бях малък, гладеше дори и чорапите ми.

След това мое откровение Лори изглеждаше притеснена.

Загрижен да не ме помисли за ексцентрик или още по-лошо — за мамино детенце, бързо добавих:

— Гладя се сам от седемнайсетгодишен. И никога не си гладя чорапите.

Изражението на Лори не се промени.

— Не че майка ми все още ми ги глади — побързах да поясня. — Вече никой не ми глади чорапите. Само идиотите гладят чорапи.

Тя се намръщи.

— Не че майка ми е идиот — продължих. — Тя е чудесна жена. Не е идиот, просто е грижовна. Исках да кажа, че другите хора, които си гладят чорапите, са идиоти. Веднага разбрах, че с обясненията си сам се бях заклещил в ъгъла.

— Не че ако някой от вас си глади чорапите — казах аз, — е идиот. Това е просто грижовност, като на майка ми.

Учудващото беше, че Лори и маниакът ме гледаха по еднакъв начин — все едно току-що бях слязъл от рампата на приземила се летяща чиния.

Помислих си, че да е окована за такъв като мен, е неочаквано предимство и маниакът ще реши, че в края на краищата един заложник му е съвсем достатъчен, за да се чувства сигурен.

Спускащият се паяк все още висеше над главите ни; сянката му беше с неясни очертания и с размер на по-малка чиния. За моя изненада очите на убиеца се насълзиха:

— Много трогателно — чорапите. Много мило. Моята чорапена история обаче не беше трогнала Лори. Тя се беше втренчила в мен с присвити очи.

— Ти си късметлия, Джими — каза маниакът.

— Така е — съгласих се, въпреки че единственото ми парченце късмет — това да съм прикован за Лори Лин Хикс, а не за някой болен алкохолик, изглеждаше недостатъчно.

— Да имаш грижовна майка — замисли се маниакът. — Какво ли е?

— Хубаво — казах аз, — хубаво е — но не си се доверих да изрека нещо повече.

Предейки паяжини от вътрешностите си, паякът размота една по-дълга от пъпа си и най-накрая се провеси пред лицата ни.

Замечтан, убиецът изрече:

— Да имаш грижовна майка, която да ти приготвя горещо какао всяка вечер, да те завива в леглото всяка нощ, да те целува по бузата, да ти чете, докато заспиш…

Преди да се науча да чета, почти винаги някой ми четеше, докато заспя, тъй като нашето семейство си е четящо семейство. Най-често този някой беше баба ми Роуина.

Понякога приказката беше за Снежанка и нейните седем джуджета, които бяха преследвани от злополуки и болести, докато накрая Снежанка остане сама срещу лошата кралица. Като се замисля, двутонен сейф пада върху Късметлията веднъж. Това беше много по-разбираемо, отколкото случилото се с горкия Снийзи. Друг път Уина прочиташе тази за Пепеляшка — как опасните стъклени обувки болезнено се натрошават около краката и, а тиквената каляска отскача от пътя и полита надолу в долината.

Вече бях голям мъж, когато установих, че в увлекателните книги на Арнолд Лейбъл за жаби и жабчета не винаги има сцена, в която на някой от главните герои му изгризваха крака.

— Аз нямах грижовна майка — каза маниакът и сякаш нотка на самосъжаление се беше прокрадвала в гласа му. — Имах трудно, студено, лишено от любов детство.

Неочаквано нещата се обърнаха с главата надолу: страхът, че ще бъда застрелян, отстъпи първото си място на мисълта, че този човек ще ни залее със словоизлияния, изброявайки монотонно едно по едно мъченията, на които е бил подлаган. Бит с метална закачалка за дрехи. Принуждаван да носи момичешки дрехи до шестгодишна възраст. Лишаван от овесена каша преди лягане.

Нима трябваше да бъда отвлечен, заключен с белезници и държан на мушка, за да слушам някакви оплаквания. Можех просто да си остана вкъщи и да гледам дневните телевизионни предавания. За щастие той прехапа устни, изправи се и каза:

— Да се живее с миналото е губене на време. Станалото — станало.

За нещастие сълзливият проблясък на самосъжаление в очите му не беше отместен от очарователния живец, а напротив, от искра на налудничавост.

Паякът не беше приключил със спускането си. Висеше пред лицата ни, вероятно втрещен от това, което вижда, замръзнал на място от страх.

Като винар, откъсващ грозде от асмата, маниакът стисна дебелия паяк между палеца и показалеца на лявата си ръка, смачка го и приближи разкъсаните останки към носа си, за да ги помирише.

Надявах се да не ми предложи да го помириша и аз. Имам много изострено обоняние и това е една от причините да съм пекар по рождение. За щастие той нямаше намерение да споделя опияняващия аромат.

За нещастие обаче поднесе залъка към устните си и бавно облиза паяковия крем. Опита този странен плод, реши, че не е достатъчно узрял, и избърса пръстите си в ръкава на сакото.

Имахме пред себе си абсолвент от университета на Анибал Лектър, готов за кариера в сферата на обслужването, като мениджър на мотел „Гняв“.

Дегустацията на паяк не беше представление за пред нас. Случилото се беше толкова естествено, колкото да замахнеш, за да прогониш муха.

Без да осъзнава ефекта, който е имало кулинарното му любопитство върху нас, той каза:

— Както и да е, времето за приказки мина отдавна. Сега трябва да се действа за справедливост.

— И как ще бъде достигната справедливостта? — учуди се Лори. За момент не беше способна да поддържа веселия, несериозен тон.

Въпреки дрезгавия си глас той говореше като малко ядосано момченце:

— Ще вдигна във въздуха доста неща, ще убия много хора и ще накарам този град да съжалява.

— Звучи доста амбициозно — каза тя. — Планувам го, откакто се помня.

След като бях размислил, изрекох:

— Всъщност наистина бих искал да чуя за металните закачалки за дрехи.

— Какви метални закачалки за дрехи? — попита той.

Преди да направя още една крачка към куршума между очите ми, Лори се обади:

— Дали ще може да ми дадете чантата?

— Защо? — намръщи се той.

— Имам женска нужда.

Не можех да повярвам, че го прави. Знам, че не бях спечелил спора, но мислех, че съм я разколебал.

— Женска нужда? — попита маниакът. — Какво имаш предвид?

— Нали се сещаш — срамежливо изрече тя.

За мъж, който изглеждаше като магнит за жените, той се оказа изненадващо необразован по темата.

— Откъде да се сещам?

— Тази част от месеца — каза тя.

Той се пробва неуспешно:

— Средата?

Смущението му сякаш беше заразно и Лори го беше прихванала:

— Средата?

— Сега е средата на месеца — припомни и той. — Петнайсети септември. И какво от това?

— Сега е моята част от месеца — разясни тя.

Той се беше втренчил в нея, объркан.

— В цикъл съм — заяви нетърпеливо.

Бръчките на челото му се изгладиха:

— А! Женска нужда.

— Да. Именно. Алилуя! Сега ще ми дадеш ли чантичката?

— Защо?

Само да се докопаше до пиличката, с удоволствие щеше да я забие в него.

— Имам нужда от тампон — каза тя.

— Искаш да кажеш, че в чантичката ти има тампон?

— Да.

— И ти трябва сега, не можеш да почакаш.

— Не, въобще не мога да чакам — потвърди тя.

Надяваше се той да покаже състрадание, което застреляният в главата библиотекар не видя, но което според нея съществуваше, съдейки по това, че не е бил груб:

— Гледай ти! Съжалявам! Това е толкова неловко. Може женските въпроси да не му се удават, но опре ли до хитри схеми — надушва ги веднага: — Какво всъщност има в чантата ти? Пистолет?

Признавайки си, че я беше хванал натясно, Лори сви рамене.

— Не е пистолет. Само една остра пиличка.

— И какво, щеше да ми я забиеш в сънната артерия?

— Само ако не успеех да ти извадя окото — каза тя.

Той вдигна пистолета и въпреки че го насочи към нея, знаех, че започне ли да стреля, ще направи и мен на решето. Видях какво стана с вестника.

— Би трябвало да те убия веднага — спокойно изрече той.

— Би трябвало — съгласи се тя. — На твое място бих го направила.

Той се ухили и поклати с глава.

— Изумителна си.

— Почти колкото теб — каза тя и също се усмихна.

Моите зъби също бяха на показ от кътник до кътник, въпреки че усмивката ми беше толкова схваната от безпокойство, че ми причиняваше болка.

— През всичките години подготовка за този ден — каза маниакът — съм знаел, че ще бъде удовлетворяващо по някакъв животински начин, дори вълнуващо, но никога не съм предполагал, че ще бъде толкова забавно. — Едно парти никога не е по-интересно от хората, които са на него. Лудият убиец сякаш току-що беше чул едно от най-сложните философски съждения на Шопенхауер. Кимна сериозно, прокара език по зъбите си — по горните, после по долните — сякаш за да вкуси изяществото на тези думи, и накрая каза:

— Вярно е. Колко е вярно само!

Осъзнах, че трябва да се включа в разговора. Не исках да си помисли, че парти с двама може да е по-забавно от такова с трима.

Когато отворих уста, за да изрека нещо още по-неадекватно от глупавата ми идея за металните закачалки, нещо, което щеше да ме приближи към куршум в корема, силен звън се разнесе из сводестото подземие. Кинг Конг блъсна с мощните си юмруци веднъж, два пъти, три пъти огромната врата в масивния зид, която разделяше неговата половина от острова и тази, на която живееха нервните местни жители. Лицето на маниака светна.

— Това са Хонкър и Кринкъл. Ще ги харесате. Носят експлозивите.