Метаданни
Данни
- Серия
- Хичи (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Annals of the Heechee, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
14. БЕЗ БИЛЕТ
Сега му е времето да се върнем малко назад. Когато съобщението за пратеното до кугелбица послание достигнало спътника на Обединената служба, там незабавно се захванали за работа. Програми и хора в гигабитово пространство проследили източника на сигнала и го засекли на един остров в Тихия океан, на име Мороа. После ударили спирачки, защото следващото решение трябвало да се вземе от телесни. В края на краищата изгубили безкрайно много милисекунди, докато изпратят заповед да бъде изолиран споменатият остров. За целта просто изключили всички електромагнитни източници на малката суша. Мороа бил поставен под карантина. Пътят на бъдещите съобщения бил прекъснат.
Ако питате мен, точно така е трябвало да постъпят. Но това непоносимо телесно туткане! Всяка следваща стъпка им е отнемала векове! Ами споровете, необходимостта всеки един от „отговорните фактори“ да бъде убеден, че трябва да се действа точно по този начин!
Та още в самото начало е било повече от ясно, че Враговете са проникнали нелегално на Земята. Двамата с Алберт преровихме всички данни и след неколкостотн милисекунди вече го смятахме за неоспорим факт. Тези „фалшиви тревоги“ на Колелото въобще не са били фалшиви. Опитвахме се да го обясним на телесните, губейки нови скъпоценни „столетия“.
— Защо сте толкова сигурни? — противеше се генерал Халверсен и тогава вече не издържах и изкрещях:
— Знаем го и толкоз!
Алберт реши, че е време да се намеси и добави с внушаваш доверие тон:
— Прав сте, генерале, не разполагаме с абсолютни доказателства. Но науката невинаги се гради на аксиоми, тя е по-скоро верига от вероятности, а в този случай степента на вероятност е доста висока. Повярвайте ми, едва ли някога е имало по-близка до действителността хипотеза.
Представяте ли си какви разговори водехме? Сетне трябваше да ги убедим в нещо далеч по-невероятно. Че Враговете са открили хора, които да работят за тях. В началото никой от Службата не искаше да повярва, че човешко същество, жител на Земята, колкото и злонамерено да е, би се съгласило доброволно да служи на вражеска кауза — при това враждебна на целия органичен живот във вселената. Нужна ни беше едва ли не цяла вечност, за да ги накараме да разберат, че не става въпрос за доброволно сътрудничество. И какво, според нас, попитаха ни, означавало това? Ами, не знаем със сигурност, отговорихме, известен е само фактът, че съобщението е било на английски, макар излъчено с много висока скорост, което несъмнено говори, че в съставянето му е взело участие човешко същество. Затова пък съдържанието на съобщението подкрепяше тезата, че е замислено и предназначено за Враговете.
— Ако бяхте разузнавач, пратен на Земята, как щяхте да постъпите? — разсъждаваше на глас Алберт. — Първата ви задача ще е да узнаете колкото се може повече за нашата цивилизация, за хичиянците и всички останали — с какви технически и военни средства разполагаме и къде се намират, накратко всичко, което може да се окаже от полза при предстоящия конфликт. Точно това се съдържа и в съобщението, генерали. Няма никаво съмнение.
Споровете в реално време не отнемат милисекунди. Те изяждат минути, минутите се превръщат в часове, защото телесните генерали не могат да прекарват цялото си време с нас. Нали от тях се иска да действат. Да се погрижат за реда на Мороа и да изпратят други телесни там, които да се справят с проблема на място.
На Нанду и Оаху вече се подготвяха самолети с парашутисти, които да се спуснат на Мороа. Истински храбреци, какъвто аз не съм бил никога. Скоро след това самолетите излетяха, достигнаха острова и войниците започнаха да скачат в тъмнината, приземявайки се по склоновете на планината, в тихите води на лагуната, а няколко късметлии — върху торфените полета или на плажната ивица. Задачата им беше да арестуват всички, които срещнат, и когато приключат, да пратят сигнал с отразително огледалце до прелитащия в небето спътник, за да бъде възстановено нормалното енергозахранване на острова.
Представяте ли си колко време отне това? И колко усилия! Двеста войници с парашути над острова. Близо седемдесет от тях със счупени глави, крака и ръце след нощния скок. Истинско чудо е, че нямаше загинали в онази нощ.
Докато операцията следваше своя муден ход, двамата с Алберт не стояхме със скръстени ръце. Заради прекъсването на тока не можехме да се сдобием с никакви сведения за обстановката на острова. Наложи се да реконструираме информация, получена от други източници. Така и направихме. Ровичкахме се навсякъде, извличахме, преобръщахме наопаки и търсехме… търсехме дори най-малката следа за присъствието на Врагове…
И имената на Онико, Кихльо и Харолд изплуваха от файловете.
Веднага след като разбрахме кои са те, нещата започнаха да се подреждат. Кой друг е бил на Колелото по време на последната „фалшива тревога“?
Обяснихме всичко това на телесните глави и те се съгласиха, че е важно. Но какво от това, след като не разполагаха с никакви средства за връзка с парашутистите, за да им предадат върху какво трябва да съсредоточат усилията си. Все пак ни осигуриха записите от постоянното наблюдение на острова и ние видяхме от пристанището му да се отделя една малка маховична моторница и да се насочва към пролива. За съжаление, когато се натъкнахме на този запис, той вече не беше меродавен. Все пак разполагахме със следа. Видяхме как трите деца слизат от лодката и се отправят към една крайбрежна вила, принадлежаща на господин и госпожа Хенри Бекерел, които в момента бяха на туристическа обиколка на планетата Пегис. А когато предприехме и следващата стъпка — да държим под наблюдение всички съобщения, изпращани и приемани от къщата, успяхме без особено затруднение да идентифицираме двамата стари нехранимайковци, които бяха в лодката с децата.
След това изкарахме отново записите и се заехме да ги преглеждаме.
— А-ха — подскочи в един момент Алберт. — Я погледнете децата.
— Две от тях носят пашкули — отбеляза Хулио Касата секунда преди мен.
— Точно така — засмя се Алберт. — Какво по-добро скривалище за енергийно създание като Враговете, от пашкула?
— Но как е възможно?
— Може и да е трудно, но не е невъзможно, Робин — рече замислено Алберт, докато пуфкаше с лулата си. — Вероятно са привикнали към подобни системи за съхраняване. Нима ги мислиш за по-глупави от нас и хичиянците? Във всеки случай, поне засега не разполагаме с по-добро обяснение. Враговете са в онези пашкули.
— А пашкулите са на децата — добави Еси. — Които са заложници на двама убийци. Робин! Каквото и да предприемеш, искам да съм сигурна, че децата няма да пострадат!
— Но, разбира се, скъпа моя — отвърнах, като същевременно се чудех как да постъпя. Сведенията за Базингстоук и Хеймат не бяха никак успокояващи, дори ако забравим широко известната перверзна привързаност на генерала към малки момичета. — Първото, което трябва да поискаме от Службата, е незабавно да изолират къщата. В никакъв случай не бива да допускаме попадането на Враговете в гигабитовото пространство.
— Имали са достатъчно време, за да се прехвърлят — посочи Алберт.
— Но вероятно още не са. Може би не могат да напускат пашкулите или смятат, че не е необходимо? — Поклатих глава. — Алберт, проблемът ти е, че си програма и не знаеш как разсъждават съществата от природата. Ако бях един от Враговете, сигурно щях да си потърся скрито местенце, откъдето да наблюдавам всичко.
Алберт въздъхна и завъртя очи към тавана.
— Какво можеш да знаеш ти за природата на едно енергийно същество?
— Хубаво де, и да греша, нищо няма да загубим. Важното е първо да им отрежем пътя.
— Ох — въздъхна той. — Вече информирах Службата. От няколко хиляди милисекунди целият бряг и районът наоколо са напълно изолирани.
— Е, тогава ще им се обадя.
Но първо трябваше да се свържа със Службата и да ги убедя, че аз съм най-подходящата личност за преговори с терористите.
— Добре — склони накрая двойникът на Касата. — Съгласен съм. Все някой трябва да го направи, но защо да си точно ти, Бродхед? Ти си цивилен.
Не издържах и се развиках:
— Слушай какво, глупако…
Но Алберт ме спря с ръка.
— Генерал Касата, ситуацията в къщата лесно може да излезе от контрол. Не можем да чакаме, докато там пристигне телесен и поеме преговорите.
— Разбира се, че не можем да чакаме, но това не означава, че човекът, който ни е нужен, е Бродхед.
— Така ли? — учуди се Алберт. — Кой тогава? Все трябва да е някой запознат с обстановката. Някой от присъстващите, не смятате ли?
— Не е задължително — инатеше се Касата, но Алберт не беше от тези, които се предават лесно.
— Аз пък мисля, че е задължително. Защото сега всяка секунда е ценна. Въпросът, както разбирам, опира до конкретната кандидатура. Моята отпада, защото съм програма.
— Аз също не искам! — намеси се Еси.
— А вие, генерале — продължи невъзмутимо Алберт, — просто не сте достатъчно подготвен за подобна задача. Следователно, боя се, че остава само Робинет.
Боял се, видите ли!
Касата се предаде.
— Но да не участва лично — разпореди се той. — Нека е нещо, което можем да прежалим. И без повече възражения!
Така че не точно „аз“ се усмихвах на терористите и децата, а моят двойник, с който поддържах тесен и постоянно следен от Службата контакт. Нямахме друг избор, защото иначе не беше възможно да узнаем какво става там.
И тъй, стигнахме до мига, когато се облещих от екрана на пиезовизора на двете стари чудовища и произнесох — по-скоро, направи го моят двойник:
— Генерал Хеймат, господин Базингстоук, отново сте разкрити. Не предприемайте нищо, заради което може да съжалявате. Ще ви пуснем на свобода — стига да се съгласите да ни съдействате — при определени обстоятелства. Да започнем с това, че трябва незабавно да развържете децата.
Същевременно се оплаквах на Еси:
— Но това отнема толкова време!
— Няма друг начин, скъпи Робин — успокояваше ме тя, а Алберт както винаги добави:
— Отваряй си очите. Хеймат е известен с непреклонното си поведение и е склонен към насилие, а Базингстоук е прочут хитрец. Следи ги внимателно.
— Нима имам друг избор? — въздъхнах. Те бяха телесни, а аз бях „аз“. Докато двойникът ми произнасяше необичайно дългата си реч (шест хиляди милисекунди, представяте ли си!) — аз наблюдавах присъстващите и се запознавах с обстановката. И всичко това отнемаше цели епохи. Виждате ли, пиезовизионният канал е предназначен за телесни, никой не е смятал, че ще бъде използван от съхранени като мен. Можех да проследявам с поглед лъча, който очертава картината върху кинескопа, в очакване да я зърна в нейната цялост, преди да започне изрисуването на следващата. Със звука беше същото. Честотата на човешкия говор, да речем на звука „а“, е около 440 херца. В резултат това, което чувах беше тик… тик… тик… от звуци с интервали от по няколко милисекунди между тях. Налагаше се да запомням амплитудата на всеки звук и дължината па интервалите, да ги идентифицирам като честоти и да ги подреждам в звукови спектрограми, след това да ги превръщам в гласни и съгласни и накрая да сглобявам думите. Каква невероятно досадна задача. Бога ми!
И на всичко отгоре трябваше да бързам! Никой не можеше да предположи какво ще предприемат в следващия миг Враговете, при това трябваше да се съобразявам и с двамата терористи. Невменяемият старчок Хеймат, който два пъти бе правил опит да ме убие. Много ми се щеше да го попитам защо ми има зъб. Ами децата? Искаше ми се да ги махна оттам, да сложа край на мъките, на които без никакво съмнение бяха подложени.
Целият този фонтан от чувства накрая изригна в мен и без да дочакам отговора на Хеймат и Базингстоук, докато двамата все още ме гледаха, зяпнали от почуда, аз се свързах двойника и се обърнах към децата:
— Онико, Кихльо, Харолд, искам да знаете, че вече сте в безопасност. Тези двамата няма да ви сторят нищо.
Бяхме седнали пред пулта в пилотската кабина на „Истинска любов“, откъдето напрегнато следяхме развоя на събитията. Алберт извади лулата от устата си, пусна облаче дим и ме посочи намръщено с мундщука.
— Робин, не мога да те виня за постъпката ти — произнесе дрезгаво той, — но моля те не забравяй, че сега Враговете са от първостепенна важност.
Нямах възможност да му отговоря. Еси ме изпревари и произнесе плачливо:
— Алберт! Ти си само машина и нищо повече! Тези нещастни деца са изплашени до смърт!
— Но той е прав — възрази Касата. — Нищо няма да им се случи. Местната полиция вече е осведомена…
— И кога ще пристигне? — настояваше Еси. Риторичен въпрос, чийто отговор вече знаехме. — След един милион милисекунди, нали? Давате ли си сметка колко много неща могат да се случат за това време? Дори при телесните?
Моят двойник тъкмо довършваше думата „б… е… з… о… п… а… с… н… о… с… т“, тъй че разполагах с предостатъчно време за спорове.
— Какво според теб ще предприеме Хеймат? — обърнах се към Алберт.
— Той има пистолет. Логично е да допуснем, че ще използва Онико за заложница.
— Това не е проблем — заяви Касата.
— О, не, Хулио! — подскочих аз. — Ако си въобразяваш, че можете да нахлуете вътре, размахвайки оръжие, бъдете сигурни, че някой невинен ще пострада.
— Ще пострадат само тези, които го заслужават.
Алберт се покашля многозначително.
— Генерале, никой не подлага на съмнение точността на вашите оръжия. Съществува обаче и ефектът на Фарадеевата клетка[1]. Не забравяйте, че тази част от пространството е напълно изолирана — с изключение на тесния канал, по който господин Бордхед държи връзка със своя двойник. Ако нарушите целостта на изолацията, какво ще стане с Враговете?
Касата го погледна объркано. За миг всички бяхме забравили за присъствието на Враговете! Та в сравнение с тях и техните възможности Хеймат и Базингстоук бяха направо аматьори! Може да са претрепали трийсет-четирийсет души, да са взривили няколко самолета и магазина, но нима това би могло да се сравнява със същества, принадлежащи към една раса, която е унищожила няколко цивилизации, цели планети и системи? Дори най-страшният земен терорист би изглеждал невинен младенец, изправен пред онова, на което бяха способни Враговете — не само тези двамата, но дори Хитлер, Чингиз хан и Ашурбанипал[2].
Моят двойник най-сетне довърши изречението. Сирил Базингстоук отвори уста да каже нещо. Виждах ясно лицето му през очите на моя двойник — на него бе изписано изумление, любопитство и дори уважение. От онзи вид уважение, което един гладиатор изпитва към друг, докато са на арената. Той признава превъзходството на по-добре въоръжения си противник, но е готов да се възползва и от най-малката възможност, за да го победи.
Измерено с бавно местещите се часовникови стрелки на телесните, дори това, което се случи в стаята, сякаш протече светкавично. Двамата старци-негодници бяха далеч от най-добрите си години, но в телата им имаше достатъчно подновени части, а злите стари мозъци все още бяха готови на изненади.
— Бюпре! — прошепна Базингстоук. — Прикривай момичето!
Той самият се хвърли към масата, където бе оставен зареденият харпун.
Аз извиках от екрана:
— Спрете! Все още можем да се договорим!
Хеймат, обвил с ръка нежната шия на Онико и опрял парализиращия пистолет в слепоочието й, отвърна с тържествуващо ръмжене:
— Ще се договорим и още как! Искаш ли да чуеш условията ни? Свобода! Пълна свобода, транспорт до планета по наш избор и… и по милион долара за всеки!
— И още оръжия, човече — добави Сирил Базингстоук прагматично. Той очевидно бе по-умният от двамата и заслужаваше повече внимание. От появата ми на екрана бяха изминали не повече от десет секунди, а пипето на стареца вече сечеше като бръснач.
— Гарантирам свободата и на двама ви — отвърнах. — Което означава, че ще ви пуснат от затвора и ще ви преместят на която пожелаете планета, стига да не е Земята или Пегис. Някоя, на която да сте си само двамата. — Звучеше достатъчно привлекателно. Дори имах предвид конкретна планета, намираща се в ядрото, където можеха да правят каквото си искат. Още повече, че след като попаднеха в ядрото, щяха да го правят четирийсет хиляди пъти по-бавно, отколко на Земята.
— А, не! — завъртя глава Хеймат, — Ние избираме планетата! И да не забравите за парите!
— Аз ще ви осигуря парите. По милион на всеки, с тях можете да си накупите предостатъчно програми, които да ви правят компания. Помислете добре, момчета. Знаете, че не можем да ви оставим на свобода сред обикновените хора. Току-виж пак започнете да убивате. — Видях, че Хеймат присвива очи, доловил някакъв шум от съседната стая, и заговорих по-припряно: — Нямате друг избор, защото ако започнете да се инатите, накрая ще свършите в гроба. Вижте какво имам за вас — рекох аз и показах на екрана няколко образци на орбитални лъчеви оръжия.
Погледнаха ги. Отне им секунда или две, за да огледат примамливо въртящите се изображения (но повече от хиляда милисекунди!) и това ми бе достатъчно. Защото Алберт бе открил по моя поръка още нещо, което се намираше в онази къща. Вратата се отвори и вътре влезе механичният помощник. Излишно е да уточнявам, че механичният прислужник не е снабден с оръжия. Той може да чисти и да лъска неуморно, да извършва дребни поправки, дори да мие прозорците и да изхвърля боклука, но не умее да убива. В замяна на това притежава пулверизатори, които могат да впръскват дезинфектант в пукнатините, и помпи, които усилват допълнително налягането на пулверизатора, а когато вместо дезинфектант, във фунията бъдат поставени метални остриета (както му бях наредил), той е в състояние да ги изстрелва с доста завидна точност и сила по набелязаната цел.
Не ги убих, във всеки случай не и завинаги. Но преди още да се огледат, от гърлото на Хеймат стърчеше нож, друг се подаваше от сърцето на Базингстоук и двамата вече не представляваха заплаха за децата, а само досадна задача за лаборантите, на които предстоеше да преточат остатъците от умовете им за съхранение в затворническата база данни.
— Питам се, защо не го направихме по-рано? — обърнах се аз към Алберт. — Все си мисля, че като съхранени няма да са по-малка опасност.
— С какво толкова могат да те заплашат? Но сега по-добре да се погрижим за децата.
— Децата! — провикна се Касата. — Там има Врагове! За Тях трябва да се погрижим!
Не беше необходимо да ми го напомня. И без това бях изплашен до смърт. За щастие механичният помощник разполагаше с достатъчно сечива, за да освободи хлапетата. Първо го насочих към Онико, после към Кихльо и Харолд и през цялото време им говорех успокояващо. — Всичко е наред, деца, но има още нещо, което е много важно. Сега… искам да си свалите пашкулите — без възражения и излишни въпроси, защото това не търпи отлагане. Направете го, и то веднага!
Те бяха добри деца. Не им беше никак лесно, особено за Онико, която очевидно бе на ръба на силите си. Кихльо също — хичиянците са привикнали към своите пашкули почти колкото хората с носовете си. Въпреки това направиха каквото поисках, без нито думичка на протест или сянка на съмнение. Но колко ми струваше всяка от безчислените милисекунди, докато очаквах да завършат! Защото предстоеше следващата стъпка, а от нея се боях най-много!
Но нямаше друг избор.
— Сега искам да поставите пашкулите до комуникатора и да ги включите във входа за обмен на информация.
Поредното затруднение, защото изходите на пашкулите не са предвидени за подобна употреба, но Алберт вече разполагаше с няколко полезни съвета за техническото изпълнение. Кихльо откри един подходящ адаптер, Харолд също изрови нещо от едно чекмедже с резервни части, накрая помогна и механичният прислужник.
А през цялото това време аз отброявах оставащите ми милисекунди до онзи ужасяващ, единствен, неповторим момент в който щях да се изправя лице в лице — макар и в преносния смисъл, защото нямах истинско лице, нито смятах, че Враговете имат — със съществата, нарушили спокойствието в една иначе толкова миролюбива вселена.
Накрая Онико свърза изхода на нейния пашкул с входа на комуникатора и се започна.
Неъзможно е да ви опиша как точно изглеждат Враговете. Как да обрисувам с материални понятия нещо, което не съществува в материален вид? Не мога да ви кажа нито колко са големи, нито какъв е цветът или формата им, защото те не притежават подобни характеристики. Дори и да се деляха по пол, за мен това остана в тайна. Не бях съвсем сигурен дали въобще са двама. Допусках, че са, защото когато Онико свърза своя пашкул, в гигабитовото пространство се отчете нечие присъствие, а след включването на втория пашкул то сякаш се удвои.
Опитах се да общувам с тях.
Не беше лесно. Не знаех откъде да започна.
Например с въпрос:
„Кои сте вие?“
Не точно това, защото не използвах думи. Сигурно би прозвучало като едно протяжно хъммм?
Отговор не последва.
Опитах отново, този път с образи. Извиках очертанията на кугелблица, увиснал в междугалактическото пространство.
Никаква реакция.
Показах картината на Колелото и го поставих в рамката на кугелблица. Изтрих я и я смених с лицата на Онико, Кихльо, с техните пашкули.
После пак моето протяжно „хъм-м“?
Никакъв отговор. Нищо, Само увереността, че някой (или нещо) споделя с мен пространството, в което се намирах…
Не! Имаше отговор! Защото бях показал пашкулите такива, каквито са: непрозрачни, със заострени метални върхове. А в моята картина те сияеха. Сякаш излъчваха.
Макар вниманието ми да бе фокусирано върху моя двойник, съществуваше и друга част от съзнанието ми — само на секунда разстояние, на борда на „Истинска любов“, в компанията на Еси, Алберт и генерал Касата. Слушах разговора там, дори отговарях на някои въпроси, но все пак моето истинско „аз“ бе неизменно на няколко секунди зад двойника и по времето, когато Алберт извика рязко: „Виж, показват ти, че са в пашкулите!“, вече го знаех и сам.
Ето такъв бе техният първи отговор. Контактът бе установен.
Опитах друга рисунка. Помъчих се да им покажа цялата вселена — отвън, от място, което никога не е съществувало, защото просто е невъзможно да го има. Приличаше на гигантско сияещо яйце. Не знаех дали ще им говори нещо, но това бе най-доброто, на което можех да разчитам след скорошната лекция на Алберт. Увеличих яйцето и показах в близък план един участък от няколко хиляди галактики, елиптични и спираловидни, които се смесваха и удряха една в друга сред гигантски облаци от газове и прах.
Дали постъпвах правилно? Съмнението ме преяждаше постоянно.
Сетне се досетих. Показвах им нещата такива, каквито биха изглеждали през човешко око — в оптическите честоти на светлината. Грешно предположение! Откъде можех да зная дали Враговете имат очи? Дори и да разполагаха с подобни органи защо трябваше да ги ограничават в спектъра между виолетовото и червеното?
Побързах да добавя изображения на хало[3] и газови облаци, които можеха да бъдат наблюдавани в инфрачервения и микровълновия спектър, а също и на облаци от микроелементи, които според нашите учени са били създадени от самите Врагове.
С други думи, разкрих пред тях цялата галерия от космически сцени, с които ме бе засипал Алберт по време на прословутата си лекция. Оставих им известно време, за да се насладят, сетне направих своя решителен ход.
Показах всичко в обратен ред. Точно както постъпи с мен Алберт.
Смалих картината. Галактиките се сближиха. Станаха по-компактни, изгубиха самостоятелните си структури.
Продължавах в същия дух. До катастрофални последствия. Смачках вселената така, че накрая се превърна в една-единствена точка светлина.
И тогава задействах новия Космически взрив и замразих цялата сцена в момента, когато всички възможности са отворени. След което опитах още веднъж с безсловесния си въпрос: хъммм?
И, разбира се, получих отговор.
Естествено, отговорът не беше с думи. В началото дори не приличаше на отговор. Не и в смисъла, в който го очаквах.
Истината е, че просто не знаех какво точно да очаквам.
Това, което получих, беше картина.
Изображение. На което бях аз самият. Ухилен — познатото ъгловато лице, леко променено, вероятно взето направо от екрана на пиезовизора, откъдето бях разговарял с Онико и Кихльо.
Нищо общо с реакцията, която очаквах на моя съдбоносен въпрос.
Вероятно, помислих си, това е, защото просто не съм успял да им го задам. Може би в картината на онова, което Враговете се опитваха да сторят — или което ние смятахме, че се опитват да сторят — липсваше нещо от съществено значение за техните очи. („Очи!“) Не знаех как да реша проблема. Всички ваши предположения за Враговете се основаваха на идеята, че като чисто енергийни същества, те намират настоящата вселена за далеч по-негостоприемно място, отколкото би им се искало и затова са се заели да набавят отнякъде достатъчно количество от „липсващата маса“, за да предизвикат свиването и обратно до онзи праисторически атом… от който да се взриви второ, трето или n-то Космическо яйце, докато най-сетне получат такава вселена, каквато им трябва. Реконструкция на вселената — „вселеноформиране“, ако перефразираме термина „тераформиране“, описващ начина, по който ние реконструираме планетите и системите.
Това е същината на посланието, което исках да им предам, но не знаех как да го опиша с техните изразни средства.
Все пак изглежда бях успял.
Не зная колко дълго съм висял в пространството, вперил поглед в карикатуркото изображение на собственото си лице.
Трябва да е било доста. Дори според телесните стандарти, защото забелязах с крайчеца на окото си, че в стаята са се появили и други хора, и няколко машини. Когато откъснах за миг частица от вниманието си, за да попитам какво става Алберт и Еси, моят верен съветник отвърна успокояващо:
— Това е полицията, Робин, както и неколцина физици, които искат да се уверят, че изолацията продължава да действа, а също и лаборантите, дошли за съзнанията на Хеймат и Базингстоук. Не се безпокой, всичко върви според плана.
Вървяло според плана!
Да, и при мен също, защото картината се бе променила.
Отпърво не разпознах онова, което бе там — причудлива топка от зловещи пламъци, която се разтвори, за да покаже плътно сбити звезди и планети. Сетне гледната точка се прехвърли върху една от планетите, заселена от пръчковидни същества, в които не след дълго разпознах хичиянците. Тяхното скривалище в ядрото? Разбира се.
А картината вече се сменяше с друга. Сякаш гледах документален филм или разлиствах туристически справочник с название „Животът на хичиянците“. Показаха ми хичиянски кораби-планети, увиснали в близост до Шварцшилдовата сфера, хичиянски градове под техните прозрачни куполи, видях хичиянски заводи, произвеждащи хичиянски стоки, хичиянци, които раждат, остаряват или умират, разкриха ми много повече за хичиянците, отколкото бях узнал през целия си продължителен живот.
Вях изумен и невероятно, безнадеждно объркан. Нямах ни най-малка представа защо ми се показва всичко това, а картините не спираха да се менят.
Поредното пътешествие. Но този път не из страната на хичиянците.
Този път на ред бяхме ние.
Не зная, струваше ми се, че успях да зърна лицата на страшно много хора — някои от тях дори разпознах. Мярнах Онико, родена на онази забравена хичиянска станция, присъствах и на смъртта на нейните прародители. Видях как я спасяват, заедно с цялата й малобройна колония и как пристига на Колелото. Наблюдавах човешката раса, наброяваща стотици милиарди, разпръснати по всичките двайсет обитаеми светове, и зареяните в пространството кораби. Показаха ми дори малко от нашата история. Видях армии, космически флотилии, въоръжени с могъщи оръжия, и кораби, способни да разрушат цели светове. Видях градове, подложени на ужасяващи бомбардировки. Видях проспектор от Гейтуей в петместен кораб, който прерязва със сатанинска жестокост гърлата на другите четирима от екипажа. Видях моята мила жена Еси с тръбички в носа, устата и вените, да се бори за изтичащите капчици живот — точно такава, каквато я бях виждал в болницата.
Видях Базингстоук, по плувки и с водолазна маска, да се прокрадва през прозрачните води на тропическото море, за да прилепи пластичен експлозив към корпуса на туристически лайнер. Видях генерал Бюпре Хеймат да натиска копчето на детонатора, който взривява грамаден звездолет, и го видях отново да върши отвратителни неща с едно малко момиче — тъкмо щях да повърна, когато осъзнах, че момичето е само програма.
А картините продължаваха да се сипят като прииждаща река.
Докато накрая секнаха.
Вече нямаше нищо. Изчезнала бе дори стаята с Онико и останалите. Сякаш някой бе спуснал непроницаеми филтри пред всичките ми сетива.
Сега вече разбрах, че съм получил отговори на моите въпроси, само че не на онези, които зададох. Не ми казваха „какво“, а само „защо“.
Другият „аз“, на борда на „Истинска любов“, който наблюдаваше всичко това, също не можеше да види нищо.
Аз не виждах нищо.
После видях — всички картини изплуваха отново пред мен, разпръснати като конфети. Те танцуваха, смесваха се, хичиянците ставаха получовеци, хората заприличваха на хичиянци, мяркаха се ленивци и вуду-прасета и други същества, които не приличаха на нищо, което някога сме срещали из вселената… след това всичко започна да се разтваря в несекващ поток от многоцветни искри.
Дори аз.
Усещах, че се разтварям. Усещах как собствената ми личност се топи и чезне в небитието.
Не веднага осъзнах какво става.
— Умирам, за Бога! — извиках в пустото гигабитово пространство… Ето какво се случваше.
— Аз умрях! — изкрещях ужасено на Алберт и на моята скъпа Сгъваема Еси, на офицерите от Службата за наблюдение на Убийците, скупчени съчувствено около мен на борда на „Истинска любов“.
Почувствах на рамото си топлата (макар и само виртуална) ръка на Еси.
— Роби, тихо, миличък. Успокой се. Всичко е наред. Вече не си мъртъв. Не и тук.
— Браво, Робин, справи се великолепно! — похвали ме възторжено Касата. — Успя да разговаряш с тях! Сега можем да се върнем на Наблюдателното колело и да…
— Генерал Касата — прекъсна го вежливо Алберт, — моля ви, млъкнете. Робин, как се чувстваш? Вярно, в известен смисъл беше умрял. Във всеки случай твоят двойник изчезна, а може би заедно с него и Враговете. Мисля, че те те неутрализираха, Робин, макар това да им струваше собственото им съществуване. Съжалявам, че трябваше да преживееш подобна травма.
— Съжалявал бил! — продължавах да крещя аз. — Знаеш ли какво е да умреш? Да почувстваш, че изчезваш и че повече никога, ама съвсем никога, няма да те има?
Еси ме прегърна по-силно от обикновено, шепнейки успокояващи думи в ухото ми.
— Робин, но ти си тук, сред нас. Аз съм до теб. Онова там бе само твоят двойник, миличък. Чуваш ли?
Освободих се (макар и малко грубо, но това все пак бе виртуално движение) и поклатих глава.
— Лесно ти е да го кажеш. Никога не си го чувствала. А и искам да ви напомня, че не ми е за първи път. И друг път ми се е случвало и вече ми омръзна да умирам. Не желая никога повече да се повтаря, ясно ли е?
Млъкнах, забелязал странните изражения по лицата им.
— Ох… исках да кажа, че не бих постъпил така отново.
Дори самият аз не разбрах, какво всъщност имах предвид.