Фредерик Пол
Гейтуей IV (11)

11. ХЕЙМАТ

Запознах ви с някои добри хорица, сетне с объркани души, но сега е време да ви представя и едно наистина зловещо създание. Никак няма да го харесате, но въпреки това трябва да го познавате. Споменах го за кратко, когато ви разказвах за терористите, но не му отделих нужното внимание. Бих искал да бъда справедлив спрямо него — колкото може да е справедливо въжето на бесилото например — но това едва ли ще стане. За съжаление.

Името му е Бюпре Хеймат и навремето е бил генерал във Върховния пентагон.

Именно Хеймат успял да убеди настоящия съпруг на Клара, че единственият начин да се постигне мир и спокойствие е като се взривяват невинни хора. Но това е едно от най-малките му престъпления.

Сред другите лоши неща, редно е да спомена, че веднъж се опита да ме убие.

Може и да е било два пъти, защото не всичко излезе наяве по време на неговия съдебен процес. По-важното е, че поне в случая с мен не успя. Нещата не стоят по този начин за неколкостотин други нещастници. Помня, че тогава Хеймат отказа да се признае за виновен по обвиненията в предумишлени убийства. Според него това не било убийство, а „революцонна справедливост“, защото той бил терорист. Съдът обаче не беше на същото мнение и в края на краищата го осъдиха на доживотен затвор. И тъй като Хеймат не беше някакъв объркан от налудничави идеи младеж, а генерал от Пентагона, окончателната му присъда бе сбор от всички доказани обвинения и отсъдените за тях наказания. По такъв начин в крайна сметка Хеймат трябваше да излежи 8750 години, от които за момента му оставаха 8683.

Щеше да ги излежи всичките, до последния ден, защото дори най-страшните престъпници имаха право на съхраняване. Така че за него смъртта не означаваше освобождение от затвора.

 

 

Честно казано, щеше да ми е приятно, ако можех да разменя няколко думи с генерал Бюпре Хеймат в този момент. Имах нужда да поразсея мислите си след сложната научна беседа, изнесена ми от стария досадник Алберт.

За Хеймат дните не се различаваха по нищо един от друг.

Ето как започваха:

Когато генералът се пробуди, „госпожичката“ все още бе свита под него. Знаеше, че не спи, знаеше също, че не е „тя“, а „то“, но тъй като и без това не можеше да се радва на каквато и да било компания, за него подобна разлика нямаше особено значение.

Когато седна на ръба и спусна босите си крака, той усети, че „тя“ най-сетне се надига. Бутна я обратно, почти нежно, в сравнение със схватката от предната нощ. Не чак толкова нежно, защото (за съжаление) „тя“ бе доста силна.

Изгледа го, докато се обличаше и едва накрая попита:

— Къде отиваш?

— Как къде? Ще се спусна на брега, ще преплувам канала, ще хвана самолета за Лос Анджелис и там ще вдигна във въздуха няколко сгради.

Той почака, но отговор не последва. Така и предполагаше. „Тя“ нямаше никакво чувство за хумор и това бе напълно естествено. За него обаче това бе неразделна част от хроничното му разочарование. Щеше да се почувства далеч по-добре, ако поне веднъж в живота си бе сполучил да разсмее своята „госпожичка“, но не чак толкова, колкото ако би успял да я разплаче. Затворническите власти го снабдяваха с програми, които се държаха, изглеждаха и дори миришеха като истински хора. Защо, по дяволите, не можеха да чувстват каквото чувстваха хората?

„Пазачът“ пред вратата го посрещна с дежурната си усмивка, намигна му съзаклятнически и му прошепна:

— Какво ще кажеш, Хеймат? Не я ли бива малката?

— Никак — отряза го Хеймат. — Казах, ти, че предпочитам блондинки — малки, крехки, млади.

— Ще видя какво мога да направя — обеща „пазачът“. Но Хеймат не отговори. Беше се замислил върху думата, която използва среди малко. „Крехки“. Малка, крехка блондинка! Жива! Истинска жена, с чупливи крайници, които да извива, докато тя пищи и се дърпа със сгърчено от болка лице…

Тази мисъл го накара да спре насред крачка. Толкова много му хареса, че за малко да изпусне контрола върху изражението на лицето си, а от всичко на този свят Хеймат най-много държеше другите да не узнаят за какво си мисли.

 

 

Островният затвор на Хеймат се намираше много далеч от всякакви континенти или големи градове. Беше построен като убежище за трийсет и осем непоправими и отчаяни престъпници, с цел да ги задържи, независимо от хитроумните планове за бягство, които биха могли да измислят. В момента обаче единственият затворник бе генералът и всички предпазни мерки се бяха съсредоточили със смазващата си тежест върху него. Сигурно защото не само в затвора, но и в целия свят не можеха да се намерят трийсет и осем отчаяни и непоправими престъпници. Не че се бяха свършили социопатите, просто вече ги нямаше така наречените от Алберт „необходими условия за развиване на опортюнистична престъпност“.

С други думи, условията се бяха подобрили. Никъде в човешката галактика не се налагаше да убиваш, унищожаващ или крадеш, за да живееш по-добре. Повечето от затворниците по другите затвори бяха ветерани от епохата на тероризма и масовата престъпност, но и те вече бяха на свършване, благодарение на поправителните центрове. Останалите бяха измрели. Хеймат също не беше човек в първа младост. Беше по-стар от мен и сигурно скоро щеше да удари сто и трийсетака. Разбира се, той също можеше да се уповава на Пълното медицинско обслужване. Можеше да се порадва още петдесетина години на телесната си обвивка, подменяйки износените си органи, но това едва ли щеше да намали безкрайната скука на монотонното му съществуване. И мисълта, че един ден, на пръв поглед същия като всички останали, ще го събудят и ще му кажат, че оттук нататък му предстои да се премести в гигабитовото пространство. А после тялото му ще умре.

Но не и Хеймат.

В целия затвор имаше само още един телесен и той бе съветският генерал Пернецки. Подобно на Хеймат и той бе служил като шпионин на терористите, използвайки униформата си като прикритие, за да може да сее смърт и разрушение. Двамата бяха колеги от нелегалната дейност и затворници от ужасно много години. Но не и приятели. Никой от тях нямаше истински приятели. Във всеки случай бяха достатъчно близки и Хеймат остана неприятно изненадан, когато един ден узна, че Пернецки е изгорил цялата си храносмилателна система с някакъв химикал за почистване.

Крайно неефикасен метод за самоубийство. „Тъмничарите“ го открили почти веднага и сега Пернецки лежеше в болничната реанимация.

Лишен от конкретни задължения, Хеймат реши да го навести, колкото да си убие времето. Болницата разполагаше със сто и трийсет легла, всяко едно с възможности да бъде скрито зад непробиваем, прозрачен параван. Пернецки бе единственият пациент.

Докато пресичаше вестибюла, сестрата от регистратурата го посрещна с любезна усмивка.

— Добро утро, генерал Хеймат. Изглеждате ми малко зачервен. Искате ли да ви премеря кръвното налягане?

— Ще имаш да вземаш — озъби се Хеймат, но въпреки това спря, готов за разговор. Винаги беше любезен с медиците, тъй като — поне на теория — повечето от тях някога са били истински телесни човешки същества. Освен това в присъствието им се чувстваше по-скоро като обикновен пациент, отколкото като затворник. Хеймат винаги вземаше на сериозно ролите, които играеше в живота — кадет във военната академия „Уейст Пойнт“, бригаден командир, генерал-полковник или таен шпионин на терористичен отряд. Престъпник. Затворник.

— Не искам да ми мериш кръвното — продължи с малко по-спокоен тон той. — Защото и без това вече знаеш какво е и сигурно ще настояваш да се натъпча с някои от вашите проклети лекарства. Но ето какво ще ти кажа. Ако беше с десет години по-млада и русокоса, без съмнение щях да ти позволя да ми го вдигнеш. („И крехка“ — добави мислено той.)

Професионалната усмивка на сестрата не потъмня дори за миг, докато му отвръщаше със спокоен глас:

— Искате твърде много от мен, генерале.

— Ваш дълг е да ми осигурите всичко, от което се нуждая — рече той. Разговорът започваше да му омръзва. Вече се съмняваше, че сестрата някога е била истинска личност и затова реши да продължи по пътя си.

Никой не го спря. Леглото на Пернецки не беше оградено с непробиваема стена. Руският генерал не можеше да избяга — беше завързан към животоподдържащите си системи по-здраво, отколкото ако беше окован във вериги.

Хеймат се надвеси над своя колега, свързан с прозрачни тръбички, през които се вливаха и изтичаха разноцветни течности.

— Ей, Пьотр! Мислиш ли някога да си вдигнеш задника от това легло? Или очакваш следващата ти спирка да е Мъртва секция?

Руснакът не отговори. Не отговаряше на никого от седмици. Единствено трепкащата крива върху монитора в другия край на леглото издаваше тайната, че не само е жив, но вероятно е в съзнание.

— Знаеш ли, щеше да ми липсваш — произнесе натъжено генералът, запали цигара и изпусна облаче дим право към надписа „Пушенето забранено!“ — Ако някога се изправиш на крака и смъкнеш тази проклета болнична пижама, ще изиграем най-хубавата военна игра, която можеш да си представиш. Помниш ли как пускахме атомни бомби над Ню Йорк и Вашингтон, а после аз унищожих целия ти ракетен комплекс?

Отново никакъв отговор от пациента. Започваше да става скучно.

— Е, хубаво — кимна мрачно той и този път издуха цигарения дим в лицето на Пернецки. — От праисторически времена се знае, че победителите пъхат победените в затвора. Глупаво беше да се оставим да загубим.

Той понечи да се обърне, но в този миг левият клепач на руския генерал видимо потрепери.

— Ах, Пьотр! Пак си ги измамил, старче!

Маршалът разтвори едва забележимо устни.

— Снощи — прошепна той. — Товарни вертолети. Узнай причината.

След което затвори очи и отказа повече да реагира.

 

 

Съвсем естествено, нито един от „тъмничарите“ не можеше да задоволи любопитството на Хеймат. Наложи се сам да разследва онова, за което му бе споменал Пернецки.

Първо претършува внимателно вътрешността на затвора — просторен двор с дължина около три километра, от който се виждаше брегът на морето. Сервизните помещения, трафопостът, системата за рециклиране на боклуците и пералните бяха затворени за достъп. Фермата за поправителен труд не функционираше поради липса на достатъчно жива сила, но и там нямаше нищо, което да пробужда интереса му. Също басейнът, гимнастическият салон и библиотеката.

Какви, тогава, бяха тези товарни вертолети, за които бълнуваше Пернецки?

Хеймат се зачуди дали да не си направи труда да надникне в Мъртва секция. Щеше наистина да е труд, защото сградата се намираше на едно усамотено хълмче, встрани от останалия комплекс и пътеката към нея бе доста стръмна. От доста време Хеймат не бе отскачал дотам.

Веднага щом му хрумна тази идея, завладя го необяснима решителност. Тъкмо ще огледа оградата и защитните системи в онзи край. Кой знае, все някой ден може да стане авария и да му се разкрие възможност…

За какво?

Хеймат се усмихна кисело, докато броеше стълбите нагоре към сградата. Как за какво? За бягство, разбира се. Дори след толкова много години, надеждата бе все още жива в него.

Надежда — странна дума наистина. Заобиколен от безброй мъдри машинки, натъпкани с хитроумни програми, чиято единствена цел е да му попречат да се озове на свобода, нима можеше да храни каквато и да било надежда?

Ала все пак…

Все пак, мислеше си Хеймат, не бива да позволява да четат мислите по изражението на лицето му, дори онзи „градинар“, който ровичка тревата наблизо — защото няма съмнение, че човек, надарен с качества да води другите, човек, притежаващ привлекателна сила и воля, човек като него, може да се изправи срещу всякакви предизвикателства на съдбата! Помислете за Наполеон на остров Елба! За онези, които са му се надсмивали, които са го обявили за бита карта! А после? Армии, появили се сякаш отникъде! Нека веднъж да се озове на свобода и да открие съмишленици и тогава — да вървят по дяволите всичките машинки и програми! Хеймат не се съмняваше в способностите си да се справи. Каквото и да разказват хората за себе си, дълбоко в сърцата си те са алчни и недоволни, готови да зарежат всичко и да тръгнат след някой като него заради всичко, което ще им обещае.

Но първо да избяга.

Хеймат спря на първото разклонение, за да си поеме дъх. Тежко изкачване за човек на сто и трийсет години, дори и с подменени органи. На всичко отгоре и слънцето напичаше здравата. Той огледа с набито око стените на затвора. Нищо не се беше променило от предния път. Дори не бяха стени, а прегради от храсти, красиви и радващи окото, но в действителност натъпкани с датчици. Зад тях — празно пространство и още една бариера — пак храсталак, но зареден с парализиращи системи. И за всеки случай — зад нея трета преграда, този път със смъртоносни установки. Доказал го бе покойният майор Ейдриън Уинтъркуп, избирайки този начин да сложи край на жалкото си затворническо съществуване. (Успешен експеримент, доколкото може да се нарече успех, когато те преместят за съхраняване в Мъртва секция.)

Да не забравя и всички тези „градинари“, които скитосваха край стените и можеха бързо да се окажат на необходимото място. Те също винаги го държаха под око. Хеймат въздъхна и пое по левия ръкав към секцията. Едно от местата, които посещаваше рядко. Сигурно защото знаеше, че все някога ще се раздели с телесната си обвивка и тогава ще се премести тук. Никой не обича да надниква приживе в бъдещата си гробница.

Тук му е мястото да се уточни, че петте или шестте хиляди непоправими престъпници, обитаващи Мъртва секция, не бяха прекратили напълно съществуването си, а само неговия биологичен период. Майор Уинтъркуп бе все още там, или поне неговият програмен аналог, защото „тъмничарите“ бяха открили тялото му навреме. Не за да го съживят, но все пак преди унижощителният процес да достигне клетките на мозъчната кора. Макар и мъртъв, Уинтъркуп не се беше променил и се радваше на същия несъкрушим дух, с какъвто бе спечелил уважението и правото да бъде адютант на Хеймат в онези отминали дни на борба и величие, когато съдбата ги бе призовала да убиват, взривяват и сеят ужас в името на един по-справедлив свят.

Не този, частица от който бяха сега, нито този, в който обитаваше храбрият майор.

Докато крачеше към пастелно оцветеното преддверие на Мъртва секция, генералът се поколеба дали да не повика на разговор Уинтъркуп или някой от останалите мъртви приятели. Не, всички бяха такива скучни глупаци! Затворът не приключва със смъртта. Никой от тях не можеше да напуска Мъртва секция, както и никой не се бе променил след кончината си…

Хеймат замръзна насред крачка и втренчи поглед в секцията.

Точно зад ъгъла, малко встрани от алеята, имаше сервизен вход, който никога досега не бяха използвали. Досега. Защото отпред бяха паркирани два товарни хеликоптера с неподвижни перки, докато дузина механични носачи изнасяха от тях палети с информационни ветрила и спирали.

— Моля ви, генерал Хеймат, не се приближавайте — произнесе зад гърба му безшумно приближилият се „тъмничар“. — Не е позволено.

— Пристигнали са снощи, докато съм спял — произнесе учудено Хеймат. — Какво става?

— Съкращения — произнесе машината с едва доловимо извинение в гласа. — Затварят комплекса Пенсакола и всички записи се преместват тук.

Хеймат си наложи да запази самообладание и си придаде безразличен изглед. Първото и най-важно условие в затвора е никога да не издаваш мислите си.

— Аха, враговете на обществото съвсем намаляха. Да не се боите, че ще ви уволнят, а?

— О, не, генерал Хеймат — произнесе напълно сериозно „тъмничарят“. — Ако се наложи, просто ще ни препрограмират за изпълнение на други задачи. Засега обаче съкращението обхваща само Пенсакола. Както виждате, техните „питомци“ идват при нас.

— Ах, да, „питомци“. Ще ги натъпчете в тази секция, предполагам.

— Всички, освен един, генерале. Предполагам сте чували за Сирил Базингстоук. Той е още жив.

Заварен неподготвен, Хеймат едва не подскочи.

— Базингстоук? — Той се ококори към „тъмничаря“. Навремето Сирил Базингстоук беше един от висшите ръководители на терористите, който разполагаше със собствена мрежа, почти толкова многочислена и могъща, колкото тази на генерала, но във всеки случай също толкова смъртоносна.

— Но Базингстоук беше помилван преди години. Гледах го в новините.

— Така е, генерал Хеймат, беше. Сега е рецидивист. Докато е бил на свобода, е убил трийсет и пет души.

 

 

Да разбереш, казват някои, означава да простиш, но аз не им вярвам.

Мисля, че разбирам доста добре хора като Хеймат и Базингстоук. Подобно на всички останали терористи, от каменната ера до наши дни, те са убивали заради принципи, дълбоко убедени в правотата на своята кауза.

Мен обаче не можеха да ме убедят. Виждал съм жертвите им. На няколко пъти двамата с Еси също едва не се присъединихме към този дълъг и скръбен списък, когато отреди на Хеймат взривиха магнитната стартова площадка в Лофстрьом, надявайки се, че ние сме на борда на една от совалките. На процеса ни призоваха като свидетели и тогава научих в най-ужасяващи подробности какво е станало с пътниците. Помня, тогава не можех да откъсна очи от генерал Хеймат в бокса за обвиняеми — изпънат като струна, със своята безупречна военна стойка, спокоен глас и уверен поглед. Изслушваше с любезно внимание свидетелските показания на пострадалите и необоримите улики, според които, прикривайки се зад униформата на висш военен функционер от Пентагона, той бе организирал нелегални терористични формирования, подготвяли и извършвали взривяване на магнитни установки, стрелба по спътници, отравяне на питейна вода, които дори бяха успели да откраднат модел на „кушетка на сънищата“ с цел да атакуват психополето около Земята със зловещи и налудничави видения. Естествено, накрая генералът бе попаднал в ръцете на закона.

И все пак, повече от десет години той бе избягвал наказанието и дори бе участвал неведнъж в срещи със специални антитерористични военни групи и полицейски отряди, за да обсъжда с тях стратегията за борба с терористите, а всъщност — да черпи строго поверителна информация от първоизточника.

За мен процесът срещу Хеймат бе странно преживяване. Малко преди това бях умрял и това бе първият случай, при който се явявах пред света с холографско тяло, след като съзнанието ми бе преместено в гигабитовото пространство. Помня дори, че адвокатите на Хеймат възразяваха срещу показанията ми, тъй като не били дадени „собственолично“. Възраженията им, естествено, бяха отхвърлени. Едва ли щеше да има значение, дори и да бяха приети, защото свидетелите бяха в изобилие.

Хеймат не изглеждаше нито потресен, нито съкрушен. За него арестът бе само неприятно стечение на обстоятелствата. С циничен тон той обяви на всеослушание, че оставя действията си да бъдат съдени от историята, защото не се съмнявал, каква ще е присъдата на журито. Но когато дойде мой ред да свидетелствам, той внезапно се надигна и поиска сам да води кръстосания разпит.

— Ти, Бродхед — произнесе той и ме посочи с пръст, — как смееш да ме обвиняваш в предателство, след като си се сдружил с враговете на човешката раса! Не биваше да преговаряме с хичиянците! Трябваше да ги избием, да обкръжим онази проклета дупка в ядрото и там да ги довършим в леговището им…

Наистина невероятно представление. Когато най-сетне съдията го принуди да млъкне, Хеймат се поклони любезно, усмихна се и произнесе:

— Нямам повече въпроси към това странно явление, което нарича себе си Робинет Бродхед.

Такъв беше Хеймат. А Сирил Базингстоук бе дори по-лош от него.

 

 

Срещата на двете пенсионирани чудовища се характеризираше с предпазливост на всяка от страните. Познаваха си и кътните зъби.

Когато се върна в залата за посетители, Хеймат завари вече очакващия го Базингстоук. Стиснаха си ръцете, после отстъпиха по крачка назад, за да се огледат от дистанция. Сирил Базингстоук бе живописен чернокож мъж, на възраст колкото Хеймат (и мен), но след сериозна работа в някой прочут център за рехабилитация изглеждаше най-много четиридесет и пет годишен.

— Радвам се да те видя, Бю — произнесе той с дълбок, басов глас и се усмихна дружелюбно. Говореше с едва доловим немски или холандски акцент, тъй като като малък е бил възпитаван от добрите фризийски монаси^[1]. Нямаше нищо негърско в произношението му, което се характеризираше с отворени гласни и подчертана интонация.

Той погледна през прозореца към далечната лагуна.

— Хубаво местенце са ти избрали, приятелю. Когато ми съобщиха, че ще ме местят, си помислих, че ще е някъде, където няма да ми хареса. Например на онази планета Афродита, която кръжи около особено ярка звезда, и населението е натъпкано в тунели.

Хеймат кимна, въпреки че отдавна бе изгубил интерес към обкръжаващата го среда. След това се сети, че в известен смисъл е домакин и предложи да пийнат по нещо за срещата.

— За съжаление… — добави усмихнато — тук не предлагат алкохол.

— Така беше и в Пенсакола — съгласи се Базингстоук. — Всъщност, никога не съм си падал по пиенето.

Хеймат кимна, докато го разглеждаше внимателно.

— Сирил? — произнесе той.

— Да, Бю?

— Ти беше навън. Пуснаха те под гаранция. Защо уби онези хора?

— Ах, това ли — махна с ръка Базингстоук. — Просто ме ядосваха.

— И аз така си помислих — рече Хеймат. — Но сигурно си знаел, че пак ще те приберат на топло.

— Знаех. Човече, ти имаш ли гордост? А може би е навик. Кой знае?

— Навик? Така би го нарекъл прокурорът.

— И може да е прав, когато става въпрос за хора като теб и мен. Вярно, че нищо не ми налагаше да гръмна онези нещастници. Е, малко се дразнех от навалицата вярно. На една спирка имаше страхотна блъсканица! Паднах, почнаха да ми се смеят. Имаше един полицай с автомат, той също се смееше. Станах, взех му оръжието и тогава…

— Застреля трийсет и пет човека.

— О, не, Бю. Застрелях към деветдесет, но само трийсет и пет умряха. Така поне ми казаха. — Той се усмихна. — Не съм броил труповете.

— Значи все пак убийството ни е в кръвта, така ли, Сирил?

— Наречи го въпрос на принципи, гордост или както желаеш, но е така.

— И не бива никога да ни освобождават?

— Не — кимна решително Банизгстоук. — Знаеш ли, Бю, израснах в бедняшко семейство, но родителите ми бяха горди хора. Нямахме нищо друго освен гордостта. Гладувахме, отворихме магазин с туристически сувенири, но всички съседи също продаваха сувенири и пари нямаше. Можехме да се радваме само на онези неща, които на Кюрасао^[2] вървят безплатно — слънчевите лъчи, пясъка, песните на колибрите, сянката на палмовите дръвчета. Нямахме дори обувки на краката си. Знаеш ли какво значи това?

— Ами, всъщност…

— Не, не знаеш — прекъсна го Базингстоук усмихнато. — Защото си американец и си богат. Да нямаш обувки и да си горд — това е цяло изкуство. Научих го от дядо си.

— Виж, Сирил, радвам се да те видя и тъй нататък, но нужно ли беше да ми разказваш…

— Имай търпение, Бю! Ако притежаваш гордост, трябва да имаш и търпение — на това ме учеше баща ми. Помня, на острова имаше един мост за разходки. За да се качиш на моста, трябваше да платиш такса — два цента. Такса за хора с обувки. Бедняците като нас минаваха безплатно. И знаеш ли какво? Богаташите не са глупаци. Събуваха си обувките и минаваха, без да платят.

— Е и какво? — попита Хеймат, започнал да губи тьрпение.

— Какво ли? Дядо ми винаги си плащаше.

— Как? Нали не е имал обувки?

— Затова пък имаше гордост. Като теб и мен. Изчакваше някой да застане пред моста и после го молеше да му преотстъпи обувките си, за да може да плати таксата и да мине на другия бряг без гордоста му да е накърнена. Разбираш ли за какво говоря, Бю? Гордостта е нещо скъпо. И на двамата ни костваше много.

 

 

Сигурно ще попитате: а какво става с децата? Когато Сирил Базингстоук пристигна на острова, където беше Бюпре Хеймат, на Колелото тъкмо се бе разпространила вестта, че ще има евакуация. Имаше я в новините и двамата затворници ги проследиха с интерес. Вероятно като хора, свикнали да живеят със или да предизвикват конфликти. Защото нито един от тях не даваше пукната пара за обществото.

В интерес на истината, бързо започнаха да си омръзнат. Базингстоук често дремеше пред пиезовизора, където вървяха сцени от любимото му Кюрасао и това изглежда вбесяваше Хеймат.

— Какво става? — питаше го той. — Нима ще позволиш на ума ти да ръждясва. Хей, използвай времето си! Научи нещо. Някой език — като мен.

И наистина, всяка година той прибяваше към колекцията си по един перфектно научен език и сега вече владееше до съвършенство мандарин, хичиянски, руски, тамилски, старогръцки и още осем други езика.

— И с кого ще разговарям?

— Въпросът не е в това! Не бива да се отпускаме!

— Защо? — попита учудено Базингстоук. Ето как двамата се измъчваха в безцелни разговори. Всеки път, когато чернокожият подхванеше някоя история, генералът знаеше как да я приключи набързо. — Когато бях малко момче…

— Сте били много бедни.

— Да, Хеймат, много бедни. Продавахме сувенири на туристите…

— Но и от това не падаха пари, защото съседите ви също са продавали сувенири.

— Точно така. Но не винаги. Понякога съседските момчета уловяха някоя игуана и се опитваха да я продадат. Никой не искаше да я купи, естествено.

— Е, от време на време някой я купуваше, но по-скоро от съжаление.

— Така де — и тогава проследявахме човека, за да видим къде ще я пусне и пак я улавяхме. За да я продадем още веднъж.

— Или да я изядете.

— И това знаеш. Игуаната е много вкусна, месото й е като пилешко. Нима съм ти разказвал тази история и друг път?

Не беше само скуката. Във всеки от тях имаше по нещо, което дразнеше другия. Базингстоук например намираше за отвратителни сексуалните навици на Хеймат.

— Но защо трябва да им причиняваш болка, Бю? Та те дори не са живи!

— Защото ми доставя удоволствие. А и всички тук са длъжни да изпълняват прищевките ми. Пък и това въобще не е твоя работа. Да не мислиш, че ми е приятно как осмърдяваш целия затвор с гадостите, които приготвяш за ядене?

И така нататък. Накрая Хеймат се опита да поразсее натрупалото се между тях напрежение, като запозна Базингстоук с Пернецки, но руснакът отказа категорично да отвори очи, както и да говори с новопристигналия. Когато излязоха от болничната стая, чернокожият попита:

— Бюпре, защо го прави? Той е в съзнание и ни чува.

— Мисля, че за него това е начин да избяга. А може би смята, че ако продължава да се преструва на заспал, в края на краищата ще го преместят в друга болница, извън затвора, и тогава ще опита отново.

— Няма да го направят.

— Зная — кимна Хеймат и се огледа. — Е, Сирил? Искаш ли двамата днес да поогледаме периметъра?

Базингстоук зарея поглед към лагуната и скрития от мараня хоризонт отвъд нея.

— О, да — кимна след време. — Какви са тези постройки на брега?

— Училище, мисля. Има и малко пристанище, където са прокопали канал към лагуната, за да могат вътре да навлизат корабчета.

— Ах, пристанище, значи, В Кюрасао също имаше пристанище, но беше голямо. Било е построено много отдавна, за да разтоварват на него робите…

— Чувал съм го вече — прекъсна го нервно Хеймат. — Хайде да слезем към брега. Там има бебешка ферма.

— Не обичам такива неща! — сопна се Базингстоук. Но тъй като Хеймат вече бе поел по пътеката, подхвърли след него: — Чакай ме, идвам.

 

 

Бебешката ферма бе разположена във външния периметър на затвора, но съвсем близо до вътрешния двор. Въпреки това в нея не се допускаха затворници. Сградата бе заобиколена от поляна с висока, свежа трева, из която пасяха миролюбиво няколко охранени крави.

Хеймат бе приятно изненадан от раздразнението, което породи тази пасторална картина в Сирил.

— Какво декаденство! — възмущаваше се чернокожият. — О, защо изгубихме борбата за нашата кауза! Ако бях отвън, на свобода, щях да ги накарам да забравят подобни неща. Бю, двамата с теб щяхме да ги накараме да пищят.

— Правили сме го вече.

— И още трябваше да го правим. Мисълта, че едно човешко дете може да израсне в утробата на крава ме изпълва с безмерно отвращение. Когато бях малък…

— Виж какво, Сирил. Не си ли се замислял, че ако се беше родил жена, идеята за извънутробно износване на плода нямаше да ти се стори толкова неприятна? Бременността носи своите рискове и страдания.

— Страдания, разбира се! Но защо да не страдат? Ние също страдаме. Когато бях малък аз…

— Зная какъв си бил като малък — прекъсна го рязко Хеймат, но това не спря устрема на Сирил.

Генералът се обърна и си наложи да не слуша познатата до болка история. Денят бе чудесен, в тревата свиреха щурчета, откъм фермата се носеше миризмата на кравешки тор. Между кравите се мяркаха „лаборанти“, които непрестанно проверяваха температурата и условията на живот на техните питомци.

Всъщност, мислеше си Хеймат, подобно износване на човешки ембриони не е чак толкова лошо откритие. Първо, защото отглеждането на деца по принцип бе нещо крайно полезно. Независимо под каква форма. Вярно, че неговите сексуални стремежи се движеха в друга посока, но за една нормална семейна двойка извънматочното развитие на заченат по естествен път ембрион сигурно бе истинско удобство. Като човек с широки представи Хеймат не затваряше кръгозора си пред нововъведенията на науката. Защо да не го правят? ДНК спиралите вече са се подредили, наследствеността е получила своя нов тласък. Тестото, както се казва е омесено, остава само да се опече в подходяща фурна, нищо, че тя няма да е човешка. Всичко, което принадлежи към рода на гръбначните бозайници, ще свърши същата работа. Кравите например са чудесно откритие.

Във фермата имаше не повече от петнайсетина крави и броят им бе намален, защото населението на острова не бе особено многочислено.

— Отвратителна гледка — продължаваше да се възмущава Сирил Базингстоук.

— Но защо? — възрази Хеймат. — Те не се друсат, не пушат, не страдат от нито един от недъзите, които са характерни за лошите майки по време на бременност. Знаеш ли, ако бяхме победили, сам щях да се погрижа да бъде въведена тази система.

— Аз пък не — произнесе решително Базингстоук. Двамата си размениха усмивки, като стари гладиатори, зарадвани, че отново ще се бият на финала. Глупак, мислеше си Хеймат, ако бях успял в борбата, ти щеше да си първият, от който да се отърва.

— Бю? Я погледни.

Една от „майките“ изглежда изпитваше известно неудобство. „Лаборантът“ не бе поставил термометъра точно на място, тя потръпна от болка, направи няколко крачки, за да се освободи от него, отново наведе глава и продължи да хрупка трева.

— „То“ не помръдва — кимна невярващо Хеймат.

Базингстоук огледа четиримата или петима „пастири“ в бебешката ферма, после се извърна и потърси с очи затворническите „градинари“. Всички бяха замръзнали на местата си. Дори звукът на вертолетните перки бе утихнал.

— Никой от тях не помръдва, Бю — произнесе Базингстоук. — Мъртви са всичките.

 

 

Пасището на бебешката ферма се намираше в непосредствена близост до най-долния край на затворническия двор. Склонът тук бе доста стръмен и Хеймат го погледна с неприязън. Когато си стар, ти си стар и толкоз, въпреки подмяната на тъканите и рекалцификацията на костите.

— Ако се спуснем долу — каза той, — после ще трябва да се изкачваме.

— Защо бе, човек? — учуди се Базингстоук. — Я погледни.

— Това е само крайткотрайно прекъсване на захранването — промърмори Хеймат. — Всеки миг ще го възстановят.

— Да. И тогава тази възможност ще се превърне в безвъзвратно минало.

— Чакай, Сирил. Дори и пазачите да са неподвижни, нали защитните бариери все още са си по местата.

Базингстоук не отговори. Погледна го внимателно, после се наведе, повдигна долния край на мрежата, която ги делеше от пасището, и се пъхна под нея.

Хеймат не откъсваше очи от него, като поклащаше недоволно глава. „Тъмничарите“, разбира се, след миг ще са по петите им. Дори и да не е „след миг“, дори да успеят да пресекат пасището, там ги очаква тройно защитеният периметър на външната ограда. В края на краищата, не „тъмничарите“ ги държаха вътре, а останалите автоматизирани електронни защити. Там ги дебнеха три изпитания: болка, парализа и накрая смърт. Не беше кой знае колко трудно да преодолеят първото, донякъде бе възможно да се справят и с второто, но как да постъпят с последната пречка? Базингстоук сигурно просто не знаеше нищо за дебнещата ги опасност. Но Хеймат веднъж вече бе опитвал. Спомняше си добре ужасната, раздираща болка, след която бе изгубил съзнание, за да дойде на себе си върху килийната койка, под охраната на „тъмничаря“.

Какъв глупак е този Базингстоук! Нима си въобразява, че щом „тъмничарите“ са изключени, същото ще важи и за защитата на периметъра?

Докато всички тези мисли минаваха през ума му, Бюпре Хеймат повдигна долния край на оградата, излезе на зелената морава и забърза след Сирил, като пътем изрита един от „лаборантите“, за да провери дали ще има реакция.

Нямаше.

Задъха се, докато застигне Базингстоук в далечния край на фермата. Тук имаше електическа ограда със слаб ток която бе предназначена да спира кравите, а не затворниците. От храсталаците се подаваха краката на един „градинар“, който изглежда бе изгубил равновесие след прекратяването на енергозахранването и бе паднал там.

— Всичко е замряло, човече — произнесе развълнувано Базингстоук.

— Ти върви напред, Сирил — рече Хеймат и преглътна от напрежение. — Аз ще те довлека обратно, ако те удари.

Базингстоук се засмя.

— О, Бю, какъв герой си ми само! Хайде, ела, ще прескочим заедно!