Алекс Кош
Огненият орден (26)

Действие 5

Настъпи нощ. Оказа се, че бях успял добре да поспя, преди към мен да започне да се домогва бившата съпруга на най-кървавия вампир на хилядолетието. За съжаление не ни дадоха коне, в замъка и така бяха недостатъчно, но Велхеор разбра, че можем да си вземем от близкото градче. Така че тръгнахме натам.

„Алиса сама каза, че всичко е вече в миналото — мислех си по пътя. — Може би наистина трябваше да поостана… Уф, за какво изобщо мисля? Пред нас са земите на Бойния клан…“

— За Итания ли мислиш? — лукаво попита Велхеор.

— Аз? Не-е, какво говориш. Вече и да мисля забравих.

— Не вярвам — засмя се вампирът. — Сигурно вече съжаляваш, че ви прекъснах.

Съжалявах или не? Честно казано, не можех еднозначно да отговоря на този въпрос дори на себе си. И между другото, защо вампирът реши да ни спре? Може би ревнуваше?

— Тя сама дойде при мен — казах бързо. — Аз изобщо не си и помислях за нещо подобно.

— Е, че тя сама ще дойде и аз можех да предположа — открито подигрателно се засмя вампирът. — Всичко стана в стаята ти. И няма какво да се притесняваш, изобщо не ревнувам. Отношенията между хилядолетни вампири са много по-сложни и над всички тези дреболии. Ако си любопитен, аз прекъснах вашата идилия само от злоба — за да лиша от удоволствие Итания, точно както тя ме лиши от замъка ми. Дребно отмъщение. Знам как харесва млади момчета.

— Успокои ме — въздъхнах с облекчение.

— Не ставай нахален — заплаши вампирът. — Че ще те спукам от бой. Имаш си Алиса.

— По-скоро тя ме има — веднага се намръщих аз. — А аз нея я нямам. Нечестно е някак.

— Като малко дете си — насмешливо каза Велхеор. — С момичетата никога не е честно. Те винаги имат преимущество, и дори не им трябва да са хилядолетни вампирки. Знаеш ли какво си мисля? Алиса вече отдавна не ти се сърди — тя осъзна, че ти в нищо не си виновен, но от инат никога няма да признае грешката си.

— Сигурен ли си? — попитах със съмнение. — Според мен тя се държи с мен твърде хладно. Дори вече не ми се ядосва, сякаш не предизвиквам никакви емоции в нея.

— Слушай мъдрия вампир — Велхеор ме чукна с нокът по носа. — Имам богат житейски опит, толкова красавици съм съблазнил… Е, с изключение на Итания, искам да кажа.

Опитах се да си представя участта на бедните красавици.

— Те оцеляха ли?

— Стига глупости — разтресе се в смях вампирът и ние продължихме пътя си.

Пътят до градчето със странно име Кра-Атов се оказа малко по-дълъг, отколкото очаквах. Като цяло дългите пешеходни разходки станаха нещо обичайно. Видяхме първите дървени къщи на развиделяване и ни трябваха още няколко часа, за да стигнем до тях. По пътя проверих с търсещия артефакт и за пореден път се уверих, че до откраднатия медальон все още беше твърде далеч, но като цяло посоката беше правилна.

— Може би е по-добре сам да отида за коне? — със закъснение се сетих аз, издърпвайки качулката си. — А ти да почакаш тук.

Велхеор дори не се обърна:

— Защо?

— Ами за да не дразниш местните жители. Те сигурно ще се разбягат в ужас като те видят, а може и за оръжията да се хванат. Ти си най-кървавия вампир на хилядолетието и така нататък. Експерименти с живи хора, убийства за удоволствие, кървави оргии…

— Добре, стига, че ми потекоха лигите — прекъсна ме вампирът. — С удоволствие ще те разочаровам — нищо подобно няма да се случи. Сега сам ще се увериш.

Няколко минути по-късно вече бяхме пред портите на града. Макар че струпаните двуетажни сгради много трудно можеха да се нарекат град. По-скоро село. А и портата също — две колони със свободно падаща между тях бариера.

— Бъдете здрави — кимна Велхеор към стоящия до един от стълбовете брадат мъж.

— И вие не се разболявайте — отговори съмнителния страж.

Очевидно нашето облекло и скритите с качулки лица изобщо не го впечатлиха. Крехката ограда и паянтовата порта нагледно демонстрираха прекомерното безгрижие на местните жители.

За мое най-голямо облекчение минахме покрай поста без каквито и да са проблеми. Никой не се втурна към нас с крясъци „Вампир, махай се оттук“ и не се опита да спусне вратата-бариера точно под носа на най-кървавия вампир на хилядолетието. Хората дори не обърнаха внимание на нашата поява, продължавайки да се занимават със своите си работи — да копаят в градинките си, да майсторят нещо в дворовете си, да мият. Животът в града се течеше нормално.

Докато се оглеждах, към нас изтичаха ято пет-шест годишни хлапета. Най-голямото от тях решително дръпна Велхеор за наметалото и застрашително попита:

— Чичо вампир, а можете ли да летите?

— Разбира се — весело отвърна Велхеор. — Но само когато ловувам малки дечица.

И той твърде живописно изръмжа и сви нокти към децата, а те хукнаха, заливайки се в смях.

— Не се ли страхуват от теб? — все още не вярвайки на очите си, попитах аз.

— Не, разбира се. Само извън пределите на графството съм най-кървавия вампир на хилядолетието, тук съм любимия на всички граф. Местните хора не се страхуват от вампирите, а ги уважават и се стараят всячески да им угодят.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Те няма от какво да се страхуват. Никой не ловува жителите по нашите земи. Това е забранено от закона, и всеки пристъпил чертата вампир се наказва строго.

— Но как тогава…

— Хората сами дават кръв — още по-широко се ухили Велхеор. — Един път в седмицата през селата минава бирник, събирач на кръв, който събира кръвен данък. Всичко е културно — никаква принуда или насилие.

Погледнах озадачен към хората около нас:

— И те наистина правят всичко това абсолютно доброволно?

— Разбира се. Освен това, тъй като това е единствения данък, събиран в нашата държава, много хора считат за икономически изгодно да живеят тук, а не в Пограничните райони или Империята.

— Но аз никога не съм чувал за подобно нещо!

— Кой ще тръгне да афишира, че в съседната страна живеят по-добре, отколкото в Империята. Не, плашат всички с ужасните кръвопийци, така че никой да не си и помисли за преселение. А в действителност вероятността да бъдат ухапани или убити от вампир е най-голяма в Пограничните райони — вампирите ловуват именно там. И между другото, в нашите земи много рядко можеш да срещнеш обърнати във вампири. Да си обърнат е по-скоро привилегия, с нея удостояват само най-добрите слуги.

— С една дума, вие тук сте нещо като аристокрация — обобщих аз.

— Не „нещо като“, а висша аристокрация — поправи ме вампирът. — И за разлика от вашите Високи домове, ние наистина се грижим за безопасността на хората.

Как не. Огромната ферма за отглеждане на вкусна храна си искаше старателно пазене, трябва да се грижиш за животинките, така че да бъдат щастливи и да не мислят за бягство.

— Стана ми ясно — казах и се огледах наоколо. — А защо всички са станали толкова рано?

Едно е да срещнеш редки минувачи, но тук беше истинско стълпотворение, особено за такъв малък град.

— Днес има пазар, той започва рано. Освен това, графика на нормалните работещи хора е много по-различен от порядките на столичната аристокрация. Никой не спи до обяд.

Това беше камък в моята градина. До постъпването си в Академията не се събуждах преди обяд. Работата по музиката, кой знае защо, извършвах винаги през нощта, а и постоянните купони с Чез и други приятели — клубове, ресторанти…

— И какво се продава на тези пазари?

— Обикновени неща — сви рамене вампирът. — Идват хора от съседни градове, търгуват, общуват. В столицата пазарът е отворен всеки ден, а тук такива събития стават веднъж седмично. Сега ще стигнем до централния площад и сам ще видиш всичко.

Вървейки по улицата, ние излязохме на неголям, но доста пренаселен площад. Цялото пространство беше пълно с най-различни сергии и маси с храна, занаятчийски изделия и дрехи. Тук-там се виждаха дори оръжия и нещо подобно на техномагически артефакти.

Огледах се и все повече и повече се убеждавах в истинността на думите на Велхеор — весели розовобузести деца и открито гледащи ни в очите възрастни, които не се опитваха да минат от другата страна на улицата при вида на вампирската роба. Пазарният площад бучеше, но някак си успокоително, без суетене и блъсканица. Сергиите бяха препълнени с всевъзможни храни, и, доколкото си спомнях цените в Пограничните райони, тук те бяха много по-евтини. Във всеки случай поне така ми се стори, когато Велхеор ми каза курса на местните пари към имперските.

— Хм, не си представях точно така живота на хората в земите на вампирите — признах аз.

— Между другото, по време на пазара става и даването на кръв. Виждаш ли покрития фургон с червените триъгълници, това е бирникът. При нас тази отговорна и почтена работа се извършва основно от членове на клана Миир.

— И какво, хората просто така дават кръвта си?

— Ще се изненадаш — засмя се Велхеор. — Гледай.

Децата хукнаха към приближаващия се фургон, като весело викаха и се блъскаха:

— Аз съм първи!

— Не, аз!

Фургонът спря и от него излезе вампир в абсолютно същите дрехи като нас.

— По-спокойно! — добродушно размаха ръце той. — Ще има за всички. Подредете се на опашка.

Зад децата започнаха да се нареждат и останалите жители на селото. Старци, мъже, жени — всички заставаха на опашката, без да се притесняват от предстоящата процедура.

Приближих се към фургона, за да мога по-добре да видя процеса на даване на кръв. За мое не малко разочарование всичко се извършваше съвсем небрежно и бързо — всеки от опашката пристъпваше и докосваше с ръка издълбаната върху дървената ритла на фургона длан. Стоеше така около десетина секунди, а след това отстъпваше мястото си на следващия. Всеки дарил кръв, независимо дали беше мъж, жена или дете, получаваше определена сума пари. А на децата освен това връчваха и по една голяма близалка — веднага стана разбираемо желанието им да дадат кръв.

— Ето така става при нас — тупна ме по рамото Велхеор. — И никакви бунтове, всички са доволни от тази организация. Знаеш ли защо? Защото това не само е единственият данък, но и защото им плащат прилични пари за него. Коя друга държава може да се похвали с подобна икономика?

Дракон да ги вземе, колко грамотно са го измислили. Не стига, че плащат за кръвта, но и го правят точно по време на пазара. А къде другаде, ако не на пазара, хората имат най-силно желание да харчат пари?

— Имате просто идеална държава — изненадано казах аз. — Всички са доволни. А как стоят нещата с престъпленията, например с кражбите?

— При нас няма кражби.

— Как така?

— Ами така. Законите ни са много строги. Например наказанието за убийство е смърт. За нападение над вампир — смърт, за грабеж по пътищата — смърт, за кражба…

— Нека да позная — пак смърт?

— Точно така — намигна вампирът. — Виждаш ли колко лесно се оказва да убедиш хората да спазват всички закони.

— А аз си мислех, че се грижите за животинките си.

— Е, не ги избиваме просто ей така. Тук нямаме глупаво рязане на глави или обесване, а пълноценно хранене за някой щастливец, заслужил толкова ценен подарък за вярна служба към родината.

Вече напускахме площада, когато в близост до една от сергиите забелязах някакво стълпотворение и суматоха.

— Какво става там? — попитах.

— Хванали крадец — каза един от минаващите покрай нас хора. — Опитал се да краде храна.

Не можах да устоя да не подкача вампира:

— Нали каза, че нямате кражби?

— Е, почти нямаме — разпери ръце вампирът. — В края на краищата хората доста трудно се поддават на дресировка и винаги ще се намери някой, който да краде не толкова от нужда, колкото от любопитство. Или да убива от ревност. Долу горе на всеки хиляда души ще се намери един такъв глупак. Интересно ми е да го погледна, не помня подобен случай през последните петдесет години.

Провряхме се през насъбралите се хора и успяхме да хванем момента на ареста на крадеца — плешив мършав мъж в мръсни и прашни дрехи с неопределен цвят. Двама стражника ловко му сложиха стоманени белезници и го поведоха към фургона на вампирите.

— Поддръжници на вампири! — разкрещя се крадецът, без изобщо да се опитва да се изтръгне от ръцете на стражите. — Давате им кръвта и живота си, радвате се на ролята си на послушни животни!

— О-хо, а аз си мислех, че тук всички са доволни от живота си — отбелязах аз. — Икономически изгоди, спокойствие и така нататък.

— Доволни са — не тръгна да спори вампирът. — Но и този спокоен живот си има един малък недостатък — постоянното даване на кръв и жизнена енергия води до значително съкращаване продължителността на живота на местните жители. Ако обикновените хора нормално живеят по двеста години, тук започват да грохват още на петдесет.

— Какъв кошмар! — ужасих се аз. — Ако се съди по техните стандарти, аз за своите двадесет години съм изживял една трета от живота си! Велхеор, ти нищо не ми каза за това!

— Не съм. А ти нямаш ли си мозък? Вече си голямо момче, би трябвало да знаеш, че всяко нещо на този свят си има цена.

— И хората в земите ви знаят ли за това?

Сигурно са заблудили бедните хора и ги държат в неведение.

— Знаят, макар да си мислят, че това са само измишльотини, защото информацията от външния свят е доста ограничена — нито потвърди, нито отрече подозренията ми вампирът. — Промените са постепенни, така че повечето хора го смятат за даденост. Когато едно поколение живее с десетина години по-малко от предишното, следващото още десет… Тук много добре пасва вашата поговорка: „Човек свиква с всичко“. В допълнение ние създаваме отлични условия за тях, много рядко хората се опитват да избягат оттук.

— Опитват? — наежих се аз.

— Да не си мислиш, че ще пуснем просто ей така източника си на храна?

Източник на храна? Е, поне не изрече въртящото се на езика му сравнение с добитък. Колко политически коректни бяха всички тези вампири.

— Между другото мисля, че трябва да помогнем на това момче — прозя се Велхеор.

— Наистина ли? — не повярвах аз. — Откъде такава доброта?

— Защо доброта — изсумтя вампирът и аз за пореден път забелязах определена семейна прилика между него и Алиса. — Това момче е избягало от земите на Бойния клан, може да ни послужи като водач там.

— А защо си мислиш, че е избягало именно оттам?

— Клеймото на шията му показва, че принадлежи на клана Сеон. Всеки клан и всяко населено място си имат свой знак, за да не възникват неразбирателства със… собствеността.

И наистина, на тила на мъжа се виждаше татуировка. Сигурно подобни знаци имаха и всички жители на селото, просто не се виждаха от косите. Между другото беше странно да се слагат отличителни знаци, които да не се виждат веднага. От друга страна, татуировка на челото би карала хората да изглеждат като истински роби, а вампирите се опитваха да запазят поне отчасти достойнството им.

— И щом като се е добрал до моите земи, значи ще може да послужи и на нас — продължи вампирът.

Погледнах озадачено Велхеор:

— Говориш така, сякаш никога не си бил по техните земи.

— Разбира се, че съм бил. Само че когато ходех там, беше с цел да вдигна шум, а не да се промъквам незабелязано. Разбира се, в старите дни и с тайното промъкване нямах проблеми, но нали разбираш, че без моите сили и с твоите постижения в Занаята по-добре да използваме услугите на опитен водач.

Едва сдържах възмущението си по повод моите възможности към Занаята и просто кимнах в знак на съгласие:

— Добре. Това са твоите земи, можем ли да го вземем от стражата?

— Не е толкова просто — намръщи се вампирът. — Съгласно брачния договор на Итания се полага не само половината замък, но и част от прилежащите му територии. И тъй като отсъствах доста дълго време, тя е заграбила всичко, до което е успяла да се добере.

— Тоест…

— Тоест събирачите на кръв работят за бившата ми и арестувания ще трябва да си го вземем със сила.

Не можах да устоя на язвителния въпрос:

— И с каква сила, щом ти си загубил своите сили, а моите способности към Занаята не внушават никакво доверие?

Велхеор болезнено ме чукна по челото:

— Със силата на мозъка.

Може би трябваше да го приема за комплимент?

— И какво предлагаш?

— Разбира се, ще го заблудим и ще си вземем селянина. Елементарно.

— И как ще го направим?

— Привечер събирачът ще е събрал достатъчно кръв и заедно със затворника ще тръгне обратно за замъка. Ние ще го причакаме, ти ще отвлечеш вниманието на вампира, а аз ще освободя крадеца.

— Това ли е? — усмихнах се невярващо. — А защо веднага не го убием и да приключим?

— Не бива да го убиваме в никакъв случай — поклати глава Велхеор. — Ако бирникът на кръв изчезне, ще организират хайка и виновните, тоест нас, ще ни открият много бързо. Кръвта е такава ценност, че може без разследване да ни отрежат ръцете и краката. Така че ще трябва само да имитираш нападение, а после веднага да изчезнеш.

Така значи, аз не само трябваше да демонстрирам заплаха към вампир от клана Миир, но и да успея да се изплъзна от него.

— И как да го направя това?

— Имаш време да измислиш нещо. Сега ще вземем стая в гостилницата и до вечерта сме свободни. Бирникът никъде няма да отиде.

Това вече беше добра идея! Не пречеше да помисля в спокойна обстановка. Можеше и да измисля нещо. Например да разбера от Велхеор доколко ефективна е моята Завеса-невидимка срещу вампири. И с какво изобщо мога да се противопоставя на Висш вампир.

— С нищо — отговори Велхеор на последния ми въпрос, когато се настанихме в малката, но много уютна гостилница, с което ме хвърли в още по-голямо отчаяние. — Щом под Завесата-невидимка са ви засекли третокурсниците, то за Висш вампир това изобщо няма да е проблем.

Седяхме в долната зала на гостилницата, която се явяваше и кръчма. Неголямата зала беше учудващо пуста, явно всички жители бяха на пазара. Наслаждавах се на местната кухня, която не отстъпваше ни най-малко на най-добрите столични ресторанти. Не по обслужването, разбира се, но на вкус беше не по-лошо, отколкото в „Златния полумесец“.

— Но нали в Крайдол успяхме да се справим с вампир от Бойния клан — обидено напомних аз.

— Първо, ти не беше сам. Второ, там се сблъскахте с млад вампир, докато събирачите на кръв са само опитни Висши вампири. Също така не бива да забравяш за проблемите си при създаването на заклинания, така че трябва да измислиш някаква хитрост, за да не се стига до бой. Ако можем да разсеем събирача на кръв и да откраднем затворника, той няма да ни преследва — събраната кръв за него е много по-важна.

Единственият начин да се отвлече вниманието на вампира без активно участие от моя страна беше да го подтикна към бой с някой друг. Хм, това си беше чудесна идея!

— Ей, а колко далеч оттук е Великото гробище?

— Ха, това се нарича топографски кретенизъм — саркастично отвърна вампирът. — Ние навлязохме дълбоко в земите на вампирите, така че до Великото гробище е далеч. Но тук наблизо има местно. Искаш да се опиташ да вдигнеш мъртвите, нали?

— Толкова ли съм предсказуем? — усмихнах се аз.

— В добрия смисъл — успокои ме Велхеор. — Ако трябваше сам да предложа да използваме черепа, щях да се разочаровам от теб.

Инстинктивно усетих, че разочарованието на най-кървавия вампир на хилядолетието не можеше да доведе до нищо добро.

— Макар че не си представям много добре как можем да го направим. Дори ако черепа накара мъртъвците да се надигнат, как ще ги накараме да атакуват събирача на кръв?

— Мисли — сви рамене вампирът. — Вече ти казах всичко, което знам за този артефакт. За съжаление не мога да го използвам, но ти можеш да опиташ.

— Ще трябва — въздъхнах аз.

— Чудесно — вампирът стана от масата. — Гробището ще намериш сам, а аз ще отида да разузная положението. Че нещо занемарих собствеността си.

Велхеор ме остави в кръчмата и тръгна на разходка из града. Аз нямах друг избор, освен да довърша късната закуска и да се заема с търсенето на гробището.

Пообиколих малко из града и накрая успях да разбера от минувачите къде се намира гробището. Отне ми малко малко време да се добера до покрайнините на селището. Дори не веднага осъзнах, че пред мен беше гробището — никакви кръстове, надгробни плочи или гробници, само едва забележими земни насипи. Нямаше нито ограда, нито жива душа наоколо. Разбира се, това значително улесняваше задачата ми, но в същото време изглеждаше доста подозрително.

След като се огледах и се уверих, че съм единствения жив наоколо, се приютих в едно скрито кътче. Всъщност не точно в кътче, а под удобно широко разклонено дърво с клони, стигащи почти до земята. Листата сравнително добре ме скриваха от любопитни очи, което ми позволи спокойно да се заема с работата си. А тя не беше малко…

Извадих черепа от джоба и го поставих в лявата си ръка, докато пръстенът остана на дясната. За начало реших малко да медитирам, за да постигна нужното състояние, и едва след това да се опитам да направя връзка с черепа с надежда да разбера как да го използвам или поне да усетя енергията му. По принцип всеки артефакт се активираше с прилагане на натиск върху определени точки, но при някои тези точки бяха много добре скрити. Не случайно и до момента много от древните артефакти се проучваха без успех в Академията.

И аз старателно седях и се борех с черепа, опитвайки се да открия нещо, но всичко беше напразно — артефактът не реагираше на енергийните импулси. За сметка на това с лекота поглъщаше цялата насочена към него енергия, а и непрестанно се подхранваше от околната среда.

„Теоретично артефактът би трябвало да започне да действа сам — започнах да разсъждавам аз. — Черепът очевидно вдига мъртъвците без никакви команди. Но не се знае колко време му трябва за това и какво да направя аз, за да се насочат в правилната посока и да нападнат събирача на кръв. Впрочем проблемите трябва да се решават по реда на възникването им, така че за начало нека да вдигна поне един мъртвец…“

Това беше! Ако това чудо се напълни с достатъчно енергия, за да започне вдигането на мъртъвците, ще мога да засека командата! Просто ще трябва да изчакам известно време, докато събере от околното пространство достатъчно единици „маг“, за да започне процеса. И без формули беше ясно, че преобразуването на една форма на енергия в друга е енегроемко и съществено ще увеличи времето за изчакване. Освен ако, разбира се, не подхраня артефакта с енергия, близка по природа до неговата собствена. Например такава, с каквато работи пръстенът на нисшите вампири.

Продължих да изучавам черепа от всички страни, като периодично използвах Истинското зрение, за да не пропусна активирането на артефакта, ако все пак реши да заработи. И докато не беше заработил, преместих черепа в дясната си ръка и се опитах да усетя връзката между него и пръстена. Разбира се, не забравях, че използването на артефакта уврежда сериозно здравето на ползващия го, но не виждах друг изход. С помощта на пръстена изпратих поток виолетова енергия право в черепа и веднага усетих реакция.

Истинското зрение потвърди това, което усетих — между пръстена и черепа пробягна енергийна нишка. Артефактът не просто поглъщаше енергия, а и контролираше връзката. За съжаление, още не разбирах колко опасно е това за мен…

Дракон да ме вземе, как ми се искаше да си поиграя малко на некромант! Разбира се, това беше забранена магия, но никой нямаше да разбере, ако сам не се издам. А колко ползи щяха да донесат мъртъвците! Можеха да се използват за… за нещо си. Всъщност освен за военни цели, нищо друго не се сещах, не вървеше да ги изпратя на полето или да прекопават лехи.

Продължавах да изпращам енергия от пръстена към черепа, но много внимателно, така че да сведа до минимум контакта с опасния артефакт. И най-накрая ми провървя — черепът наистина започна да действа! От него се отделиха няколко много малки заклинания и бързо изчезнаха под земята. Само пет. Едва ги зърнах, но успях да забележа колко са сложни.

Веднага спрях зареждането с енергия и впих поглед в земята. Това занимателно упражнение продължи около час. Нито артефактът, нито изчезналите в земята заклинания даваха някакви признаци на живот. Вече сериозно се замислих за резервен план и дори се опитах да си спомня заклинания за призоваване на най-прости духове на елементали, когато земята най-накрая се размърда. Ръката на първия скелет изскочи от земята и започна да се върти във всички посоки, изравяйки останалата част на тялото.

Това беше!

Скочих на дървото, подсигурих се с един Въздушен щит за в случай, че призованите мъртъвци се опитат да ме нападнат, и продължих наблюдението. Скелетите доста пъргаво се изкопаха от гробовете си, без изобщо да се притесняват от слънчевата светлина. Изглежда Велхеор доста беше подценил устойчивостта им на слънце.

За мое немалко облекчение скелетите не се опитаха да ме нападнат, а просто стояха неподвижно в очакване на заповеди. Поне се надявах да е така. Само че все още не знаех как как да ги управлявам и дали изобщо беше възможно да бъдат управлявани?

— Стоите ли си? — попитах на глас.

Естествено, скелетите не отговориха. Може би просто не горяха от желание да говорят, а дори и да горяха… с какво да говорят?

Внимателно разгледах артефакта и мъртъвците с помощта на Истинското зрение, но не открих и следа от заклинание.

— Дракон да ги вземе тези древни артефакти! — изругах тихо.

Нищо не разбирах, а трябваше по някакъв начин да ги накарам да изпълняват поне най-простите команди. Дори да не нападат и да не показват чудеса от фехтовално изкуство, но поне задължително трябваше да стигнат до определеното място. Иначе цялата работа просто се обезсмисляше.

— Ей, ще тръгваме ли?

Скелетите изобщо не помръднаха.

Почаках още малко, а след това махнах Въздушния щит и, измъквайки от джоба си кукри, предпазливо слязох при немъртвите. Уф, отблизо изглеждаха страшничко. Макар че, като се замислиш, скелети — най-безобидния вариант. Никаква гниеща плът, без смрад и висящи парчета кожа, а само бели, изчистени до блясък кокали.

— Ра-авнис! — извиках бодро.

Никаква реакция.

Тогава се върнах обратно на дървото, настаних се удобно и отново започнах да медитирам, опитвайки се да измисля нещо. Сондирах артефакта, после и самите скелети, но изобщо не можех да разбера как да ги накарам да ме слушат.

В това занимание прекарах още няколко часа, но така и не постигнах никакви резултати. Скелетите отказваха да реагират на външни дразнители, дори и когато реших да ги нападна. В резултат за сетен път се убедих, че магията не действа на мъртъвците, а и се лиших от единия благодарение на особените свойства на кукри. Най-накрая вбесено изритах единия от скелетите в задника, но той само се заклати от удара.

— Забавляваш ли се?

Обърнах се и видях Велхеор, удобно разположен на моя клон.

— А-ха. Избивам бедните скелети за кеф. Така да се каже, удовлетворявам жаждата си за насилие.

— Колко мило — усмихна се вампирът. — А има ли напредък с неживите?

— Не се поддават на дресировка — въздъхнах аз. — Стоят като статуи, на нищо не реагират.

— Много лошо. Събирачът на кръв ще мине недалеч оттук след около час. Имай предвид, че ако не накараш скелетите да се размърдат, ще трябва ти самия да отвличаш вниманието на вампира.

Като се имат предвид способностите на вампирите и проблемите ми със създаването на заклинания, нищо добро не ме чакаше…

„Така. Мисли, мисли! — мислено се стегнах аз. — Какви други варианти може да има? Те на нищо не реагират, само стоят като пънове. Не можах да сканирам артефакта — или нямам подходящите способности, или по-вероятно, подходящите знания. Какво ми оставаше? Оставаше ми да… да се възползвам от това, което вече знам! Там на гробището мъртъвците упорито следваха създалия ги артефакт, а следователно най-вероятно ще тръгнат и след мен, ако отдалеча черепа достатъчно далеч.“

Решавайки да проверя догадката си, аз се отдалечих на известно разстояние от скелетите и те наистина тръгнаха след мен. За да съм сигурен, аз дори избягах извън полезрението им, но мъртъвците ме намериха без никакъв проблем.

— Добре, Велхеор, ето плана — закарваме скелетите на пътя, после ти с черепа в пазвата заобикаляш покрай идващия по пътя събирач на кръв така, че скелетите да минат покрай него. Едва ли вампирът ще стои и само ще гледа скитащи по пътя немъртви.

— Но скелетите няма да го нападнат? — уточни вампирът.

— Предполагам, че не — признах аз. — Но… я чакай да проверя нещо…

Изведнъж ми дойде на ум една много интересна идея. Скелетите можеха и да не нападат, но нищо не ми пречеше да създам такава илюзия. Ако опитам да ги накича със заклинания, които ще се задействат при приближаването на вампира? Разбира се, мъртъвците с лекота поглъщаха насочените към тях заклинания, но ако, да речем, Огнената топка просто виси до него в незавършен вид… Защо да не опитам?

Бързо нахвърлих заклинанието, прикрепих го към един от скелетите и започнах да наблюдавам за резултата. Заклинанието не се разпадна, но енергията постепенно напускаше сплитането. И това беше логично, нали мъртъвците изсмукваха енергия от околното пространство, за да поддържат съществуването си. Но това ставаше достатъчно бавно, за да оцелее заклинанието десетина минути. Така че прекарах остатъка от времето си да въоръжавам скелетите с атакуващи заклинания. Това се оказа не толкова просто, защото моите способности частично бяха намалели и аз обърквах заклинание след заклинание.

— Да! — изпуфтях доволно и избърсах потта от челото си. — Сега към всеки от скелетите са прикрепени атакуващи заклинания. Ще се активират по моя команда и ще атакуват вампира. В останалото плана не се променя.

— Прекрасно, но по-добре направи така, че да нападнат фургона с кръвта. Това много по-бързо и сигурно ще разяри вампира.

— Няма проблем — съгласих се аз.

— А докато той се разправя с неживите, аз ще открадна арестанта. Той е завързан с въже към фургона и върви зад него, това ми дава големи шансове да изчезна незабелязано.

— Тогава да тръгваме.

И ние заедно със скелетите тръгнахме към пътя, по който би трябвало да мине събирача на кръв. Малко със закъснение си помислих, че на пътя на скелетите може да се окаже не само вампирът, а и жители на градчето. Как ли ще реагират, като срещнат неживите? Със сигурност нямаше да са щастливи.

Велхеор изчезна във вечерния сумрак, за да разузнае, и скоро се върна с добри новини — както се и очакваше, събирачът идваше към нас.

— Чудесно — въздъхнах с облекчение и му подадох артефакта. — Значи действаме по плана? Аз ще активирам заклинанията дистанционно и докато той се разправя със скелетите, ти ще отмъкнеш пленника.

Вампирът кимна:

— Да, и още щом той започне да се занимава със скелетите, бягай оттам възможно най-бързо. След това се срещаме на гробището. Ще намериш ли пътя в тъмното?

— Няма да се загубя — отвърнах кратко.

Вземайки артефакта, Велхеор отново изчезна, а на мен ми остана само да последвам безшумно крачещите по пътя скелети.