Метаданни
Данни
- Серия
- Хичи (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Annals of the Heechee, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
10. В ОТКРИТОТО ВРЕМЕ
Касата пристъпваше замечтано от крак на крак, притиснал малката ориенталка в обятията си. Невероятно! Беше се гушнала в него, сякаш не знаеше с какъв звяр се е захванала. Реших да прекъсна тази идилия.
— Касата? Какво става, по дяволите?
Той ме погледна учудено. Не зная как да го опиша. В погледа му нямаше и следа от обичайната арогантност. По-скоро се четеше молба. Изглеждаше ми някак… обречен. Всъщност, той беше обречен. Призове ли го веднъж неговият телесен първосъздател, микросекундите му са преброени. Изглеждаше като някой, който очаква секирата на палача да се стовари на шията му.
Той се поклони на партньорката си, побутна я нежно встрани и се обърна към мен.
— Искаш да разговаряме?
— Прав си, проклет да съм…
— Щом настояваш — той ме хвана за лакътя и ме задърпа встрани. — Но не тук. Не и на твоя кораб. Искам да е на приятно местенце. Някъде, където да се отпусна.
Тъкмо понечих да му обясня колко малко ме интересуват чувствата му, когато Алберт услужливо ме прекъсна:
— Генерале, какво ще кажете за „Рю де ла Пей“? Малко, открито кафене край брега на реката?
— Звучи чудесно — съгласи се Касата… и ето че седяхме на метални маси край сгрения от слънце булевард, под разтворения чадър, рекламиращ забравен аперитив, докато келнерът със снежнобяла престилка, вече се беше навел, за да поднесе поръчаното.
— Добър избор, Алберт — похвали го Касата, но на мен вече беше започнало да ми писва.
— Стига дрънканици — сопнах се ядно. — Защо си блокирал връзката със Земята?
Касата взе чашата с кампари от подноса на келнера и я подуши с благоговеен израз.
— Не зная. Засега.
— Но знаеше защо е наложено ембарго на моя кораб!
— О, да, Робин. Това беше заповед.
— А ембаргото върху кораба от ядрото? — намеси се Еси. Касата вдигна рамене. Еси се извъртя рязко и впи очи в мен. — Представяш ли си? Дори Древните предци на хичиянците трябвало да докладват за всичко на Обединената служба! Там някой чиновник решава дали информацията може да бъде сведена до знанието на обикновения гражданин и едва тогава я прави обществено достояние!
— Заповед — повтори лаконично Касата. — Нищо повече от обикновени мерки за сигурност, госпожо Бродхед.
— Глупави мерки за сигурност! Робин? Свържи се незабавно с Института. Тези некультурнье типове не заслужават твоята подкрепа.
— Чакайте, спрете за малко — Касата разпери ръце. — Нали ви казах — това са само предпазни мерки. Сигурен съм, че в края на краищата ще получите пълен достъп до информацията, но все пак, всичко трябва да бъде проучено в Обединената служба.
— Никакво „все пак“! — тя отново се завъртя към мен, а очите й искряха. — Робин, кажи на този „обикновен“ войник, че информация от подобен характер не може да бъде достояние само на една или друга група. Тя принадлежи на всички.
— Подобна информация принадлежи на всички — повторих аз към Касата. Еси не беше склонна да се примири с толкова малко.
— Кажи му, Робин! — повтори тя толкова гневно, че неколцина минувачи спряха и ни загледаха учудено. Не бяха истински, естествено, само част от обкръжаващата ни картина, но когато Еси програмира подобни неща, винаги ги изпипва до най-малката подробност. Поех си въздух и вдигнах малко градуса:
— Нямаш избор, Касата. Виж какво, не става въпрос за строго секретен материал, който може да попадне в ръцете на врага. Просто защото Враговете въобще не се интересуват от подобни неща. Или може би ни обвиняваш, че шпионираме за тях?
— Не, разбира се, че не — заотрича той с нещастен вид, опитвайки се да ни внуши доверие. — Но тези заповеди идват отвисоко.
— Ние също!
— Зная, че и вие също… — той млъкна, загледан в младата жена, спряла на тротоара. Поклати глава, жената се усмихна, прати му въздушна целувка и продължи по пътя си.
— Извинявайте. Моя позната, предупредих я, че имам важна среща. Та докъде бяхме стигнали?
— Много добре знаеш докъде бяхме стигнали! — озъбих се аз. И щях да продължа в същия дух, ако физиономията му не се беше променила внезапно.
Вече не ни чуваше. Лицето му замръзна. Очите му гледаха с празен поглед, сякаш се вслушваше в някакъв неуловим за нас вътрешен глас.
Което си беше самата истина, защото вече знаех какво става. Току-що някой се беше свързал с него по директен канал. Той са намръщи, разтърси глава, огледа се и произнесе:
— Уф, мамка му.
Почувствах, че Еси ме стиска за ръката. Тя също бе доловила, че нещо става.
— Казвай! — повторих нетърпеливо.
Той въздъхна.
— Трябва да се връщам в Обединената служба. Ще ме откарате ли?
Този път наистина ме изненада. Успях само да промълвя:
— Какво? — Едва тогава дойдох на себе си. — Много бързо си променяш решенията. Първо ми заяви да не ти се пречкам из краката, после наложи запор над кораба ми…
— Забрави го — прекъсна ме той. — Играта загрубя. Трябва да се върна там час по-скоро, а ти притежаваш най-бързия кораб. Ще ме откараш ли?
— Може би… но… какво…
— Току-що получих съобщение. Прекъсването на връзката не е учебна тревога. Сериозно е. Мисля, че Враговете разполагат с база на Земята.
Не се изисква много място, за да се настани някъде една програмирала личност като генерал Касата. Достатъчно е да вземете със себе си информационния чип, запис, кристал или молитвеното ветрило и да го отнесете на кораба. След това — на път. Касата ни предупреди, че бърза. Беше задействал необходимите процедури, тъй че оставаше само да се върнем на кораба и да потеглим.
Което и направихме за не повече от три минути, включително и неговото прехвърляне.
За мен тези три минути щяха да са чиста загуба на време. Ето защо, докато чаках да се приключи с предстартовата подготовка, реших на прощаване да се отбия при моята някогашна любов.
Новината вече бе стигнала до телесните. Застиналите като статуи фигури бяха извърнати към пиезоекрана, от който тъкмо им съобщаваха, че всички комуникации на спътника с външния свят са прекъснати.
Моят двойник стоеше на известно разстояние зад останалите и имаше самотен и нещастен вид. Веднага разбрах защо. Недалеч от него бяха Клара и нейният съпруг и двамата се бяха прегърнали.
Исках…
Исках много неща, но едно от тях се да опозная по-добре този тип — Харбин Ескладар. Странно решение за Клара — да се омъжи за един бивш терорист! Трудно ми беше да си представя, че изобщо е могла да се омъжи за някой друг, освен за мен, но…
И тогава си казах: „Робин, стари приятелю, изчезвай оттук.“
Преместих се на „Истинска любов“, включих се към системата за управление и натиснах педала.
— Робин! Ела да видиш! — извика Еси. Намирахме се в пилотската кабина, Касата имаше объркан и потиснат вид, а Еси ми сочеше нещо ядосано. — Бойни кораби! Виж, Робин! Милитаристичните тъпанари от Обединената служба са готови да унищожат целия свят!
— Жена ти ме подлудява — оплака се Касата. Дори не го погледнах. Не откъсвах очи от екрана. В онзи кратък момент, преди да преминем в хиперпространството, там се бе показала картина, излъчвана от спътника на Обединената служба, който се намираше на неколкостотин хиляди километра от нас и макар да бе полускрит от сияещата сфера на Земята, виждах ясно, че не е самотен в космоса. Еси беше права. Там имаше кораби. Бойни кораби.
После преминахме в хиперпространството. Екранът се замъгли и Касата най-сетне си възвърна изгубеното присъствие на духа.
— Не им е разрешено да атакуват. Това е само предпазна мярка.
— Предпазна мярка? Цял един флот с готови за стрелба оръдия? — изсумтя Еси. — С такива предпазни мерки започват войните!
— Нима бихте предпочели да не предприемаме нищо? Както и да е, скоро ще пристигнем там. Тогава можете да протестирате лично пред него… искам да кажа…
Той млъкна и лицето му отново стана мрачно. Този „него“, бе самият Касата — в телесен вид, разбира се.
— Няма да пропуснем да му кажем какво мислим за него — обещах аз. — Като започнем с онова „послание“, което е било запазено в тайна от нас.
Алберт се изкашля вежливо.
— Не беше, Робин — поправи ме той.
— Виждаш ли? — развика се Касата. — Винаги си готов да обвиниш човек! Посланието е било излъчено под формата на краткотраен импулс, точно както е било получено първия път. Обзалагам се, че Алберт го е записал.
— Робин — намеси се с умиротворителен глас Алберт, — не беше нищо особено. Най-обикновен, почти конспектиран доклад за еволюцията на хичиянската и човешката раси. Нищо, което да не можеш да откриеш в „Британската енциклопедия“.
— Ах — завъртя глава Еси, но спря и помисли. — Вие си сипете по нещо, момчета, а аз ще ида да изслушам записа.
Понечих да тръгна след нея, но Касата ме спря с решителен жест.
— Робин, не исках да ти казвам нищо, докато тя е тук… — Погледнах го изумено. Не можех да предположа, че двамата бихме могли да имаме общи тайни. И тогава той добави: — Става дума за човека, за когото се е омъжило бившето ти гадже.
— А! — възкликнах аз, но това само щеше да обърка нещата и побързах да обясня: — Никога преди не сме се срещали. Името му е Харбин Ескладар.
— Ескладар, точно така. Зная как се казва. Не мога да понасям този тип.
Бях принуден да призная пред себе си, че съм на същото мнение.
— Сипи си нещо — предложих му аз.
Той се поколеба, сетне сви рамене.
— По едно на крак. Значи не го помниш? А мен помниш ли ме? Говоря за времето преди четирийсет години, когато се срещнахме за първи път? Тогава бях бригаден генерал.
— Помня те, разбира се.
— Хрумвало ли ти е през цялото това време, защо бяха необходими цели четири десетилетия, за да ме повишат с два чина?
Честно казано, никога не бях обръщал внимание на този факт. За мен Касата олицетворяваше досадата на военната система и нищо повече. Дори когато армията все още водеше война с терористите.
— Май не съм се замислял за това.
— Ескладар! Ето кой е виновен! Той беше моят първи помощник и заради него едва не ме изхвърлиха от армията! Оказа се, че този кучи син се е занимавал с контрабанда, а в извънработно време — и с тероризъм. Бил е член на тайната група на генерал Бюпре Хеймат, която е имала достъп дори до Върховния пентагон!
— Брей — рекох аз и Касата кимна, сякаш за да постави ударение.
Едва ли са необходими повече обяснения за всеки, преживял онези кошмарни двайсет години на непрестанни атентати и взривове. Не е нещо, което се забравя лесно. За двайсет години почти не остана късче от планетата, което да не е взривявано, заплашвано, опустошавано и разграбвано от терористите. Стотици и хиляди бяха невинните и нещастни жертви на тази безсмислена война, пораждана от сляпа и необяснима ярост и съпротива срещу установения в обществото ред. Най-лошото бе, че сред членовете на терористичните отряди е имало и високопоставени политически ръководители. Някои от тях, както спомена Касата, дори са били приети във вътрешния кръг на управлението на Върховния пентагон.
— Но Ескладар се е отказал самостоятелно от своята дейност — припомних си аз.
Касата очевидно искаше да се разсмее, но вместо това се разнесе заплашително ръмжене.
— Направи го, за да си спаси кожата. Бие се в гърдите, че е идеалист, но какво значение има това за мен? Той беше мой първи помощник и разкриването му ми струваше повишението в работата. За цели двайсет години.
Той гаврътна на един дъх напитката. След това добави задъхано:
— Не бих искал да я карам да чака…
Веднага си пролича, че съжалява задето се е изпуснал.
— Кого да накараш?
— Уф, Робин, сметнах, че няма да ми се разсърдиш, ако взема тук… на борда…
— Жена! — досетих се аз. — Имаме си пътничка без билет!
— Едно нещастно момиче. Струваше ми се, че няма да заеме много място. Помолих да сложат програмата й при моята. За Бога, Робин, никога досега не съм…
Той млъкна, без да завърши изречението. Все още беше прекалено горд, за да се моли.
Не беше необходимо.
— Името й?
— Алисия Ло. Момичето, с което танцувах.
— Добре. Но само този път. Иди да й правиш компания.
След това не остана друго, с което да занимавам мислите си, освен полетът. Двайсет и три минути в хиперпространството са необходими на „Истинска любов“, за да преодолее разстоянието от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба. Всъщност, единайсет от тези минути отиват за набиране на необходимата скророст и още толкова за забавяне. Тъй че самото пътуване отнема не повече от едно мигване и половина. От гледна точка на телесните продължителността му не е никак голяма.
Но не и от моята.
Докато се отделим от астероида и Алберт изчисли новия курс, аз вече си гризях (в преносния смисъл естествено) ноктите. „Истинска любов“ се навърта често из Слънчевата система, където, движим много и различни проекти, но този път нямах никаква възможност да се осведомя за развитието им, тъй като всички комуникации бяха блокирани. Бих могъл, разбира се, да изпратя някое и друго съобщение (за ужас и яд на Касата), но нямаше да получа отговор.
Забавлявах се с Еси, Алберт и с моите спомени. Избягвах Касата — не го бива за забавление. Скоро се отказах и от спомените — непрекъснато ме връщаха към времето, когато живеех с Клара.
Остана Еси, която се стараеше повече от всякога. Накрая и тя се отказа и махна отчаяно с ръка:
— Знаеш ли, Робин. Нещо продължава да те яде отвътре. Защо не поговориш с Алберт-Зигфрид? Само не го дръж в себе си, че ще се пръснеш.
— Така и ще направя — обещах й аз, съзнавайки, че е права. Нямаше никакъв смисъл да упорствам.
Алберт ме откри на Сбръчканата скала, или по-точно на симулацията, която бях създал, за да съответства на настроението ми. Бях на Ниво „Танго“, където корабите се прибират на док, скитосвах из коридорите и се заглеждах в лицата на хората.
— Изглеждаш ми потиснат — отбеляза той. — Реших, че ще е добре да ти се обадя и да проверя дали нямаш задача за мен.
— Нищо, поне засега — вдигнах рамене, но не му казах да си върви. Знаех, че Еси го е пратила.
Той извади лулата, залаяи я, пусна замислено едно бяло облаче и произнесе авторитетно:
— Искаш ли да ми кажеш какво ти тежи на душата?
— Ни най-малко — отрязах го аз.
— Само защото си мислиш, че ми е писнало да слушам същата стара история, така ли, Робин? — произнесе той с неподправено състрадание в очите.
Подвоумих се, сетне реших да скоча в тъмното.
— Какво ми тежи на душата ли? Всичко, Алберт. Чакай малко, зная какво ще кажеш. Ще поискаш да узнаеш кое от това всичко е най-отгоре. Добре. Враговете. Те ме ужасяват.
— Така е, Робин — произнесе тихо той. — Враговете са страшни. Но те представляват заплаха за всички ни.
— Не, не, нямах предвид общата заплаха. Това, което исках да кажа, е… трудно ми е да го обясня.
— Ъхъ — изсумтя той, докато всмукваше от лулата.
— Просто… все още не мога да си изясня какво точно става във вселената.
— Сигурно, Робин. Но ако само ме изслушаш и ме оставиш да ти обясня принципите на деветмерното пространство и още някои други идеи…
— Точка по този въпрос — наредих му аз, макар да си давах сметка, че правя грешка. Обичам да проявявам капризи, но понякога отивам твърде далеч.
Виждате ли, аз разполагам с директен достъп до неизмерим обем информация, защото съм бил „овсестранен“.
Не искам да уточнявам какво означава този термин, особено пред телесни, защото това ги кара да мислят, че чувствам превъзходство над тях. Истината е, че аз действително ги превъзхождам. Споменатият безкраен източник на информация е само една от многобройните разлики между мен и телесните.
Тук му е мястото да уточня, че наличният източник на информация не е чак безкраен. Алберт не ми позволява да използвам понятието „безкраен“ за нещо, което би могло да се изброи, пък било то и съхранена, макар и в огромно количество, информация. Ето че доближихме границата на онова, от което се боях. Не от Враговете макар те също да ми внушаваха страх — от бездната на тази „всестранност“, която се криеше вътре в мен. И в която дори не смеех да надникна.
Страхувах се, тръпнех при мисълта, че ако само си позволя да открехна вратата на познанието и да потъна в безбрежния му океан, вече няма да бъда онзи Робинет Бродхед, когото познавах. Че няма да бъда дори човек. Боях се, че дребното късче информация, която представлявах аз, ще се изгуби сред цялата насъбрана фактология за вселената.
Когато си само една съхранена в някоя машина програма, трябва да полагаш неимоверни усилия, за да защитаваш човешкото в себе си.
Алберт често ми се сърди за това. Казва, че съм си изпускал нервите. Дори Еси ме мъмри понякога. Излиза ми с доводи като: „Скъпи глупчо, Робин, защо да не вземеш това, което ти принадлежи?“ После ми разказва случки от нейното детство, за да ме поразведри. „Когато бях студентка в академията и си блъсках главата в Ленинградската библиотека над разни тъпотии като например булевата алгебра или микрочиповата архитектура, често се оглеждах, завладяна от ужас. Истински ужас, мили Робин! Виждах тези десетки хиляди томове, подредени по лавиците, и ми прилошаваше! Направо щях да повърна при мисълта, че трябва да погълна толкова много книги, за да овладея скритото в тях познание. Струваше ми се невъзможно!“
„Ами, Еси, то си е невъзможно.“
„Но не и за теб, мили Робин. Дъвчи, глупчо. Яж. Отвори си устата и поглъщай!“
Но не можех.
Или пък не исках? Стоях вкопчен в моята (макар и въображаема) човекоподобна обвивка, придържайки се към ограниченията, наложени ми от някогашното ми телесно съществуване, колкото и безсмислени да бяха сега.
Е, от време на време се потапях за кратко в океана на познанието. Но само се потапях. Все едно да докосна с крак повърхността на водата. Когато ми потрябваше някой определен „том“, изисквах го. Държах погледа си втренчен върху него и не позволявах да се плъзне нататък, към следващите „книги“.
Имаше и друга възможност. Бих могъл да повикам мъдреци-съветници, както са постъпвали царете в стари времена. Ако се интересуват от контрапункта, могат да призоват Хендел или Салиери, ако пък им трябват разяснения за следващото затъмнение, ще извикат самия Тихо Брахе. Към всеки двор е имало постоянна гвардия от философи, математици, алхимици и теолози. Дворът на Фридрих Велики например бил като академия, обърната с главата надолу. Стотици преподаватели и само един студент — той самият.
По-царствен от всички царе, можех да си позволя много повече. Бих могъл да разполагам с всички специалисти по всички въпроси. При това евтино, без да се налага да плащам за издръжка или за научни изследвания, нито на техните любовници. Достатъчно беше да повикам моя верен помощник Алберт и той щеше да се погрижи за останалото.
Така че, когато се оплаках на Еси, че бих искал да разбера по-добре какво означават всички тези приказки за смаляващата се вселена, тя ме изгледа озадачено.
Сетне каза:
— Ха.
— Не, наистина.
— Ами попитай Алберт.
— О, по дяволите! Знаеш какво имам предвид. Той ще ми каже всичко, което искам да узная, а после ще продължи да ми разказва за неща, които въобще не желая да чуя.
— Скъпи, Робин. Нима наистина смяташ, че Алберт не знае кога трябва да спре?
— О, по дяволите! — повторих аз.
Но изправен между стените на мрачния, метален (и симулиран) коридор на астероидния док, внезапно бях споходен от мисълта, че часът е ударил. Нямаше начин повече да го избягвам.
— Добре, Алберт, Разтвори ми главата и налей вътре всичко, което е необходимо. Щом ти можеш да го издържиш, ще съумея и аз.
Той ме дари със сияеща усмивка.
— Няма да е толкова страшно, Робин. — След това побърза да се поправи; — Но няма и да ти стане хубаво, Дали пък първо да не осигурим по-приятна обстановка. Разрешаваш ли?
Не изчака отговор. Такъв си е. Махна с ръка и изведнъж се озовахме в кабинета на нашата къща на брега на Тапаново море. Стана ми уютно. Плеснах с ръце да ми поднесат любимото питие и се изтегнах в моя фотьойл. Алберт ме наблюдаваше внимателно, но не произнесе нито дума, докато не му кимнах и не казах:
— Готов съм.
— За какво по-точно?
— Ами за да ми разкажеш всичко, за което настояваше поне милион пъти.
— О, скъпи Робин! Има толкова много неща, за които трябва да ти разкажа. Не можещ ли да бъдеш по-конкретен? Кое всъщност те интересува сега?
— Искам да зная какво ще спечелят Враговете от свиването на вселената?
Алберт помисли малко, сетне въздъхна.
— О, Робин.
— Стига с това „о, Робин“! И да не си посмял да ми заявиш, че е трябвало отдавна да свършим тази работа. Искам да го направим сега.
— Ама и теб си те бива да измисляш задачки.
— Действай! Моля те.
Той се пресегна и чукна лулата си на перваза.
— Май ще трябва да започна от първи урок, както много пъти досега съм ти предлагал.
— Аха. Сега ще стане дума за любимото ти деветмерно пространство. Познах ли?
— И за много други неща, Робин. Защото те също имат значение. Безсмислено е да отговарям на въпроса ти, преди да съм се спрял на тях.
— Гледай да не ме затрудняваш особено — помолих го аз.
Той ме погледна учудено.
— Този път май наистина говориш сериозно? Разбира се, че ще се постарая, мило момче. Знаеш ли какво си мисля? Най-добрият начин ще е не да ти разказвам, а да ти покажа някои картинки.
— Картинки? — премигнах аз.
— Ще ти покажа раждането и смъртта на вселената — рече той, очевидно доволен от себе си. — Нали това всъщност искаше да узнаеш?
— Това ли?
— Това. Затрудненията ти произтичат от там, че ти просто отказваш да разбереш колко сложен е въпросът, който задаваш. Това е една от причините, поради която процесът ще бъде продължителен. Но ако си готов да отделиш от скъпоценното си време…
— Готов съм да изоставя всичко друго, Алберт.
Той кимна с благодарност.
— Да, ще се наложи.
— Хайде започвай, мътните те взели!
— Но аз вече го правя, Робин. Минутка само. Чакай да включим екранчето… ето така.
И тогава изчезна. Нещо блесна и вече го нямаше.
Последното, което зърнах от него, беше усмивката му. Увисна за кратко в пространството и след нея — нищо.
— Играеш си с мен на Алиса в Страната на чудесата — подметнах аз.
— Малко ефекти за начало, Робин — произнесе гласът на Алберт. — След минутка ще стане напечено. Така. Кажи ми сега, какво виждаш?
— Нищо.
— Съвършено вярно. Това е, което виждаш. Но в момента, това, към което гледаш, е всичко. Пред теб е цялата вселена, Робин. Цялата материя, енергия, време и пространство, които някога е имало, или ще има. Това е първоначалният атом, моноблокът, онова, което е гръмнало в Големия взрив.
— Не виждам нищо.
— Напълно естествено. Не можеш да виждаш без светлина, а светлината още не се е появила.
— Алберт, направи ми една услуга. Мразя да се намирам в нищото. Не можеш ли да ми покажеш поне нещо мъничко?
Тишина. После от нищото изплува сияещото лице на Алберт.
— Предполагам, че няма да проваля представлението, ако поне можем да се виждаме един друг — призна той. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
— Чудесно. Само, моля те, не забравяй, че още я няма истинската светлина. Няма светлина без фотони, а всички фотони са в онази миниатюрна, невидима точка. И не само това, защото дори и да можеш да виждаш, не съществува място, откъдето да наблюдаваш. Пространството също все още не съществува, или както вече казах — всичкото пространство и светлината, която го осветява, са в онази единствена, първоначална точка.
— В такъв случай, какво разбираш под думата „онази“?
— Ах, Робин! — възкликна възторжено той. — Значи не си толкова тъп! Наистина чудесен въпрос, но като всички подобни въпроси, безсмислен. Отговорът е, че въпросът е погрешен. „Онази“ като понятие не съществува просто защото се опитвам да ти покажа нещо, което по своята същност не може да бъде показано.
Ентусиазмът ми започваше да се изчерпва.
— Ако така ще продължаваш и нататък…
— Имай търпение — прекъсна ме той. — Не се отказвай точно сега. Представлението още не е започнало, все още подреждам сцената. Ако искаш да разбереш създаването на вселената, трябва първо да се освободиш от предразсъдъчните си представи за „време“, „пространство“ и „виждане“. Нито едно от тях не съществува в този момент, от който ни делят приблизително осемнайсет милиарда години.
— Ако времето още не съществува, кое те кара да смяташ, че се е случило преди осемнайсет милиарда години?
— Още един добър въпрос! Със същия отговор. Вярно е, че преди Големия взрив не е имало такова понятие, като „време“. Нека все пак да приемем тази цифра — осемнайсет милиарда години. Биха могли да бъдат осемнайсет трилиона, но това едва ли има значение за нашата малка лекция. Едно искам да разбереш, Робин. Този „обект“, който не съществува, изведнъж е избухнал.
Отскочих назад. „Обектът“ се взриви право в лицето ми! „Нищото“ внезапно се превърна в „нещо“, в точка от нетърпима бяла светлина, която оформи зародиша на страхотния взрив.
Беше като водородна бомба, избухнала в скута ми.
Почти усещах, че тялото ми се изпарява и превръща в плазма, разпръсква се на атоми. В несъществуващите ми уши кънтеше ехото на колосалния взрив и вълната му блъскаше по безтелесното ми тяло.
— О, Боже мили! — бе всичко, което успях да промълвя.
— Може и негова работа да е — кимна замислено Алберт. Идеята му се стори интересна. — Не в смисъла на божествено присъствие, колкото на някаква първична воля за създаване.
— Какво стана?
— Ами как? Гръмна Големия взрив — обясни учудено Алберт. — Ти не видя ли? Мислех, че ще го познаеш. Току-що се роди вселената.
— И всичко замръзна — рекох, защото картината пред мен беше застинала.
— Аз я накарах да замръзне. Исках да ти покажа нещо. Вселената все още е доста млада — приблизително на десет на минус трийсета секунди. Не мога да ти кажа колко е била голяма, нито дали на по-ранен етап е съществувало нещо значимо. Със сигурност е по-голяма от протона и доста по-малка от топка за пинг-понг. Доминиращата сила вътре в нея все още е силното ядрено притегляне, а може би и силата на гравитацията, която трябва да е била доста висока. Както и температурата. Не ме питай колко е била висока. Да речем, колкото въобще е възможно. Съществуват теоретични предпоставки да се смята, че най-високата възможна температура е приблизително десет на дванайсета по Келвин, ако искаш да ти покажа уравнението…
— Само ако е абсолютно необходимо, моля те!
— Е, не чак абсолютно — призна неохотно той. — Добре. Да ти кажа какво още не знам. Не знам почти нищо за състоянието на вселената на стадия, на който я виждаме, защото онова, което е вътре, е скрито от ослепителния й пламък. В него се съдържат атомите и частиците, от които сега сме изградени аз, ти, „Истинска любов“, Наблюдателното колело, Земята, Слънцето, планетата Юпитер, Магелановия облак, всички галактики и прочее…
— И всичко останало, разбрах — прекъснах го аз. — Ясно ми е. Колко е голям!
— Не, не ти е ясно. Не е никак голям! Аз си позволих да го уголемя, защото Големият взрив всъщност е бил доста малък. Колко точно ми е трудно да кажа, защото до онова време такова нещо като „размери“ не е съществувало. Важното е да запомниш, че е бил малък. И въпреки това в него се е съдържало всичко. Следваш ли мисълта ми?
Погледнах го и той побърза да кимне.
— Виждам, че ти е трудно, Робин, но точно сега е много важно да ме разбереш. Да се върнем на „взрива“. Не е имало никакъв „звук“, естествено. Просто защото не е съществувала среда, в която да се разпространява. Нито място, където „звукът“ да бъде „уловен“ или „чут“. Още по-важно е да се отбележи, че Големият взрив не е бил придружен от пламък или изгаряне, защото…
— Защото не е имало газове или материя, която да гори? Или пространство?
— Браво, Робин! Но има още една черта, която отличава този първоначален взрив от всички останали. Той не се е разширявал като балон, химическа или термоядрена експлозия. Било е нещо различно. Виждал ли си онези японски хартиени цветя, дето се пускат в аквариуми? Увеличават се, като се просмукват с вода. Било е нещо подобно, Робин. Само дето това, което се е просмуквало между частиците на първоначалния „блок“, или както там ще го наречем, не е било вода. Било е пространството. Вселената не е експлодирала. Тя се е подувала. Много бързо, на грамадно разстояние и все още го прави.
— Ох — успях само да кажа.
Алберт ме погледна очаквателно. После въздъхна и остави на картината да се разгръща.
Тя ни заобикаляше. Дори си помислих, че ще ни погълне. Размина ни се, но се озовахме сред море от изгаряща очите светлина. Някъде от дълбините долетя гласът на Алберт.
— Сега ще се върнем няколко светлинни години назад. Не зная точно колко, но ще бъде достатъчно, за да наблюдаваме всичко от необходимото разстояние.
Грамадната огнена топка се сви и се отдалечи от нас, докато стана почти толкова голяма, колкото Луната при пълнолуние.
— Тук вече вселената е доста стара — приблизително на една стотна от секундата. Гореща е — температурата й е десет на единайсета степен по Келвин и плътността й е неимоверна. Не говоря за материална плътност, тъй като все още не съществува никаква материя. Става въпрос за маса от електрони, протони, неутрони и фотони, чиято плътност е около четири по десет на девета степен по-голяма от тази на водата. Разбираш ли какво имам предвид?
— Мисля че схващам какво имаш предвид под такава плътност, но колко гореща може да е подобна температура?
— Няма никакъв начин да ти го обясня, тъй като не съществува нещо, с което да направя сравнение. Ще се наложи да използвам едно от онези понятия, които ненавиждаш. Цялото това нещо пред теб се намира в „термично равновесие“.
— Уф, Алберт… — подех аз.
— Не, изслушай ме. Това означава само, че всички тези частици взаимодействат помежду си и се променят. Представи си го като трилион превключватели, които се включват и изключват, следвайки налълно случаен принцип. Във всеки един момент има достатъчно включени и също толкова изключени, за да се поддържа постоянно равновесие. Само че в случая се касае за електрони и протони, за взаимодействията между тях и за това, че крайният резултат остава непроменен, тъй като също се поддържа определено равновесие. Динамично, защото вътре всичко ври, кипи и подскача.
— Сигурно е така, Алберт, но ме притеснява друго — твърде много време ти отне да ми опишеш какво е станало през първата стотна от секундата и започвам да се притеснявам за следващите осемнайсет милиарда години.
— Не се безпокой, Алберт. За твое сведение, няма да се ограничим само с тези осемнайсет милиарда години. Така. Да продължим. — Пламъкът отново се разшири. — Една десета от секундата. Температурата е спаднала до три по десет на десета по Келвин. Още мъничко… Тук ще спрем за малко. Това е четиринайсетата секунда след Големия взрив. Температурата се е снижила до три по десет на девета по Келвин. Това означава, че равновесието е нарушено, защото електроните и позитроните могат да се анихилират по-бързо, отколкото да възникват в противоположната реакция. Пак ще се върнем към този момент, тъй като тук се крие отговорът на въпроса ти, Робин.
— Ако е така, защо просто не ми го съобщиш и да пропуснем остатъка от операта?
— А, не е толкова просто. Нищо няма да разбереш. Спокойно, ще ускорим процеса. Тук вече сме на няколко минути след Взрива, температурата е спаднала с две трети, сега е само десет на девета по Келвин. Толкова е студено, че някои от съществуващите протони и неутрони започват да се комбинират във водородни и хелийни ядра. Истинска материя! Почти, защото това все още са само ядрата на атомите. Твърде малко спрямо общия обем на вселената, която все още се състои предимно от светлина и неутрино. Тук-там се срещат електрони, позитроните обаче още ги няма.
— Спри малко. Защо ги няма позитроните?
— Защото първоначално електроните са били повече от тях. След неутрализацията са останали само електрони.
— Защо?
— Ох, Робин. Пак зададе чудесен въпрос. Ще ти отговоря, макар да не вярвам, че ще ме разбереш: тъй като електроните и позитроните, както и всички останали градивни елементарни частици, представляват само низове от протоматерия, броят им в онзи първоначален момент е напълно случаен. Запомни определението „случаен“ и нека продължим нататък.
— Чакай малко, Алберт. Къде сме сега?
— Около двеста секунди след Големия взрив.
— Хм, Алберт? Предстоят ни още милиарди години…
— Много повече, Робин. Много повече.
— О, чудесно. Но като имаме предвид, че изгубихме няколко минути, за да…
— Робин, можеш да се откажеш винаги, когато пожелаеш, но как тогава ще отговоря на въпроса, който ми зададе? Все пак, щом настояваш, ще ти дам кратка почивка. Или по-добре да ускорим още малко процеса.
— Давай — въздъхнах аз и втренчих изпълнен с досада поглед в разширяващата се електрическа крушка.
Нямах никакво желание да си почиваме. Предпочитах да се свърши колкото се може по-скоро.
Признавам, че Алберт винаги знае какво е полезно за мен. Това, което не разбира обаче, е, че терминът „полезно“ е само абстрактна концепция и че има много случаи, в които не желая и да чуя какво е полезно за мен, просто защото не ми е интересно. Ето и сега, вече съжалявах за онзи въпрос, от който започна всичко.
— Добре, Алберт, дай малко газ — въздъхнах примирено.
— Готово, Робин. Продължаваме. — Сияещият глобус взе да нараства със застрашителна скорост. Вече я нямаше доскорошната нетърпима светлина. — Ето че скочихме доста напред. Изминали са близо половин милион години. Понижила се е температурата, сега вече е не повече от четири хиляди по Келвин — има много звезди, които в момента са по-горещи от тази температура. Но разбира се, ние говорим за средна температура на цялата маса, а не за подобни нагорещени късове от материя. Сигурно забеляза, че сиянието вече не е толкова ярко? В известен смисъл до този момент вселената е съществувала в „лъчиста“ форма. Но сега вече материята започва да измества лъчението.
— Защото фотоните намаляват, нали?
— Боя се, че този път сгреши. Все още има предостатъчно фотони, но общата температура е спаднала, което означава и намалено количество усреднена енергия на фотон. От тук намалява и неговата маса. От този момент нататък равновесието между материята във вселената и лъчението се нарушава в полза на първата и виж какво ще последва.
Сферата продължи да се разширява, но сега вече светлината й отслабваше.
— Още неколкостотин хиляди години по-късно, при постоянен спад на температурата с близо хиляда градуса. Да си припомним Закона на Уайнбърг: „Времето, необходимо на вселената, за да понижи плътността си от една стойност до друга, е пропорционално на разликата от реципрочните стойности на квадратните корени на плътностите на енергията“. — Предполагам, че не е необходимо да вникваш в същината на този закон, Робин. — Въпреки че той представлява чудесно олицетворение на десетмерната суперсиметрия[1]…
— Алберт, престани! Защо проклетото нещо потъмня?
— Ах — въздъхна той. — Стигнахме още един интересен момент. Сега вече съществуват толкова много електронни и ядрени елементарни частици, че те са като завеса пред светлината. Досега имахме електрони и протони, но те бяха прекалено възбудени от високата температура и не можеха да се комбинират помежду си. Или по-скоро, комбинираха се през цялото време, но горещината ги принуждаваше да се разделят. Сега да завъртим пак лентата…
Сферата продължаваше да се разширява, но този път се изпълни със светлина.
— И изведнъж, гледай, Робин! Сместа се проясни! Светлината отново се вижда! Електроните и протоните се комбинираха в атоми и фотоните могат да се движат свободно между тях!
Той направи театрална пауза. Лицето му сияеше от задоволство.
Гледах сферата и се опитвах да мисля. Вярно, че там вече се виждаше нещо като зачатък на бъдеща структура, като например планетата Уран, наблюдавана от много далече.
— Алберт? Всичко това е чудесно, но отговори ми на един въпрос. Нали все още има предостатъчно фотони? Ако те се сблъскват и пораждат нови частици, светлината няма ли отново да намалее?
— Уф, Робин. Ти наистина не си бил чак толкова глупав. Сега ще ти отговоря. Помниш ли моето прославено Е = мс^2? Фотоните притежават енергия, тоест Е. Ако два от тях се сблъскат и комбинираната им енергия се равнява на масата на която и да било частица, умножена по скороста на светлината на квадрат, следователно те могат да създадат подобна частица при сблъсъка си. Когато вселената е била още млада — температурният праг е някъде около десет на девета степен по Келвин — те са притежавали огромна енергия, която им е давала възможност да създават наистина грамадни по размер частици. Но спомни си, че на този етап температурата е спаднала. Сега вече не могат. Минало им е времето, Робин.
— Ей, знаеш ли? Този път почти успях да те разбера.
— Не се подценявай, момче. Все още не съм ти разказал за раждането на кварките и хедроните. Не сме говорили и за ускоряването, а това е важна тема. Виждаш ли за да заработи моделът, трябва да се съобразяваме с факта, че в един определен момент от Големия взрив темпът на разширяване се е ускорил. Ще ти дам пример. Представи си експлозия, която продължава да експлодира още известно време, вследствие от което вместо да се забавя, тя набира скорост. Действителната картина е далеч по-сложна, но…
— Алберт! Необходимо ли е да изпадаме в подробности?
— Ни най-малко, Робин — въздъхна с нескрито съжаление той.
— Защо тогава не завъртиш отново лентата?
— Щом настояваш.
Няма дете, което да не обича електрическите влакчета. Да наблюдавам растящия пред очите ми модел на вселената бе като да си играя с въображаеми влакчета, със собствени светлинки и звуци. Сферата продължаваше да се уголемява, след това повърхността й се напука. Нашата „камера“ показа близък план от един определен участък в рояка, който, следвайки общия процес, също се раздробяваше на множество самостоятелни детайли. Вътре вече се оформяха купове и метагалактики, които започваха да се въртят, придобивайки познатата ми спираловидна структура. Често изникваха, блеснаха за кратко като светулки и изчезваха отделни сияещи източници. На тяхно място се формираха други, заобиколени от облаци нагорещен газ.
— Робин, вече виждаш истински звезди — обяви Алберт тържествено. — Това е първото поколение. Водородни и хелийни облаци се смесват, свиват се до невероятна плътност и пораждат в сърцевината си термоядрена реакция. Нещо като гигантска кухня за по-тежки елементи, от каквито е създадено и твоето някогашно тяло: въглерод, азот, кислород, желязо и прочее — все елементи, стоящи в редицата след хелия. По-късно, когато избухнат като свръхнова — той посочи една звезда, която тъкмо изпълняваше този процес, — споменатите елементи се разпръскват из космоса, докато бъдат заловени от гравитационното поле на някоя друга звезда и обкръжаващите я планети. След което изграждат други неща — като теб например.
— Да не искаш да кажеш, че всички атоми, от които съм бил изграден, са се намирали в ядрото на някоя звезда?
— От които е била изградена твоята телесна обвивка — подчерта той. — Да, Робин. Дори нашата галактика е била някъде там. Вгледай се, току-виж я познаеш.
— Всички са еднакви — оплаках се аз, като видях, че говори сериозно и е забавил картината.
— Да, вярно, повечето от тях. Но ето я например М-31, а зад нея е Магелановият облак. Ето тази спирала пък е нашата галактика.
— Не те виждам вътре — подсмихнах се аз. Той го взе на сериозно. Изкашля се.
— Боя се, че я оставих да подмине нашето време. Цялата човешка история, включваща създаването на нашата слънчева система, еволюцията на Слънцето до червен гигант и прочее, вече се е състояла. Виждаш ли колко малко ти трябваше да я пропуснеш?
— Не зная дали искам да го видя с очите си.
— Но това е реалността, Робин. Не бива да си затваряш очите пред нея. Така поне за кратко ще се отървеш от досадното чувство, че заемаш особено място във вселената…
— Проклет да съм, ако не е така!
— Нищо де. Малко самочувствие ще ти е от полза. Но не се увличай и не забравяй — всичко това е, което Враговете се опитват да променят.
— Ако мислиш, че така ще ме накараш да се чувствам по-добре, лъжеш се.
— Не по-добре. Само те запознавам с фактите от суровата действителност. В края на краищата, не забравяй, че пред нашите две раси — на хората и хичиянците — стоят два възможни избора по отношение на Враговете. Да ги оставим да вършат каквото са намислили или да направим опит да им попречим.
— И как точно смяташ, че бихме могли да им попречим?
Той погледна замислено към замразения модел.
— Да го пусна ли малко по-нататък?
— Недей да сменяш темата!
— Няма, Робин. Искам само да ти покажа какво става после. Може би, ако разбереш до какво води всичко, би могъл да вземеш участие в откриването на подходящото решение. Кой знае? Не твърдя, че подобно решение съществува, във всеки случай трябва да опитваме, защото иначе просто ще изгубим играта.
— Сега пък ме плашиш!
— По-добре изплашен, отколкото да си изгубиш ума. Хайде, искаш ли да разбереш какво следва, или не искаш?
— Вече не зная какво искам!
Така беше. Чувствах се страшно объркан. Гледах петнистото сияние, в което някога сме били двамата с Еси, Клара, фараоните, царете, хичиянците и всички познати и непознати раси — за един съвсем кратък миг преди да изчезнем завинаги.
Беше ми страшно. Изглеждах толкова нищожен пред тази картина. Никога през целия си живот не се бях чувствал толкова безпомощен и нереален. Беше по-лошо, отколкото да умреш и със сигурност бе неизмеримо по-страшно.
И това бе нашето бъдеще.
Но в картината пред мен това бъдеще бе само минало. Все едно, че гледах към собствения си гроб.
— Виждам, че те заинтригувах — кимна доволно Алберт. — Добре, продължавам.
Галактиката се завъртя около остта си. Знаех, че всяко завъртане отнема четвърт милиард години, но в момента тя се въртеше като обезумяла и тогава видях, че се случва още нещо. Заобикалящите я сателитни галактики се раздалечаваха.
— Те се разбягват — извиках аз.
— Да — кимна Алберт. — Вселената се разширява. Вече не е в състояние да произвежда материя от енергия, но го компенсира, като произвежда пространство. Разстоянието между обектите се увеличава.
— Но не и между звездите в галактиката.
— Още не. Гледай внимателно, сега сме на около сто милиарда години в бъдещето.
Галактиката се въртеше още по-бързо, с такава скорост, че не можех да следя формата й, защото виждах само размазаните й очертания. Околните галактики почти не се различаваха.
— Ще спра за миг — предупреди ме Алберт. — Ето. Да забелязваш нещо странно в нашата галактика?
— Някой е изключил доста от звездите.
— Точно така. Сиянието й е намаляло. Това, което е „изключило“ звездите, е времето. Остарели са и много от тях са умрели. Ще забележиш също, че галактиката има червеникаво оцветяване, а не както по-рано — млечнобяло. Големите бели звезди умират първи, старите червени издържат повече. Дори по-малките звезди от клас F и G като нашето Слънце, вече са изгорили запасите си от термоядрено гориво. След мъничко ще изгаснат и червените джуджета.
Бавно, бавно… галактиката угасваше.
Вече не се различаваше нищо друго, освен сенчестите контури на нашите въображаеми тела и лицето на Алберт.
Напрегнато. Замислено.
Печално.
Всъщност, това, което чувствах дълбоко в себе си, също бе само безкрайна тъга.
Пред очите ми се разиграваше КРАЯТ.
— Значи така е свършила вселената? — едва намерих сили да промълвя.
— О, не, Робин. Кое те кара да го мислиш?
— Но там вече няма нищо!
Той поклати глава.
— Грешиш. Всичко е налице. Материята е остаряла и звездите са мъртви, но още са си там. Дори и планетите съществуват, във всеки случай повечето. Те са мъртви, разбира се. Температурата им е малко над абсолютната нула, на повърхността им вече няма живот.
— Точно за това говорех!
— Да, Робин — произнесе той с безкрайно търпение, — Но, моля те, преодолей антропоморфните си предразсъдъци. Вселената продължава да се разширява и да изстива, създавайки все повече пространство. Тя е мъртва и ще продължи да бъде такава, освен ако…
— Освен ако какво?
Алберт въздъхна.
— Я да се отпуснем малко.
Премигнах, отново озовал се в материалния свят. Изчезнал бе непрогледният мрак. Седях в шезлонга пред нашата къща на брега на Тапаново море и стисках в ръката си все така студената напитка. Алберт изпускаше облачета дим от лулата си.
— Божичко — въздъхнах уморено.
Той само кимна, потънал в мисли. Допих коктейла и позвъних за още един.
— Така ще свърши всичко, ако вселената продължи да се разширява — обяви Алберт.
— Ужасно е!
— Аха. Дори за мен, Робин. Ще ти призная, че тази демонстрация отне далеч повече време, отколкото предполагах. Всеки момент ще се скачим със спътника на Обединената служба. Можеш сам да се убедиш…
— Ще почака! Стигнахме толкова далеч, а сега искаш да ме лишиш от останалото? Какво общо имаше всичко, което ми показа, с Враговете?
— Ах, да — усмихна се той. — Враговете. — За миг изглеждаше унесен в мислите си, сетне продължи, загледан в безкрая: — Знаеш ли… когато бях жив, космолозите непрестанно спореха за това дали вселената ще продължи да се разширява, както току-що ти показах, или ще достигне определено положение, отвъд което процесът ще тръгне в обратна посока. Сигурно си даваш сметка, че това зависи от промените в плътността й?
— Предполагам — рекох, макар че с мъка следвах хода на мисълта му.
— Повярвай ми, така е. И това е крайъгълният камък на целия спор. Ако във вселената има достатъчно материя, свързаната с нея гравитация ще преустанови разширяването и тогава тя отново ще започне да се свива. Ако не, процесът на разширяване ще продължи безкрайно, както вече видя.
— Видях, Алберт.
— Да. Та значи, споменатото критично ниво на плътност, което се равнява на общата маса на всичко във вселената, разделено на общия й обем, е приблизително пет по десет на минус трийсета степен грама на кубичен сантиметър. Или, изразено с по-познати средства, това е количеството материя в един-единствен водороден атом на човешкото тяло.
— Това всъщност не е много, нали?
— За съжаление — въздъхна той — това е ужасно недостатъчно. Вселената не е никак плътна. Масата, която ни заобикаля, е много по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Истината е, че по необясними причини количеството й е под критичните стойности и така опираме до прословутия феномен с „липсващата маса“. Феномен, над който хичиянците си блъскат главите от доста време, също както и много мои колеги… Но сега мисля, че знаем отговора на този въпрос, Робин. Измерванията на декселерационния параметър са верни. Погрешни са изчисленията за масата. Оставена сама на себе си, вселената ще продължи да се разширява. Като отворена система. Но Враговете са затворили цикъла.
— Как са успели? — попитах почти задъхано.
— Не зная — той сви рамене. — Предполагам, че като са добавили маса, но това са само мои виждания, защото не разполагаме с никакви доказателства. Все пак, да не забравяме, че смисълът на тази лекция бе да стигнем до отговора на първоначалния ти въпрос. Помниш ли го?
— Разбира се, че го помня! Какво общо има… о, ясно! Исках да знам какво ще спечелят Враговете, ако вселената започне отново да се свива и вместо отговор ти ме отведе милиард години в бъдещето.
— Може би малко попрекалих — съгласи се Алберт. — Но ми беше интересно. Предполагам и на теб. Така, нека сега погледнем на вселената след 1,3 трилиона години…
— Остави ме да си допия коктейла, мътните те взели!
— Но моля ти се. Само ще ти покажа, ти можеш да си останеш където си сега.
Гледката към Тапаново море бе закрита от грамадна черна рамка. Яхтите и рибарите изчезнаха зад нея, заедно с хълмовете на отсрещния бряг — всичко това бе заменено от омразната черна пустош, из която тук-там блещукаха червени точици.
— Както вече споменах, картината идва направо от милиарди години в бъдещето.
— Излишно е да поясняваш. Малките алени точки са червени джуджета. А големите ги няма, тъй като са изгорели. Защо въобще трябва да се ровичкаме из бъдещето?
— Защото дори за Враговете вселената е набрала значителна инерция. Не може просто да закове на място и да обърне в обратна посока. Трябва да продължи да се разширява, докато допълнителната „тяга“ на прибавената маса — прибавена от тях — я дръпне назад. Гледай сега. Това е пределът на разширяването, внимавай какво ще стане по-нататък. Вселената ще започне да се смалява и тук ще пусна лентата на по-голяма скорост. Отваряй си очите.
Кимнах, облегнах се назад и отпих от коктейла. Изглежда алкохолът вече оказваше влияние, защото се чувствах далеч по-добре. Протегнах босите си крака и поставих палеца на единия така, че да скрива една голяма група галактики, които се сближаваха отново. Не изглеждаха особено ярки.
— Няма ли ги вече големите звезди?
— Не. Откъде да се вземат? Те са мъртви. Гледай, гледай.
Черният фон зад звездите взе да изсветлява и посивява, макар галактиките да не променяха яркостта си.
— Ей, светлината се увеличава! Защо стана така? Да няма звезди, които не виждам?
— Не, не са звезди. Това е излъчването, Робин. Картината изсветля заради преместването в синия край на спектъра. Следиш ли мисълта ми? При стария Доплеров ефект имахме преместване на линиите на спектъра към червения му край вследствие от раздалечаването на галактиките. Но сега те се връщат отново и вселената се смалява. Затова наблюдаваме и обратния процес.
— Светлината се премества към синия край на спектъра, така ли?
— Чудесно, Робин. Точно така. Светлината се премества към синьото — и отвъд него, зад пределите на видимия спектър. Това означава, че фотоните повишават заряда си. Космическата температура — средната температура във вселената — вече е много градуси над абсолютната нула, и като цяло става все по-топло. Виждаш ли онези малки глобуси, които се носят заедно?
— Ъхъ?
— Ето какво е останало от галактиките. Превърнали са се в гигантски черни дупки. Привличат се една друга, дори се сливат помежду си. Гледаш ли ги, Робин? Сякаш се поглъщат.
— А картината става все по-ярка — отбелязах аз и заслоних очи.
— Да, и така ще продължава. Основната температура вече доближава тази от повърхността на Слънцето. Всички тези стари, мъртви звезди се изпълват с нов живот като зомбита. И това е заради топлината, която поглъщат отвън. Повечето от тях просто ще се изпарят, но някои… виж там! — Една светла точка се понесе право към нас и ни подмина. — Това беше голяма стара звезда, в която все още е имало остатък от термоядрено гориво. Покачващата се температура го е подпалила отново. Не след дълго това, което е останало от звездите и галактиките, ще започне да се събира на куп. Към него ще се присъединят и черните дупки. Фотоните вече излъчват в ултравиолетовия спектър и отвъд него — това е, защото температурата е над милион градуса… О, майчице! — възкликна той и двамата подскочихме едновременно, защото сцената пред нас се озари в нетърпимо ярък блясък.
След това всичко изчезна.
Сърфистите продължаваха да щъкат из залива. Вечерният бриз полюшваше листата на дърветата. Макар и бавно, зрението ми се възстановяваше.
Алберт също си триеше очите.
— Май трябваше да го забавя малко накрая — призна той. — Няма значение. По-важното е, че разбра какво искам да ти покажа.
— И още как. Но как стоят нещата нататък?
— Е, повече от ясно. Вселената избухва и всичко започва отначало — но вече по друг начин! — Той ме погледна и поклати глава. — Знаеш ли, бих искал и аз да пийна нещо. Например чаша немска бира. Или швейцарска?
— Алберт, никога няма да престанеш да ме изненадваш — плеснах с ръце и наредих да донесат на моя верен помощник чаша бира, — Значи това искат Враговете? Да имат нова вселена?
— Една по-различна вселена — поправи ме Алберт, докато облизваше пяната от устните си. — Робин? Заради теб пренебрегнах другите си задължения. Вече сме съвсем близо до спътника. Не искаш ли да се присъединиш към приятелите си пред панорамните екрани?
— Знаеш ли какво искам? Да свърши този ад. Да приключи, разбираш ли? Какво искаше да кажеш с това „една по-различна вселена“?
Той наклони глава.
— Ето къде на сцената се появява и моят стар приятел Ернст Мах. Спомни ли си какво ти казвах за електроните и позитроните, които се анихилират взаимно? После остават само електрони, тъй като още в началото броят им е бил по-голям. Но да предположим за малко, че вселената е започнала с еднакъв брой електрони и протони и след процеса на анихнлация не е останал нито един от двата вида. Предстяваш ли си какво би означавало това, Робин? Вселена без материя! Чисто лъчение! — Поклатих невярващо глава. — Нищо, което да попречи за свободния поток на енергията — и на съществата от енергия!
— Значи това искат Враговете?
— Не зная. Но това е една възможност. Ако Мах е бил прав, значи съществуват и други, по-сериозни възможности. В същия онзи момент от историята на вселената, когато равновесието между електроните и протоните се е определяло от случайни събития…
— Какви случайни събития? — прекъснах го аз.
— И това не зная. То вече зависи от свойствата на елементарните частици. Моля те, прояви малко търпение. Нали знаеш колко е трудно за създание като мен да обяснява теорията на случайността и прочее. Още когато бях телесен… — той ми намигна.
— Я не ми намигай. И въобще не ми се прави на много хитър!
— Добре де, добре. Но ако господин Мах е бил прав, подобни случайни флуктуации определят не само равновесието на частиците, но и много други неща, включително и физичните константи на вселената.
— Алберт, възможно ли е това? Става въпрос за закони на природата!
— Закони, определени от факти, а както казва уважаемият господин Мах, фактите се пораждат от случайности. Не съм съвсем сигурен колко от така наречените „фундаментални факти“ са действително фундаментални в общовселенски смисъл. Запитвал ли си се някога например, защо Болцмановата константа трябва да е равна на 0,00008617 електронволта на всеки градус по Келвин, а не някакво друго число?
— Честно казано, подобна мисъл не ми е минавала никога през главата.
Той въздъхна.
— Но е минавала през моята, Робин. Трябва да има някаква причина за тази стойност. Мах казва така: да разбира се, че има причина и тя е, че на някакъв първоначален етап нещата просто са се случили по този начин. Следователно всички познати физични константи можеха да бъдат различни, ако тези случайни флуктуации бяха протекли с известна разлика. — Той отпи от чашата и се замисли. — Знаеш ли, хичиянците наричат споменатия момент на възможна промяна „стадийна локализация“, тъй като символизира промяна на определен стадий — като например превръщането на водата в лед. Това е мястото, където случайните събития кристализират в определена форма или ред и където се създават всички постоянни константи. Не говоря за създадените от човека, а за фунтаменталните константи, върху които се градят общовселенските природни закони. Пи. Базата на натуралния логаритъм. Скоростта на светлината. Константата на Планк. Ей такива неща, Робин. Вероятно в друга вселена те ще са напълно различни, както и характеристиките на явленията, които описват. Но какво значение ще има това за нас, а?
— И ти смяташ, че Враговете ще продължават да преправят вселената, докато я получат такава, каквато им е необходима?
— Не зная. Може би само се надяват, че ще я получат. Нима е лесно да се променят законите на природата? Да се създадат нови закони! Сигурно подобен грандиозен план е присъщ на създания от техния тип…
Замълчах, опитвайки се да схвана мащабите на чутото.
— И как би изглеждала подобна вселена? — попитах накрая.
Алберт всмукна дълбоко от лулата и я остави замислено до себе си. Очите му бяха потънали в безкрая. Сякаш не ме беше чул.
— Може би ще притежава деветмерно пространство? — подхвърлих, като се наместих нервно.
Отново никакъв отговор. Нищо, освен този пустеещ поглед.
Завладя ме тревога.
— Алберт! Отговаряй на въпросите ми! Каква вселена искат да създадат Враговете?
Той ме погледна така, сякаш не ме познаваше. Въздъхна. Наведе се, почеса оголения си прасец и произнесе с безкрайна сериозност:
— О, Робин, нямам ни най-малка представа.