Алекс Кош
Огненият орден (19)

Действие 7

Седяхме в креслата и като омагьосани гледахме смяната на пейзажите през прозореца. Нямахме и капка желание да излизаме извън къщата — всички пориви на любознателност бяха задушени още в зародиш от пъргавелковците в черно.

— Нали на теория някъде там би трябвало да има свят, в който да могат да помогнат на Стил — без особен оптимизъм каза Алиса.

— Така е — тъжно отговорих аз.

Нямах желание дори да стана от креслото. Макар с ума си да съзнавах, че съществува думата „трябва“. Щом веднъж сме започнали, бяхме длъжни да действаме, а не да седим в трета глуха.

— Жалко, че няма кой да поскаже къде точно да търсим в даден свят.

— И в кой от световете ще ни е най-лесно да го направим — добавих аз.

И тогава, сякаш по поръчка, над вратата се появи добре познатата ми табелка „Изход“.

— Това пък какво е? — изненада се Алиса.

— О-о… Това е знак! — отвърнах радостно. — Мисля, че трябва да разгледаме този свят.

През прозореца се виждаха безкрайни простори от огледални повърхности, сякаш бяхме попаднали в поле със стъклени камъни.

— Сигурен ли си?

— Защо пък не — свих рамене. — Има шанс.

Натрупали вече горчив опит, ние предпочетохме да не повтаряме грешката си и заключихме Стил в моята стая. Така че сега можехме спокойно да изследваме новия свят.

А навън цареше странна, блестяща с всички цветове на дъгата нощ. Лунната светлина се отразяваше от хилядите стъклени повърхности и създаваше причудливи плетеници във въздуха. Бързата проверка с Истинското зрение показа, че и дума не може да става за каквато и да е магия.

— Красота — за кой ли път през тази нощ каза Алиса.

— Да — съгласих се аз. — Заповядай. При толкова красота наоколо просто няма от какво да се страхуваш.

— Ох, съмнявам се…

Въпреки това се обградихме със защитни заклинания и излязохме в новия свят. Времето беше неочаквано топло. Дори горещо. И в същото време всичко налколо блестеше така, сякаш беше зима и бяхме заобиколени от хиляди ледени блокове. Разбира се, нямаше и помен от сняг — прекалено топло беше, макар и нощ.

Вече по навик подпряхме вратата и тръгнахме по странната стъклена градина, оглеждайки с интерес всичко наоколо. Признавам, аз бях много любопитен дали тази красота е изкуствена или естествена. И ако все пак е изкуствена, къде са създателите й?

Без да се наговаряме, ние с Алиса разпънахме търсещи мрежи, но не намерихме ни една жива душа.

— Всичко изглежда спокойно — казах неуверено, без да преставам да се оглеждам.

Между другото, този път Прокълнатата къща изобщо не се промени. А аз очаквах, че отново ще се настрои към новия свят и ще се превърне в нещо като огромен стъклен камък.

— Да. Но кой тогава ще ни помогне да излекуваме Стил?

— Не знам — отговорих честно.

Още известно време обикаляхме между странните стъклени форми, любувайки се на преливанията на цветовете и играта на светлината. Алиса не се отразяваше в стъклата, както се и очакваше от един вампир, но аз доста се посмях над причудливите изкривени отражения на собствената си персона.

— Не, така няма да стане — казах накрая. — Времето изтича, а ние тъпчем на едно място. Ей! Има ли някой тук?!

Пълно мълчание.

— Да опитаме с друг свят? — предложи Алиса.

— Не още — отвърнах аз. — Съвсем ясно ни казаха, че трябва да сме именно тук.

— И колко време още смяташ да висим тук?

— Докато не получа резултат. Както обича да казва Велхеор: „Ако единственият избор е насилие, то това определено е нашият избор“

Приближих се до най-големия стъклен блок и го ритнах.

— Сега ще разцепя няколко блока, да видим дали няма да се появи някой. Ако това е нещо като градина, то все някой трябва да я наглежда.

— Глупости — изсумтя Алиса.

Не знам какво ми стана. При нас Чез е последовател на методите на Велхеор и любител на употребата на бойни магии за щяло и нещяло. Все пак, поради липса на други идеи, аз направих малка Огнена топка и я хвърлих в стъклената конструкция. И добре, че се сетих да стоя по-далече. Вместо да се пръсне на стотици искри или да разбие стъклото, Огнената топка отскочи от огледалната повърхност и мина на сантиметри от ухото ми.

— Какво беше това!

Отскочих със закъснение настрани и втрещено погледнах след топката. Тя профуча покрай мен, рикошираха в близкия стъклен блок, после в следващия…

— За първи път виждам такова нещо — изненада се Алиса. — Дагорът, разбира се, също не пропуска магия, но заклинанията просто се разбиват в него, а не отскачат като топка.

Тя внимателно разгледа едно от странните образувания. Почука по него и се опита да го надраска с извитите си никти.

— Нищо не разбирам. Не мога дори парченце да отчупя, за да си го взема.

— За какво ни е? — попитах раздразнено. — Не сме дошли тук за това. Трябва да разберем как този свят може да помогне на Стил.

— Ако въобще може — изсумтя Алиса. — Щом толкова вярваш на тази табелка, нека тя да ни подскаже нещо. Извикай я!

Само да знаех как да го направя. Коридорът на съдбата вече беше настроен към мен, но сега не бяхме в него. Нали така? От друга страна, табелката се появи в къщата. Пълна мистерия. Може би все пак трябва да опитам да се свържа с нея?

За да не се посрамвам пред Алиса, извиках табелката мислено:

„Хей, здравей. Подскажи ми как можем да помогнем на Стил?“

Колкото и да е странно, тя наистина се появи още при първата ми молба. И съвсем ясно посочи със стрелка към стъкленото образувание.

— Уау — подскочи Алиса.

— Аха — не можах да измисля нищо по-умно. — Разбрах, че нищо не разбрах.

Опитах се мислено да попитам табелката за по-подробно обяснение, но тя не реагира.

— Опасности наоколо няма, хайде да изведем Стил — предложих аз. — Може появата му да предизвика нещо.

Алиса тръгна за Стил, а аз реших отново да се разходя между хилядите образувания. Чувството беше такова, сякаш крачех през лабиринт от криви огледала. От всички страни ме заобикаляха изкривени отражения. С големи глави, с малък ръст, с висок ръст, смешни, страшни…

Увличайки се с разходката, не забелязах как се отдалечих от къщата и я загубих от поглед. Отвсякъде бях заобиколен от огледални повърхности, множество криви отражения, многократно повтарящи се едно друго. И нищо друго освен стъкла. За момент дори си помислих, че всички отражения живеят свой собствен живот — движат се, докато аз стоя неподвижно, кривят лица, размахват ръце.

Оправяйки се от секундното объркване, аз се вдигнах във въздуха с помощта на слаб левитационен импулс и се огледах. Разбира се, къщата се оказа съвсем наблизо.

— Ти какво си се разлетял там? — извика Алиса и тръгна към мен заедно с мудно влачещия се след нея Стил.

— Реших да огледам наоколо!

„Всъщност идеята е чудесна! От тук всичко може да се види съвсем ясно — осъзнах аз. — Как изобщо не се сетих по-рано?“

Естествено, в този момент въздушното заклинание ме подведе и се разпадна. Добре, че не бях много нависоко. Успях да се отърва с леко натъртване на задните части. Но пък успях да огледам. Вярно, че нямаше особена полза — докъдето ми стигаше погледа, всичко беше заето от безброй стъклени блокове. Само Прокълнатата къща незнайно как се беше вклинила в безкрайното стъклено царство, леко променяйки монотония изглед.

— Ама че си летец — насмешливо каза Алиса.

— Ъ — не остана по-назад и Стил.

— Всичко е наред — махнах с ръка аз. — Затова пък се уверих, че освен стъклени блокове, тук няма нищо и никой. Няма от кого да се страхуваме.

— И какво ще правим тук?

По навик се отърсих, въпреки че прах нямаше как да има, и погледнах нерешително към Алиса и Стил:

— Ако знаех…

И тогава осъзнах една особеност — наоколо беше пълно с мои отражения, но нямаше нито едно отражение на Стил. Това, че Алиса не се отражаваше, беше разбираемо, нали е вампир. Но защо Стил не се отразяваше в огледалата?

Посочвайки на Алиса странния факт, получих неочаквано уверено обяснение:

— Това е естествено. Той сега е просто една празна черупка — в нея дори няма съзнание, а значи и душа. Няма какво да се отразява в огледалата.

— Ъ-ъ — потвърди Стил.

— Така значи-и — проточих аз, опитвайки се да не мисля, че по тази логика и Алиса не би трябвало да има душа. — Значи трябва по някакъв начин да поправим и да върнем самоличността на Стил.

Пред нас отново се появи светещата табелка, като сочеше към един от блоковете.

— Но как в тази работа може да ни помогне стъкления блок? — за кой ли път попитах аз.

Нито Алиса, нито висящата във въздуха табелка, още по-малко Стил, можаха да отговорят на въпроса ми. Макар че табелката или този, който я управляваше, просто не искаше да опрости задачата ми. Плеснах се по челото, изненадвайки са пореден път Алиса:

— Ами да! Ако подходим към мисията ни като към задача, тогава нещата стават много прости. Щом нямаме никаква възможност да я решим теоретично, остава само да експериментираме! Нека опитаме да накараме Стил някак си да взаимодейства със стъклото — предложих аз. — Може да се получи нещо.

Колко глупаво се чувствахме, принуждавайки бедния младеж да прегръща стъклените блокове, а след това и да се катери върху тях. Дори се пробвахме да им говорим. Аз се опитах да медитирам, докосвайки с ръка блоковете, за да ги почувствам, но и от това нищо не излезе.

— Мисля, че напразно се опитваме — обобщи Алиса. — Това са просто парчета стъкло.

— Но табелката не може да греши! — наежих се аз.

— А да се подиграва може ли? — Алиса сложи ръце на кръста и ме погледна. — Докога ще се правим на глупаци? Вярно, че всичко това е невероятно, но много ми прилича на бълнуване на луд.

— На мен също, многознайке — започнах да се ядосвам аз. — Но щом ти казвам, че трябва да слушаме табелката, значи трябва!

Още щом повишихме тон, Стил става нервен и се опита да избяга. Горчивият опит накара Алиса бързо да хване крака на младежа с невидима въздушна примка, така че да не може да изчезне никъде. Но за Стил това нямаше значение — той хукна с всички сили, а когато невидимото въже се опъна, се просна на земята, удряйки лицето си във висок стъклен блок.

— Дракон да го вземе — изругах аз, наблюдавайки търкалящия се по земята Стил. — Накъде хукна?

С Алиса се втурнахме към него и го вдигнахме на крака. Беше си ударил доста силно главата и явно беше зашеметен.

— Как си с лечителските способности? — попитах Алиса, притискайки с ръка раната на челото му.

— Какво лечителство при вампирите? — озъби се тя. — За това ти си по-надарения.

Надарен, не надарен, но до лечителство не бях дорасъл. Макар че в Прокълнатата къща щяхме да намерим всичко необходимо, само трябваше да го върнем там.

И тогава погледът ми попадна на стъкления камък, в който беше ударил главата си Стил.

— Алиса!

Показах на вампирката стъклената повърхност, от която ни гледаше отражението на Стил. Само дето оригиналът клечеше на земята и от него капеше кървава слюнка, докато отражението стоеше изправено в цял ръст, с високо вдигната глава, и беше облечено не в дрипи, а в ученическа ливрея на Огнения факултет.

— Уау — сподели изненадата ми Алиса.

— За това дойдохме! — казах доволно. — Нали ти казах, че табелката не греши!

Алиса обиколи блока, като внимателно разглеждаше живеещото свой собствен живот отражение. Вътре Стил се държеше така, сякаш беше затворен в стъклен капан — удряше с юмруци по стъклото, опитвайки да се измъкне със сила. И дума не можеше да става за отражение — той си живееше собствен живот и изобщо не приличаше на плоско отражение на реалността.

— Нещо много рано се зарадва, все още не сме излекували Стил.

Нашата версия на Стил продължаваше да седи на земята и тихо да хлипа.

— Да, така е — опитах да се успокоя аз. — Но процесът е започнал! Сега ние трябва… а какво всъщност трябва?

Стояхме и гледахме отражението на Стил, то пък гледаше нас. При това съвсем съзнателно, сякаш в блока беше затворен истински жив човек.

— Да го извадим оттам? — предложи Алиса.

„Лесно е да се каже — помислих си аз. — Но как да го направим?“

— Хей, чуваш ли ме?

Потропах по стъклената повърхност, привличайки вниманието на скритото вътре отражение.

То само поклати отрицателно глава.

— Е, вече установихме контакт — потрих доволно ръце. — Да продължим нататък. Може би просто трябва да го разбием? Глупаво, разбира се, но нищо друго не ми идва наум.

— Дори и да е така, магията не му влияе — припомни Алиса.

— Всичко си има граница — казах аз, припомняйки си как съвсем наскоро едва не разтопих стените на Академията, изработени от дагор. — Ами ако ударим едновременно, при това от двете страни. Само да внимаваме да не рикошира в нас.

С жестове показах на Стил „зад стъклото“, че трябва да удари преградата едновременно с мен, но да не използва заклинания за удряне, а само за усилване на обикновени удари. Не знам дали разбра какво имах предвид или не. Все пак подобни неща не бяхме учили в Академията, едва наскоро прочетох в справочника няколко интересни начина за усилване възможностите на собственото тяло с използване на най-прости заклинания.

После с Алиса обвихме юмруците си с нещо подобно на въздушни ръкавици и започнахме методично да удряме стъклената повърхност. Стил обаче не разбра какво искаме от него и метна към нас една Огнена топка. Въпреки очакванията ни тя не отскочи от повърхността, а я удари с цялата си сила. Очевидно стъклото отразяваше заклинанията само отвън.

Малко по-късно по стъклото пробягна първата пукнатина.

— Получава се! — извиках радостно.

Стъклото се счупи с трясък и Стил се оказа свободен. Но не изглеждаше съвсем материален — през него можеше да се види целия унил стъклен пейзаж.

Ние застинахме, гледайки се един друг. Дори нашия Стил спря да плаче и се втренчи в своето по-удачно копие.

— Здравей — казах неуверено.

Стил номер две мълчаливо кимна.

Пристъпих към него и внимателно го докоснах по рамото. По-точно се опитах да го докосна — ръката ми мина през него, без да срещне никаква съпротива, сякаш беше някакъв призрак.

— Може ли да говори или не може? — прошепна в ухото ми Алиса, подозрително гледайки призрака. — И между другото ти сигурен ли си, че това е нашият Стил?

— В смисъл? — не разбрах аз.

Малко бях объркан от всички тези странни събития и не веднага осъзнах за какво намеква вампирката.

— Ами нали в него бяха две личности — припомни Алиса. — На шпионина и на ученика от Академията?

А, да. Но как да разберем? Та той дори не можеше да говори! А и кой ще си признае, че е шпионин на Шатерския халифат?

— Да се презастраховаме и да пробваме да призовем втория? — предложих аз. — Тогава ще е по-лесно да се разбере.

— Добре — съгласи се Алиса. — Но как ще го направим? Да хвърлим от кръвта на Стил върху друг стъклен блок?

— Предполагам.

Приближих се до Стил, прокарах ръка по лицето му, изцапвайки дланта си с кръв.

— Сега ще се опитаме да създадем още един огледален клонинг — казах аз и протегнах ръка към близката стъклена колона.

— Пази се! — извика Алиса.

Рязко отдръпнах ръка и веднага пред лицето ми профуча Огнена топка, която като по чудо не подпали косата ми. Обърнах се и срещнах погледа на Стил номер две. Полупрозрачният подлец беше направил няколко бойни заклинания и изглеждаше настроен много решително. Въпреки нематериалното си тяло създадените залкинания бяха напълно реални.

— Какво правиш?! — изревах аз.

В отговор Стил номер две стисна юмруци и метна към мен няколко Въздушни юмрука и Водни копия. Сложих щит и с лекота отбих всички атаки. Ако това беше самоличността на Стил, то беше пропуснал най-важната част от нашето обучение — практиката. И едва ли би могъл да ни конкурира в сериозна битка.

Спокойно прикрих Алиса и себе си с Универсална стена, после прокарах ръка по стъклената повърхност, оставяйки по нея следа от кръвта на Стил. Няколко секунди по-късно вътре в стъкления блок започва да се формира човешки силует. Съвсем скоро пред нас стоеше Стил номер три. Точно копие на агресивно настроения Стил, който в същия момент ни бомбардираше с всевъзможни бойни заклинания. Впрочем дори не ми се налагаше да обновявам Универсалната си стена — практиката наистина беше повишила многократно силата на нашите заклинания. Мисля, че започнах да осъзнавам колко огромна е разликата между мен и Серж, щом само с няколко седмици активно обучение напреднахме толкова много.

Стил номер три се държеше много по-приветливо от втория и доста по-сдържано. Докато Алиса с жестове обясняваше на затворения в стъкло Стил какво се иска от него, аз използвах няколко въздушни заклинания, за да обезвредя агресивния номер две. Странно — нито едно от моите заклинания нямаше ефект. Разбира се помнех, че ръката ми минаваше право през него, но въпреки това се надявах, че магията може да подейства. Уви…

Алиса освободи номер три от стъкления затвор и за всеки случай се скри обратно зад моя щит. Впрочем третия Стил с нищо не ни заплашваше. Втори също загуби всякакъв интерес към нас и реши да унищожи своя съперник. Трети захвърли цялото си миролюбие и прие боя. Така започва битка между двата призрака на Стил.

— И кой от тях е нашия? — попита Алиса.

— Повече ми харесва миролюбивия вариант — отговорих шеговито. — Ще вземем него.

— А ти сигурен ли си, че ако кръвта му попадне на друго стъкло, там няма да се появи поредното копие на Стил?

— Честно казано, не съм сигурен — признах аз. — Но цялото наше пътуване си е една голяма авантюра, така че няма какво да губим. Ще рискуваме. Вземаме миролюбивия, напъхваме го в тялото на Стил и се връщаме вкъщи.

Само дето беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. За начало трябваше да разберем кой от призраците е нашия приятел. Те така често сменяха местата си, че вече не бях сигурен къде е първи и къде втори.

— Сериозен разбор — изсумтя Алиса. — Забеляза ли какви детски заклинания използват? Аз сама ще се справя с десетина такива Стиловци.

— Колко си силна — подкачих приятелката си. — Сигурно ще се справиш и с хиляди хора, които изобщо не използват магия. Не бъди като Серж и компания. Не трябва да гледаш на другите отвисоко само защото имаш малко повече опит и знания.

Алиса замълча и аз дори си помислих, че се обиди, но накрая вампирката каза:

— Прав си. Така че какво ще правим?

— Ще гледаме и ще умуваме по какъв признак да разпознаем нашия Стил.

Докато двамата Стил си разменяха бойни заклинания, ние си напрегнахме мозъците, опитвайки се да намерим решение. Не се получаваше. Двата призрака се държаха абсолютно еднакво.

— Може пък да вземем и двамата, а? — предложих аз. — Вкъщи ще видим кой кой е. Че вече съмва, нямаме време.

— Глупак — изсумтя вампирката. — Реши ли как ще ги вземем? В кутии ли ще ги сложим? О, виж! Всичко се реши и без нас!

И наистина, единият от Стиловците най-накрая надделя. Удряйки с особено сполучлив Въздушен юмрук, единия от призраците унищожи другия. В буквалния смисъл на думата — просто се разтвори във въздуха.

— Ей, Стил! — замахах с ръце аз, привличайки вниманието на оцелелия. — Върни се в тялото си!

Изглежда призракът едва чакаше да се върне в тялото си. Той тръгна към седящия на земята Стил, като без проблем мина през моите щитове. Стил уплашено закрещя и се опита да избяга, но се блъсна с чело във Въздушния щит.

— Нещо не гори от желание да намери себе си — изкоментира Алиса.

— Нищо, него никой не го пита — промърморих раздразнено.

Призракът мислеше по същия начин. Без да обръща внимание на писъците на Стил, призракът пъргаво скочи върху него, сякаш за да го стисне за гърлото, но безплътните ръце с лекота преминаха през плътта. А в следващия момент целият призрак изчезна в тялото на Стил. Младежът веднага омекна и рухна на земята.

Алиса излезе иззад щита, приближи се до тялото и предпазливо го бутна с крак.

— Ами… това ли е? Върнахме ли го? — тя провери пулса му. — Изглежда е жив. Само спи.

— Мен ли питаш? Изглежда успяхме. Предлагам бързичко да го пренесем в къщата, чв не се знае какво ще се случи, ако не успеем да се върнем до изгрев слънце.

Вампирката, без да чака моята помощ, метна младежа на рамо и тръгна към Прокълнатата къща. Можех само мълчаливо да я последвам. За щастие, къщата ни чакаше на същото място. Не знам какво щяхме да правим, ако я нямаше и бяхме останали в този свят. Щяхме да чакаме следващото пълнолуние?

Влязохме в Прокълнатата къща и сложихме Стил в стаята за гости, а после слязохме обратно в залата, за да видим какво става наоколо. Въпреки че утрото още не беше настъпило, зад прозорците се виждаше добрата стара градина с дървета као.

— Това ли беше всичко? — леко разочаровано попита Алиса.

— Предполагам, че когато намерихме това, което търсихме, къщата се е върнала обратно — предположих аз.

— Жалко — Алиса се извърна от прозореца и внимателно ме погледна в очите. — А не можем ли с помощта на този Фонтан на съдбата да помогнем и на теб.

— И аз си мислех за това — признах аз. — Но честно казано, бих предпочел първо да помогна на Невил. Мисля, че собствените си проблеми мога и сам да реша.

— Ние ще можем да ги решим — поправи ме вампирката.

„Тя още не се е отказала от глупавата си идея — помислих си уморено. — Трябва да обсъдя с Велхеор този проблем. Не бих искал да се излага на опасност.“

— Надявам се, че успяхме да излекуваме Стил — побързах да сменя темата. — Но дори лечението да се заключаваше до намирането на този призрак, как можем да сме сигурни, че в тялото е именно правилния Стил?

— Нека да изчакаме, докато се събуди — логично предложи вампирката.

Дори когато дойде на себе си, едва ли ще бъдем в състояние да определим нашия Стил ли се е върнал или някой друг.

Известно време стояхме мълчаливо до прозореца. Много исках да кажа на Алиса… нещо… но и самия аз не можех да определя какво точно…

— Слушай, а сега вече можем ли да отидем на празника на друидите? — опомни се Алиса. — Невил толкова ни кани всички, сигурно ще се обиди, ако не отидем.

— Имахме мно-ого сериозна причина — отбелязах аз. — Но всъщност си права. Може и да успеем, дори да е само за финала на празника.

С известна предпазливост погледнахме навън и след като се уверихме, че Прокълнатата къща наистина се е върнала в нашия свят, се отправихме за квартала на друидите. Напрежението от странното пътуване така ни беше изчерпало, че минахме целия път в пълно мълчание. Всеки си мислеше за нещо свое. Не знам къде витаеха мислите на Алиса, но аз мечтаех този момент никога да не свършва. Да вървим така заедно. Понякога мълчанието е по-красноречиво от думите. Когато има с кого да помълчиш…