Алекс Кош
Огненият орден (23)

Действие 2

— Не увесвай нос! — Велхеор успокоително ме потупа по гърба, принуждавайки ме да направя няколко бързи крачки напред, за да не падна. — Къде е ловният ти дух?

— Забравих го в къщи — промърморих под нос, изпровождайки с обречен поглед скриващото се зад хоризонта слънце.

В паметта ми услужливо изплуваха многобройни легенди за ходещи мъртъвци, не особено красиви рисунки от древни книги и съвсем невероятни ужасяващи истории, предавани от уста на уста.

— Ами… Велхеор… — не устоях аз и зададох вълнуващия ме въпрос: — съшествуват ли ходещи мъртъвци?

Знам, глупав въпрос, особено след срещата със Съществото и пътуванията из световете. Може би ги няма, ако не в нашия свят, то поне в това гробище.

— Е, ти пък — разсмя се вампирът.

Въздъхнах с облекчение:

— Не съществуват?

— Разбира се, че съществуват! Великото гробище просто гъмжи от тези същества. Ако не бяха те, крадците отдавна щяха да са разграбили всичко. Всичко започва още в древни времена, когато много магове са слагали заклинания на гробовете на своите близки, за да не бъдат осквернявани. Имало дори особено луди магьосници, които са идвали на гробището с надежда да вдигнат армия от мъртъвци и да завладеят целия свят. Повечето от тях умирали от собствените си заклинания, но някои… постигали определени резултати.

Замръзнах насред крачката си, а Велхеор спокойно продължи да върви и да разказва:

— Разбира се, обикновено самите резултати разкъсвали нещастните магьосници на парчета. Все пак да се управляват тъпи същества е практически невъзможно, това го знам, зашото съм ги изследвал в продължение на десетилетия… — той се обърна. — Какво става?

„Аз там не стъпвам!“ — изкрещях мислено. Само среща с успешни експерименти на полудели магьосници ми трябваше! Нямаше ли друг начин?

И тогава улових изучаващия поглед на вампира. Изглежда тормоза на Велхеор си имаше точно определена цел — той явно ме проверяваше, като ме плашеше още в самото начало на пътуването. Може би в действителност ходещите мъртъвци изобщо не съществуваха? Във всеки случай нямаше смисъл да показвам страх пред него.

— Връзката ми се развърза — отговорих смутено и бързо настигнах вампира. — Добре де, мъртъвци като мъртъвци.

В края на краищата аз бях възпитаник на Академията! След срещата със Съществото не би трябвало да се страхувам от някакви си вдигнати с магия скелети! Ако атакуващите заклинания им действаха нормално, ще мога съвсем лесно да ги изгоря, дракон да ги вземе. Но ако са като мъртъвците, които неотдавна срещнах в Коридора на съдбата, ще е голям проблем, защото там на всеки унищожен труп веднага се появяваха нови два.

Ние влязохме в гробището и бавно закрачихме между многобройните гробове.

— Старай се да заобикаляш разкопаните гробове и могили. Най-вероятно е работа на грабители, но има и вариант ямата да е изкопана отвътре навън от обитателя й.

„Не, все пак е сериозен — неочаквано ясно осъзнах аз. — Проверка или не, но повишено внимание няма да е излишно. Ще трябва да съм нащрек.“

Стъмни се наочаквано бързо. Колкото и да беше странно, аз изобщо не се зарадвах на този факт, въпреки че от слънцето кожата постоянно ме сърбеше. Добре, че поне луната беше достатъчно ярка и можех да се придвижвам между многобройните гробове и крипти бързо почти като вампир, без да се страхувам, че мога да си счупя крак или глава. Все още опасявайки се от нежелани срещи, реших да сплета двойка разузнавателни „змийчета“, но веднага се сблъсках с няколко проблема. На първо място, не знаех абсолютно нищо за мъртъвците и просто не можах да програмирам грамотно търсене. И второ, в околното пространство имаше прекалено малко магическа енергия.

„Тук дори за Огнена топка не можеш да събереш“ — ужасих се аз.

— Ъ-ъ… Велхеор.

— Да?

— Защо тук няма магия?

— Как така няма? — изненада се вампирът. — Има. Просто енергията на смъртта не може да се усети от обикновените хора. Макар че ако изчакаш още няколко дни, ти ще се промениш достатъчно…

— Да не говорим за лошото — прекъснах го аз. — Как ще се справя с мъртъвците без магическа енергия?

Вампирът спря, замахна бързо с ръка и без усилие отнесе върха на един от каменните кръстове.

— А юмруците за какво са ти? — и виждайки жалния израз на лицето ми, добави: — И всъщност аз защо ти подарих кукри?

— Да-а — проточих аз. — С ножчето… а, тоест с кукрито скачам на тълпата мъртъвци? Тук не ловен дух, а дух на идиот трябва.

— Добре де — предаде се вампирът. — Ще те зарадвам — там, където има мъртъвци, има и магическа енергия. Така че ако ги срещнем, ще има с какво да се защитаваш.

Ето какво било!

— Толкова ли беше трудно да го кажеш веднага?

Е, това значително щеше да облекчи задачата ми. Всичко, което трябваше да направя сега, беше да създам множество малки „змийчета“, които да са настроени да търсят големи концентрации на магическа енергия. Да се надяваме, че това ще бъде достатъчно, за да се предотврати среща с мъртъвците.

— Педант — изсумтя Велхеор.

Може и да съм педант, но благодарение на търсещите ми „змийчета“ ние заобиколихме повече от дузина места с опасна концентрация на магическа енергия. Единственото нещо, което ме смути, беше изказването на вампира, че магическият фон може да се дължи не само на мъртъвци, но и на заровени тук древни артефакти. Сякаш за да издевателства над мен, Велхеор редуваше разкази за ходещи мъртъвци с легенди за велики магически артефакти от древността.

След няколко часа бях в състояние да оценя напълно значението на известната фраза „хем ми се иска, хем не ми стиска“. Прииска ми се да имам нещо от рода на мощна магическа пръчка или книги със записки от изследванията на древни магьосници. А и на мъртъвците, честно казано, ми се искаше да хвърля един поглед… Но най-добре по-далеч оттук.

Междувременно Велхеор заяви, че навлизаме в най-древната част на Великото гробище. Това бе последвано от кратко въведение по история на архитектурата на гробниците и погребалните ритуали:

— Така че хората още от древни времена са поставяли кръстове върху гробовете. Честно казано, в началото си мислех, че поставят кръст просто за да посочат откога докога е живял. По онова време не се интересувах особено от човешка история и едва по-късно разбрах, че това е част от една от религиите. Между другото, преди Първата вампирска война хората са били погребвани без всякакви там глупави символи. Виждаш ли ето тези могилки? — той кимна в краката си. — Това е типично погребение от онези времена — по дузина тела в една яма, за да не хабят сили.

Посочих на вампира поредната гробница:

— А кого са погребвали в тези луксозни апартаменти?

— В повечето гробници са погребани вампири — за пореден път ме изненада Велхеор. — Поне в най-красивите от тях. Нашият род винаги си е падал по красивото.

Млъкнах за миг, за да получа информация от „змийчетата“-разузнавачи, и после попитах:

— А аз си мислех, че след смъртта си вампирите се превръщат в пепел.

— Само на слънце — намръщи се Велхеор. — Това се счита за много лоша смърт.

— Но ти свободно си ходиш на слънце — отбелязах аз.

— Това изисква сериозна подготовка и далеч не всеки Висш вампир може така лесно да издържа на слънчевите лъчи — Велхеор посочи към огромен свод. — Виж каква красота. Ние, вампирите, се отнасяме към погребенията много по-сериозно, отколкото хората.

— При толкова дълъг живот имаш много време да помислиш за смъртта, да избереш архитектура на гробницата и така нататък.

— Ето още един. Да мислиш за такива глупости — вампирът ме мушна в ребрата — е работа за загубеняци. В моите житейски планове смърт няма.

Сякаш в моите имаше.

— Хайде да свием малко наляво — помолих аз, след като за пореден път се съобразих с информацията от „змийчетата“-разузнавачи.

Най-неприятното беше, че количеството енергия около нас продължаваше да намалява. Никога не бих си помислил, че това е възможно. Разбира се, по принцип енергията не беше равномерна навсякъде в пространството, но никога концентрацията не е била толкова ниска. Аз вече с усилие събирах за малките „змийчета“ и нали заклинанията ми не можеха да се похвалят със стабилност, понякога „змийчетата“ ми се получаваха едва на третия или четвъртия опит.

— Е, ти водиш — усмихна се Велхеор. — Никога преди не съм минавал толкова спокойно през Великото гробище. Цялото удоволствие разваляш, честна дума.

— Вече няма да мога — изпухтях разочаровано. — Нещо тук енергията съвсем изчезна.

Е, да се надяваме, че сме минали по-голямата част от пътя.

— Дълго ли още ще вървим? — попитах вампира.

— Шегуваш ли се? Вървим само от няколко часа — изненада се Велхеор. — И четвъртинката път не сме минали. Как си с чувството за разстояние?

Какво чувство за разстояние може да има човек, прекарал целия си съзнателен живот в столицата? Там разходките се измерваха в квартали и улици, и не продължаваха повече от час или два. В Крайдол стигнахме с телепорта, а през целия път до Лайминг аз или пеех, или спях. Така че на практика това беше първото ми истинско пътуване.

— Не много добре — признах си честно.

В началото се движех много внимателно, постоянно се оглеждах и внимателно изучавах всяка могилка. Но скоро това монотонно занимание ми омръзна и пътуването през гробището се превърна в най-обикновена разходка. Разбира се, бих могъл да включа музикалката и да се пренеса в света на музиката, но с оглед опасностите около нас това би било глупаво.

Велхеор продължаваше бодро да крачи, оглеждаше се с интерес около себе си и изглеждаше готов да го прави до безкрай. Сякаш наистина любопитството на вампира нямаше граници. Което не можеше да се каже за моето търпение. Трябваше спешно да си измисля някакво занимание, за да не се побъркам от скука.

Стоп!

Никога преди не съм бил толкова изнервен. Аз съм музикант и мога да стоя с часове, втренчен в една точка, мислейки за някоя мелодия. Аз съм бъдещ Майстор, посветил по-голяма част от времето си за работа върху себе си и медитацията. А още и… заразен с вируса на вампиризма човек, изпитващ понякога внезапни пристъпи на ярост. Е, сега към това се добавя и характерната за вампирите нервозност. Само дето поради някои човешки качества, за разлика от Велхеор, не можех да удовлетворя любопитството и жаждата за действие с обикновени съзерцания. Имах нужда от нещо…

— Слушай, Велхеор, и колко далеч може да стигне този процес на вампирясване?

— А, забеляза все пак — усмихна се вампирът. — Достатъчно далеч, че да започнеш да вършиш необмислени постъпки просто от любопитство.

Изглежда само потвърди догадките ми.

— Добре — казах накрая. — Защото наистина много искам да надникна в някоя гробница и да се запозная с местните обитатели.

— Тогава да го направим! — радостно извика Велхеор. — Би било глупаво да минем през Великото гробище и да не разбием поне няколко черепа на ходещи мъртъвци!

С огромни усилия сплетох още едно търсещо „змийче“ и бързо открих най-близкото струпване на магическа енергия. С нищо незабележимата купчинка, на височина достигаща едва до коленете ми, имаше добре забележим магически фон.

— Нещо не виждам никакви мъртъвци — казах разочаровано на Велхеор, тупвайки с крак по могилката. — И следи от копане няма.

— Може да е просто някакъв артефакт — сви рамене вампирът. — Аз съм лишен от способности и не мога нищо да усетя. А ти явно недобре си научил урока как да разпознаваш различните видове енергия.

Това не можех да го преглътна:

— Хей, аз съм само първокурсник!

— Добре. Да пробваме друго — игнорира оправданието ми вампирът.

— Опитай се да го огледаш.

Отпуснах се и се настроих към Истинското зрение.

— Е, какво има? — нетърпеливо попита вампирът.

— Нищо.

— Двойкаджия — обобщи Велхеор, взе един камък от земята и го хвърли по могилката.

Изведнъж могилката сякаш избухна.

Бу-ум!

Точно в центъра й се появи малък кратер. Той започна постепенно да се увеличава, засмуквайки земята в себе си, и ние бяхме принудени да отскочим назад.

— Какво е това?!

— Изненада — засмя се вампирът. — Задействахме нещата, сега ще се покаже…

Той не само се показа, а направо изскочи от дупката, като едва не ме направи пелтек. Най-обикновен истински скелет. Без парченце кожа или дрехи, само голи бели кости. А след него се появи и втори, после трети… Очевидно това беше поредното групово погребение. В крайна сметка се събраха дузина избелели от времето скелета.

По навик потърсих енергия от околното пространство, за да създам Въздушен щит, но за жалост магическият фон оставаше прекалено слаб. Странно, защото „змийчето“ ми откри това място именно по магическата енергия.

— Какво да правя с тях?! — извиках аз, отстъпвайки от войнствено настроените скелети.

— Успокой се — чу се някъде отдалеч гласът на Велхеор. — Тук няма нищо, с което не би могъл да се справиш… ако много се постараеш… и ако имаш късмет… и ако ти помогна…

Обърнах се и с изненада видях, че вампирът се беше качил на покрива на една от криптите и дори не мислеше да ми помага.

— Какво искаш да кажеш с тези „ако“? — извиках аз.

— Забрави ли за какво говорихме? — насмешливо попита Велхеор. — Трябва да ми докажеш, че си достоен за моята племенница. А ако не можеш да се справиш с някакви си скелети, дори не си и помисляй за нея!

Изсумтях ядосано, обърнах се към скелетите и се подготвих за боя. Те се движеха безшумно, само от време на време се чуваше изтракване на челюсти. Скелетите нямаха никакво оръжие, но нещо ми подсказваше, че е по-добре да не ги допускам до себе си.

— Е, добре де — измърморих вбесено под носа си.

Опитах още веднъж да създам заклинание, но този път пробвах с Огнена топка. Някак си събрах цялата налична енергия, все пак беше малко повече, отколкото при другите гробове, и сплетох една топка. За съжаление тя се разпадна още преди да стигне до скелетите.

Не ми оставаше нищо друго, освен да извадя подарения ми от вампира нож и да се хвърля в ръкопашен бой. Силен удар с крак изпрати главата на първия скелет в далечен полет. Удар с ножа с лекота сряза втория скелет наполовина и той се срина, без да прави повече опити да се изправи. Започнах да работя с кукри, кълцайки във всички посоки.

— Ха!

Бях се разсеял и не забелязах как обезглавения скелет се промъкна и сграбчи ръката ми, която държеше кукри. Ударих го по кокалената ръка, но противно на очакванията ми, тя не се счупи. А преди секунда ми се струваше, че скелетите са много по-крехки.

Ударих го по крака, но и това нямаше никакъв ефект. Само пищялът се счупи. Изведнъж почувствах неочаквана слабост в мускулите… Всичко заплува пред очите ми…

Тряс!

Притеклия се точно навреме Велхеор отхвърли скелета от мен и с два удара пръсна крайниците му по близките гробове.

— Не се отпускай!

Вампирът сграбчи друг скелет, вдигна го над главата си и го хвърли върху близкия кръст. Костите се разлетяха във всички посоки и като по чудо не ме улучиха.

— Мислех, че скелет без глава нищо не вижда — опитах да се оправдая.

— Откъде накъде? — засмя се вампирът. — Той така или иначе няма очи. Мъртвите реагират на магическа и жизнена енергия — стремят се да я погълнат. Това е смисълът на съществуването им.

Погледнах предпазливо към разпръснатите по земята кости.

— О, сега разбирам защо всичко заплува пред очите ми, когато той ме хвана за ръката.

— Хм… — намръщи се вампирът. — Аз не те ли предупредих, че не трябва да им позволяваш да те докосват?

— Не!

— Е, случва се… — едва сдържайки смеха си, каза Велхеор. — Не се тревожи, повече няма да станат. Кукри напълно изсмуква енергията.

Идвайки леко на себе си, аз прехвърлих отново всичко през ума си и стигнах до извода, че ходещите мъртъвци не бяха чак толкова опасни. Нали Велхеор с лекота се справи с тях, а и аз щях да успея, ако знаех предварително от какво да се пазя. Но вампирският му характер не му позволи да ми обясни, с което ме изложи на сериозна опасност.

Погледнах го недволно, но напиращите на езика ми проклятия реших да оставя за себе си. Не си струваше да се карам с най-кървавия вампир на хилядолетието — ами ако вземе, че наистина се обиди.

— Добре, ще го смятаме за репетиция — усмихна се вампирът. — Мисля, че с неживите ще се справиш също без проблем.

— С неживите? — повторих аз. — А тези какви бяха?

— Това са само скелети. Те са слаби и не могат да ползват магия, просто тъпо изсмукват енергията на всеки, до когото се доберат. Неживите са много по-опасни.

Стоях и чаках продължение, но вместо това вампирът прекрачи през купчината кости и продължи през гробището.

— Да вървим, чака ни дълъг път.

Минавайки покрай останките на загиналите скелети, аз не сдържах любопитството си и взех една от костите. Най-обикновена, и повече не се опитваше да ме убие… Странно, но не почувствах никаква магическа енергия в костта. Къде тогава са акумулирали енергията, ако не в костите? Или след унищожаването на мъртвеца енергията се разтваряше в пространството?

— Ей, а къде отива енергията на скелета, когато го убием?

— Разтваря се в окръжаващото пространство — потвърди подозренията ми Велхеор. — Ако още не си се досетил, то неживите можеш да ги убиеш само като прекъснеш връзката между частите на тялото. Тоест слабия мъртвец е достатъчно да го разполовиш, а тези, които са по-силни, трябва да накълцаш на малки парченца. Тогава акумулираната им енергия ще се разпръсне в пространството и за известно време мъртвият ще е наистина мъртъв. Между другото, ако убиваш мъртвец с кукри, достатъчен е един удар — ножът изсмуква цялата енергия от него.

Леле, колко интересно. Хвърлих костта и извадих кукрито от ножницата. Да, чувствах в него малко енергия! Може би ще стигне за една-две Огнени топки. Но колко ли скелета трябва да се убият, за да има достатъчно енергия за пълноценен бой?

— Да размърдаме ли още някоя гробница? — предложих на Велхеор.

Вампирът намигна:

— Колкото искаш. Може дори да се надпреварваме кой повече мъртъвци ще унищожи.

Имах нужда да събера достатъчно енергия, за да се чувствам по-уверен, особено с оглед на евентуална среща с някакви си неживи. А и исках да си върна за не много удачния бой с предишните мъртъвци.

— Става!

Следващото място с концентрация на магическа енергия намерих само на няколко метра напред. За съжаление фонът беше толкова слаб, че нямаше смисъл да се надяваме на нещо сериозно. Така си и беше.

Единственият изскочил от невзрачната могилка скелет беше толкова кръхък, че направо ми беше жал да го убия. Но не можех да позволя на вампира отново да ме изпревари.

Ударът с нож разпръсна костите в радиус десетина крачки.

— Десет на един — усмихна се Велхеор. — Засега водиш. Ще продължим ли?

И ние продължихме.

Пътуването стана значително по-забавно, прекъсвано от периодични схватки с мъртъвци. За моя голяма изненада и дори леко разочарование, те не бяха особено сериозни противници. Може би защото в тях имаше прекалено маклко магическа енергия. Друга неприятна изненада беше фактът, че ножът на вампира не можеше да акумулира толкова енергия, колкото ми се искаше. За проба реших да взема няколко кости със себе си, но те изобщо не задържаха енергия в себе си и много бързо се разреждаха. Явно нарушаването цялостта на скелета лишаваше костите от тази полезна способност.

„Би било забавно да се сдобия с нещо като костена тояга — размечтах се аз. — Никога не съм виждал нещо подобно в нашите Майстори. Сигурно защото би изглеждало не особено естетично, освен това рядкото и много скъпо дърво тувит много по-добре съхранява магическа енергия.“ За съжаление, опитите с останките на множество скелети потвърдиха пълната несъстоятелност на идеята костите да служат като акумулатори на магия.

При поредната почивка мечтаех за късна вечеря и размишлявах на глас:

— Ние чувствително разредихме местното население. С това темпо може да избием всички ходещи мъртъвци.

Вече бях свикнал, че вампирът даваше информацията на малки порции, и затова изобщо не се изненадах, когато той каза:

— Не се притеснявай, едва ли ще ти се удаде да намалиш сериозно броя им. След седмица-две останалите цели кости ще се съберат обратно в скелети и отново ще зачакат своите жертви.

Замислих се за момент.

— А ако ги изгорим?

— И с какво смяташ да ги изгориш? — отговори на въпроса ми с въпрос Велхеор.

— Логично — признах аз. — Събирам прекалено малко енергия от скелетите, за да си играя с огнена магия.

— Освен това, това са обикновени скелети, а не истински сериозни неживи.

— И каква е разликата?

Велхеор се намести по-удобно на каменния саркофаг, по-точно се опъна в цял ръст върху него, и сложи ръце зад главата си:

— Скелетите са създадени с помощта на слаби заклинания. Както вече забеляза, в тях е вложена много малко магическа енергия, те са крехки и бавни. В същото време има и по-силни мъртъвци, които могат да причинят сериозни неудобства. Те лесно се разпознават по това, че имат плът по себе си — заклинанията забавят процеса на разлагане. Тези гадини са много по-агресивни и по-бързи от обикновените скелети.

Бях уверен, че цялата тази информация можех да получа и в библиотеката на Академията, ако бях отишъл там, без да привличам излишно внимание. За съжаление не можех да си позволя сериозна подготовка за пътуването — имах отчайващо малко свободно време.

— И как могат да бъдат победени?

— По същия начин — сви рамене вампирът. — Само дето е малко по-трудно да ги доближиш на разстояние, позволяващо удар с кукри. Какво сега, изплаши ли се?

— Да бе! — веднага скочих на крака аз. — Ако се срещнем с тези същества, ще им дам да се разберат!

Велхеор замечтано примижа:

— Имам тук една могилка…

— Какво? — попитах изненадано.

— Имам тук една могилка — едва ли не по срички повтори Велхеор. — Навремето често отскачах дотам, когато настроението ми беше лошо, намира се в непосредствена близост до замъка ми. Там неживите са истински неживи. Вярно, че тогава бях в прекрасна форма…

Присвих лукаво очи:

— И кой от нас сега се изплаши?

— Я веднага идвай с мен! — сграбчи ме за ръката Велхеор. — И не мисли да хленчиш, че имаме много да вървим! Ако побързаме, ще стигнем до замъка за по-малко от пет часа.

За колко?! А аз си мислех, че вече сме минали по-голямата част от пътя…