Алекс Кош
Огненият орден (25)

Действие 4

— За каква госпожа става дума? — предпазливо попита Велхеор.

— За госпожа Итания, разбира се — все още учтиво отвърна високият вампир.

И тук аз за първи път в живота си видях страх по лицето на най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Беше в гроба тази госпожа — изсъска гневно вампирът. — При последната ни среща…

Тук той спря и погледна лошо към чакащите нашето решение вампири.

— Добре, да вървим — неочаквано леко се съгласи Велхеор. — Трябва да разбера какво, дракон да я вземе, прави тя в МОЯТ замък!

— Правилно ли разбрах, че я познаваш? — прошепнах аз, когато се отправихме към замъка.

— Аха — кратко отвърна вампирът, очевидно нямаше намерение да навлиза в подробности. — Само ти казвам, когато сме в замъка, няма да се отделяш от мен. И също ще спим заедно… — той погледна към тройката вампири, чийто лица бяха скрити от качулките. — Но не в този смисъл!

Не знам защо Велхеор беше толкова враждебен. Вампирите се държаха удивително спокойно. Аз кой знае защо си мислех, че всички ще са избухливи, подиграващи се… ами такива като Келнмиир и Велхеор. Но не, тези момчета бяха много сдържани и говореха само по същество, без подигравателни подмятания.

Колкото повече приближавахме замъка, толкова по-видима ставаше разрухата и занемареността. Имах чувството, сякаш замъкът е бил нападнат от група Върховни Майстори или цяло ято дракони. Ако бяха те, разбира се, че щяха да летят на ята… и да нападат замъци… макар съществуването на драконите, честно казано, да оставаше под въпрос.

— Каква дупка — възкликнах, но веднага се опомних: — Извинявай, Велхеор.

— Няма нищо — усмихна се вампирът. — Изглежда пожарът е нанесъл малко повече щети, отколкото си мислех.

Да влезем в замъка би трябвало да ни попречи дълбок ров, но сега част от него беше пълна с камъни и представляваше добре утъпкана каменна полянка. Останалата част от рова напомняше огромна помийна яма и миришеше подобаващо.

— Странно — замислено каза Велхеор. — Мисля, че оставих всичко в много по-добро състояние. Може би светлината се е виждала чак от жителите на Пограничните райони? Но тогава е цяло чудо, че изобщо нещо е оцеляло, би трябвало камък върху камък да не остане…

— Госпожата защитаваше СВОЯ замък от посегателствата на хората — не се сдържа един от нашите придружители.

Велхеор погледна вампира изпод качулката с такъв поглед, че онзи се отдръпна и с цялата си инерция се вряза в близкото дърво.

— Сега ще разберем чий е този замък — скърцайки със зъби, обеща моят спътник.

Пресякохме спокойно това, което някога е било ров, и влязохме през отвора в стената, наподобяващ порта. Вътре не изглеждаше по-добре, отколкото отвън — порутени къщи без хора, мръсни улици и нито една жива или дори нежива душа. Впрочем някъде напред се чуваха удари по камък и човешки гласове, може би там се извършваха работи по възстановяване на основната част на замъка.

— Навремето тук беше доста пренаселено — отбеляза Велхеор. — Всички са се разбягали в мое отсъствие.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Пренаселено в смисъл, че тук са живели хора? Редом с теб?!

— Разбира се.

— По собствена воля? — не повярвах аз.

— Разбира се — виждайки недоверието ми, вампирът поясни: — Обещах на хората, живеещи при мен, никога да не ги използвам в своите експерименти. И всички се наредиха на опашка пред вратата.

В това вече можех да повярвам.

— Ех — въздъхна вампирът. — Чувствам, че от лабораторията ми камък върху камък не е останал. Много ценни съставки са се затрили, представи си само — очи от стоманен рилник, нокти на сова, черва…

— Да спрем до червата — прекъснах го аз. — И без това съм много гладен. Надявам се, че поне ще ни нахранят, — а за себе си добавих: „Ако в тази дупка изобщо може да се намери храна.“

Минахме през задръстения с буклуци двор на самия замък. Толкова огромна каменна постройка беше трудно да се изгори или разруши без магия или обсадни машини, така че тук всичко изглеждаше много по-добре. И наистина работеха хора — възстановяваха пострадалите стени, ремонтираха малкото прозорци, хвърляха отломките в рова. А съдейки по идващите от замъка звуци, основната работа се извършваше вътре.

— Госпожата ви очаква в главната зала — каза един от вампирите, когато пристъпихме вътре през — о, чудо! — цяла врата.

„Надявам се, че залата е главна, защото се хранят в нея“ — замечтано преглътнах аз.

— Ще намеря пътя — изръмжа Велхеор.

Тримата вампири все така мълчаливо се обърнаха и изчезнаха, оставяйки ни на входа.

— И сега накъде? — попитах аз и се огледах с интерес.

Вътре всичко изглеждаше много по-добре, отколкото отвън — никакви следи от мръсотия или разруха, с изключение на няколко разпаднали се стълбища. От време на време покрай нас минаваха забързани хора или вампири, лесно се разпознаваха по дрехите — всички хора бяха с еднакви дрехи, докато вампирите се перчеха в одежди с най-неочаквани цветове. Това изглеждаше доста странно, защото досега вярвах, че вампирите предпочитат преди всичко черно.

— Да се покатерим по тази купчина — каза Велхеор и поясни: — Преди това беше стълбище. На втория етаж е голямата зала, навремето там устройвах приеми, банкети, а и вечерях, когато бях в добро настроение.

Докато се придвижвахме през руините към втория етаж, аз се престраших и зададох на Велхеор интересуващият ме въпрос:

— А откъде познаваш тази госпожа, как се казваше…

— Итания?

— Да, точно така.

— О, това е дълга история — тежко въздъхна вампирът. — Продължила стотици и стотици години…

След като се качихме на втория етаж и минахме по малък коридор, накрая се озовахме в удивително царство на красота и ред. Подредена, чиста и тъмна зала. Зад много дългата маса, която сигурно можеше да събере стотина души, сега седяха само пет вампира. При това всичките бяха жени. И то какви жени! Всъщност аз никога не бях срещал грозни Висши вампири, все пак способностите им позволяваха да променят до известна степен външния си вид. А още по-трудно ми беше да си представя същество от женски пол, което да не иска да изглежда привлекателно. Така че тези вампирки бяха не просто красиви, а направо умопомрачителни. Всички в прекрасни, прилепнали по стройните тела дрехи, с гарвановочерни коси и белоснежни кожи.

— Приветствам ви, скъпи гости — учтиво поздрави вампирката, седяща на централното място.

Спрях като вкопан, неспособен да произнеса и дума. Жената беше плашещо съвършена.

— Здравей, Итания — подхвърли Велхеор, издърпа с крак един стол и се пльосна върху него, качвайки крака на масата. — Скучаеш ли?

Вампирката се замисли.

— По-скоро не. А теб какво те води в скромния ми замък?

— Минавам — намръщи се Велхеор. — И това е МОЯТ замък.

Тихомълком издърпах съседния стол и седнах до вампира, като същевременно продължавах да се любувам на господарката на замъка.

Елегантната чернокоса красавица едновременно очароваше и плашеше. Вероятно така би изглеждала порасналата Алиса. Макар че всички вампири изглеждаха еднакво млади — например Велхеор можеше да го вземат за мой връстник, но ги издаваха очите. Един кратък поглед в червените очи беше достатъчен, за да се почувства цялата тежест на прелетелите пред тях години. А да се говори за възрастта на жените, дори и вампирки, не е прието… Итания беше по-възрастна от мен поне с десет-петнадесет века.

— Ах, какво мило дете — възхитехо възкликна една от седящите до нея жени. — Довел си ни вечеря?

— Не си и помисляй — рязко отвърна Велхеор, впервайки в нея остър поглед. — Момчето е с мен.

— Колко интересно — Итания ме погледна с любопитство. — Много секси белег… Странно, миришеш едновременно и като човек, и като вампир.

— А аз си мислех, че след гробището мириша на зомби — колебливо се пошегувах аз.

— Момчето прави тънък намек, че ще се радваме да си вземем душ след дългия път — мрачно каза Велхеор.

„Кой тук е момче? — по инерция се възмутих аз, но веднага се опомних: — Макар че в сравнение с тях… Добре, че не ме наричат бебе.“

— Аз също с радост бих си взела един душ — тъжно въздъхна Итания. — Но водопроводът още не е ремонтиран, така че ще трябва да се задоволим с къпане в рова.

— Къде?! — подскочих аз, веднага спомняйки си вонящата локва пред входа на замъка.

— Не се притеснявай, ровът се захранва от подземни реки, а и под замъка има една хубава малка пещера, в която е много приятно да се къпеш. Ще ти хареса — намигна ми Итания. — Между другото, мога да ти изтъркам гърба.

Под погледа й ми ставаше все по-неудобно. Погледнах Велхеор в търсене на подкрепа, но очевидно вампирът беше зает с по-важни мисли.

— Итания, аз, разбира се, се радвам, че ти харесва МОЯТА пещера. Но какво изобщо правиш в МОЯ замък?

Итания обърна тъмния си поглед към Велхеор и на мен веднага ми стана много по-лесно да дишам.

— В твоя замък? Всъщност според документите от последния ни развод половината замък принадлежи на мен — очарователно се усмихна вампирката. — Помниш ли — брачния договор, подписа…

Ъ-ъ… какво значеше тази странна забележка „последния ни развод“? Колко пъти всъщност са се развеждали?

— Но не целия! — ревна Велхеор.

— Договорът не уточнява коя половина е моята, така че аз избрах здравата. Така че построй си наново дясното крило — и си живей. Няма какво да ругаеш, подписал си договор.

— Кой ги чете тези бумаги! — махна с ръка Велхеор.

— Ето така се губят замъци — свойски ми прошепна вампирката под смеха на приятелките си. — Момче, никога не подписвай документи, преди внимателно да ги прочетеш. Или поне да се запознаеш за какво се отнасят…

Наведох се към Велхеор:

— Нали ти сам наскоро ми каза, че към всеки документ трябва да се подхожда внимателно.

— Тази жена получава всичко, което поиска — изсъска вампирът. — Бях готов да се подпиша абсолютно навсякъде, само и само да бъда свободен. В някои случаи се налага да забравиш дори любопитството, самоуважението и прочие глупави чувства.

— Скъпи, не плаши момчето — помоли Итания. — По-добре слезте в пещерата, поизчистете се след дългото пътуване, а дотогава аз ще наредя да приготвят вечерята. Сигурно сте прегладнели?

От думата „вечеря“ едва не се задавих със слюнка.

— Да! — възкликнах радостно и едва след това се запитах дали основното ястие не съм аз.

Гладните погледи на вампирките не предвещаваха нищо добро.

— Да вървим — нареди ми Велхеор, ставайки от масата. — А с теб — той впери поглед в Итания — ще поговорим после.

— Колкото искаш, скъпи — измамно меко се усмихна вампирката.

Краткият разговор ми беше достатъчен да осъзная, че с тази дама шега не бива — ще те сдъвче и изплюе без да й мигне окото. Всъщност каква друга би могла да бъде бившата съпруга на най-кървавия вампир на хилядолетието?

Велхеор ме сграбчи за яката и буквално ме изнесе от залата. Не посмях и гък да кажа, разбирайки, че сега е по-добре да не го дразня. Прелетяхме по коридорите толкова бързо, че дори не успях да запомня пътя. През цялото време вампирът ме влачеше с изпъната ръка и не спираше да сипе проклятия.

— Ама че кучка — мърмореше той под носа си. — Моят замък… моят замък да ми отмъкне…

Слязохме в мазето и оттам през тунел попаднахме в малка пещера с подземна река. Продължавайки да ругае на воля бившата си съпруга, Велхеор без особено усилие ме хвърли във водата. От изненада едва не се удавих — водата се оказа ледено студена. Въпреки това не рискувах да протестирам, съзнавайки, че мога много лесно да го отнеса. А и не беше толкова лошо да се освежа в студената вода след мнжеството сблъсъци с неживите.

Колкото и да беше странно, вампирът също скочи във водата с дрехите. Защо направи така разбрах чак когато излезе от реката — дрехите първо абсорбираха цялата влага и после сами изсъхнаха. Тук определено не беше минало без магия.

Накрая, когато вампирът като че ли притихна, се осмелих да задам първия въпрос:

— Значи си бил женен за Итания?

Велхеор се обърна толкова рязко, че се отдръпнах:

— И как се сети? Бях. И то неведнъж.

— Как така? — не разбрах аз. — Няколко пъти сте се женили и развеждали?

— Животът на вампирите е доста дълъг. Имаме много време, за да вършим грешки. Понякога едни и същи — с крива усмивка каза вампирът. — За повече от двадесет века ние с Итания сме се женили четиридесет и седем пъти.

Добре, че вече седях, иначе щях да падна, не издържайки тежестта на такова познание.

— Женил си се за Итания четиридесет и седем пъти?!

— И аз самият се шокирам, като се сетя — изсумтя вампирът. — Но е факт.

— Толкова пъти да се спъваш в един и същи камък… — промърморих учудено.

— Още една дума и ще ти изтръгна очите — рязко каза вампирът. Замисли се малко и добави: — Прав си.

Интуицията ми подсказваше, че Велхеор най-вероятно не се шегуваше, така че предпочетох да млъкна. Впрочем, вампирът бързо се съвзе и скоро се отправихме обратно към главната зала. Там към вече познатите ни пет вампирки се бяха присъедини шест други вампира, а също така имаше и хора с подноси…

Храна!

— Ето ги и нашите гости — изгука Итания. — Освежихте ли се?

Под погледите на седящите на масата вампири ние покойно седнахме на свободните места. Аз веднага започнах да ям, едва следейки разговора.

— О, да — с лека насмешка отговори Велхеор. — Хубаво е да си у дома.

Съдейки по тона му, той най-накрая се беше взел в ръце и си беше старият Велхеор.

— Дори ако домът вече не е твой? — със същия тон го попита Итания.

— Това са подробности — махна с ръка Велхеор. — Щом трябва — друг ще построя. Така или иначе сега нямах намерение да се връщам в тази дупка, просто минавахме оттук.

Седящите до Итания вампири леко се напрегнаха, но тя явно не се засегна от думите на Велхеор.

— И накъде сте тръгнали?

— Към земите на сеонците. Едно от онези парвенюта сериозно ме оскърби, така че реших да прескоча дотам на приятелско посещение.

Двама от вампирите се спогледаха и единият каза:

— Знаем ги тези приятелски посещения. След това пак ще трябва да възстановяваме замъка.

— Между другото — подсети се Итания. — Велхеор, а кой прескочи на приятелско посещение при теб? Кой посмя да разруши замъка ти?

Велхеор се засмя:

— Мислиш ли, че някой би посмял да направи нещо подобно на моя замък? Не-е-е. Цялото това опустошеие го направих аз.

— Но защо? — едва ли не хорово попитаха вампирите.

— Много питате — не отговори Велхеор. — По-добре ми кажете какво ново има по нашите земи? Сигурно много съм пропуснал, докато се губех из Империята.

В последвалите разговори на вампирите не схванах и една десета от това, което говореха. Местни клюки в стил „кой, кого, за какво и защо“, огромен брой неизвестни имена и титли, неясни иронични подмятания. Но това не ме разстрои особено, защото като не участвах в разговора, можех спокойно да се насладя на храната. Въпреки заблудата на много хора, че вампирите се хранят само с кръв, всъщност те се оказаха отлични кулинари. В края на краищата, когато живееш толкова дълго, започваш да цениш удоволствията и изкушенията на живота, включително и чревоугодието. Разбира се, вампирите спокойно можеха да минат и без обичайната храна, поддържайки се само с кръв, но поглъщането й нямаше нищо общо с храносмилането.

След известно време вечерята приключи и вампирите започнаха да се разотиват. Аз вече открито бях започнал да се прозявам и да мисля как да намекна на Велхеор, че би било хубаво да отделим поне няколко часа за сън.

— Предполагам, че искате да си починете от пътя? — изпревари ме Итания. — Ще ви заведа до стаите за гости.

Помислих, че Велхеор пак ще подскочи, но той спокойно преглътна „стаите за гости“ и изненадващо сговорчиво последва вампирката, като кой знае защо ме хвана под ръка. Докато вървяхме по коридора, Итания съвсем ненатрапчиво попита:

— Велики, защо всъщност отивате в земите на сеонците? Имам чувството, че това момче е заразено. С него ли е свързано пътуването ви там?

Велики?! Това умалително-ласкателно име ли беше или какво? Едва сдържаш смеха си. О, най-накрая ще мога да му се подигравам. Няма само той да ми се присмива.

— Точно така — потвърди Велхеор, вмъквайки се между мен и вампирката. — Зак беше ухапан от един от сеонците. Трябва да го намерим и убием преди процесът да отиде прекалено далеч. Времето изтича, така че няма да се задържаме дълго тук, ще тръгнем в полунощ.

— Откъде такава загриженост за човек? — искрено се изненада вампирката. — Нещо не си спомням да си имал такива алтруистични пориви.

— През този век реших да си поиграя на добрия вампир.

Итаниян изсумтя насмешливо:

— Това е демоде. И като цяло предпочитам лошите момчета.

И тогава почувствах дъха на вампирката на врата си и чух шепот:

— Зак, а ти лошо момче ли си?

От изненада спрях насред крачката си.

— Какво спря? — учуди се Велхеор.

„Стори ли ми се? — помислих си учудено. — Нали не може да ме е приближила, Велхеор е между нас. Или е някаква вампирска шега?“

— Идвам.

— Ако си решил да си играеш на добър вампир, тогава ще може ли и на мен да помогнеш? — лукаво попита вампирката.

— Какво имаш предвид?

— Моите хора ги тормозят мъртъвци.

— Твоите хора? — повтори Велхеор. — Дори и да си отхапала част от замъка, в договора не се казва нищо за хората.

Итания сбърчи нос:

— Всъщност по договор в допълнение към замъка ми се полагат и половината прилежащи територии. Освен това, хората сами дойдоха при мен за помощ. Защо им е граф, който не се грижи за своите… поданици?

Поданици? Стори ми се, че искаше да каже друго. „Запаси“, може би?

— Добре, и към този въпрос ще се върнем — зловещо обеща Велхеор. — И кой там притеснява… хората?

— От Великото гробище започнаха да идват странни мъртъвци, ползващи оръжия, а понякога и магия. Вече изсмукаха няколко десетки души, а това е доста сериозна загуба…

И отново в мен възникна усещането, че Итания задържаше някаква дума. Може би искаше да каже нещо като „сериозна загуба на храна“?

— А защо не помолиш твоите вампири да почистят? Видях в замъка няколко сеонци — изпрати тях.

— Точно това се канех да направя. Но ти, за разлика от тях, можеш не само да ги разчистиш, но и да разбереш причината за появата им и да направиш така, че това никога повече да не се случва.

Хмм… ако правилно схванах, причината за появата на еволюиралите неживи сега висеше на колана ми. Очевидно вампирката молеше Велхеор да реши проблема, с които успяхме да се справим още по пътя.

— Ще ти помогна, но на връщане — неочаквано лесно се съгласи Велхеор. — И ще си ми длъжница.

— Съгласна — също толкова лесно се съгласи Итания.

За моя немалка радост на двама ни с Велхеор дадоха отделни стаи.

„Най-сетне ще се наспя на спокойствие!“ — зарадвах се аз.

— Стига ни и една стая — неочаквано заяви Велхеор.

„О, не! — ужасих се аз. — Ако съм в една стая с него, направо да забравя за съня! Пак ще ме накара да му пея!“

— Да не си обърнал ориентацията? — саркастично попита Итания. — По принцип тук в съседната стая има огромно двойно легло…

— Не, не! — казах бързо. — Всичко е наред, ще спим в отделни стаи.

Велхеор сви рамене:

— Както искаш. За теб се притеснявах.

След тези негови думи аз сериозно се замислих за правилността на решението си, но вече беше късно да отстъпвам. А и исках да си дам малка почивка от Велхеор — този вампир можеше на всеки да дотегне.

В крайна сметка Итания си тръгна, а ние се пръснахме по стаите си. Още щом влязох, аз се проснах на леглото и въздъхнах с облекчение. Най-накрая почивка!

— Приятна почивка — раздаде се до мен шепотът на Итания.

Подскочих от изненада и се огледах предпазливо.

Никой.

Може би си въобразявах? От безсънието? Или все пак беше някакъв номер на вампирката, решила да се посмее за моя сметка?

Огледах внимателно стаята, включително и с помощта на Истинското зрение, но не намерих нищо подозрително. Нормално легло, нощно шкафче. Малко прозорче, приличащо по-скоро на бойница, от което много добре се виждаше целия двор на замъка. За съжаление входната врата не се заключваше отвътре, така щеше да ми е много по-спокойно. Без много да му мисля, аз я подпрях с нощното шкафче — ако не спре неканените гости, то поне ще ме събуди със стърженето си.

Сядайки обратно на леглото, известно време само гледах вратата. Още по пътя към Лайминг ми минаваше мисълта, че мога да използвам ключа към Великата библиотека, за да поддържам връзка с приятелите си и по всяко време да мога да се върна в Прокълнатата къща. Много ми се искаше да надзърна в библиотеката и да разбера как вървят нещата — решиха ли се проблемите с нисшите вампири, дойде ли на себе си Стил. В същото време Алиса или Чез сигурно щяха да поискат да ме последват, а и беше опасно открито да използвам прохода в замъка на вампирите. Много беше вероятно вампирката да ме следи, не случайно току-що чух гласа й. А дори и всичко само да ми се е сторило, защо ненужно да рискувам? По същата причина не си струваше да проучвам намерения на гробището артефакт, макар че много ми се искаше да разбера има ли някаква връзка с моя пръстен.

В крайна сметка реших да отложа посещението в библиотеката и опитите с артефактите до по-добри или, напротив, по-лоши времена, и легнах да спя…

 

Събудих се от тихо почукване по прозореца. В първия момент рязко подскочих, възнамерявайки да стана от леглото и да се приготвя за отбрана, но навреме се опомних — физиономията зад прозореца едва ли можеше да се нарече опасна. По-точно, за всеки неподготвен човек доволната усмивка на Велхеор можеше да стане причина за сърдечен удар, но аз някак си бях свикнал.

След отварянето на прозореца на вампира му трябваха няколко минути, за да влезе в стаята. Без промяна на формата това беше просто невъзможно — прозорчето наистина беше прекалено малко.

— Знаеш ли, току-що ми се присъни Келнмиир — казах вместо поздрав. — Според мен той е жив.

— Ако беше жив, щях да го почувствам, ние с него имаме нещо като телепатична родствена връзка — не се съгласи Велхеор. — Сън, виждате ли, му се присънил.

— Е, както кажеш — не тръгнах да споря аз, макар да бях убеден, че този сън ми се присъни неслучайно. — Между другото, вие с Келнмиир имате много сходни навици, трябва да отбележа. И защо не използва вратата?

— Конспирация — каза вампирът. — Ще се измъкнем незабелязано. Приготви се.

— Извинявай, но не мога да повторя твоя номер, ще се наложи да мина през вратата — казах аз. — Освен това ти каза на Итания, че няма да си тръгнем преди полунощ.

— Да бе, вярвай — ухили се Велхеор. — На вечеря сипах приспивателно на Итания, така че тя ще спи като труп до сутринта.

— Какво е това приспивателно, дето действа и на вампири? — полюбопитствах аз. — Първо Алиса, сега и Итания…

И как Велхеор е успял да го сипе, ние седяхме на другия край на масата.

— Вампирите имат различна физиология и сънотворните им действат също специфично — вампирът се засмя отново. — Просто добавих в чашата й малко кръв от мъртъв човек. Само няколко капки — повече може да бъде опасно за здравето. За нас е много важно кръвта да бъде изсмукана от още топло, а най-добре живо тяло.

Уау. Сега вече ще знам. Излиза, че и вампир може да бъде отровен.

— Но това не е много красиво от наша страна — отбелязах аз, протягайки тяло. — Все пак Итания беше толкова гостоприемна. От друга страна, вниманието й към мен малко смущава… и натоварва…

— Не искам да те разстройвам, но Итания винаги получава това, което иска.

Гласът на Велхеор издаваше съчувствие, но бях сигурен, че пак ми се присмива. Той винаги се присмиваше.

— И сега иска мен?! — осъзнах с ужас. — И точно затова реши да се махаме оттук възможно най-бързо?

Не ми се вярваше, че вампирът е толкова загрижен, освен ако… не ревнува бившата си жена от мен!

Много ми се прииска да го подиграя, но се спрях навреме. Ако Велхеор наистина ревнуваше, не ми се рискуваше да го ядосвам.

— Имаме достатъчно време да избягаме — увери ме вампирът. — Главното е слугите да не забележат изчезването ни. Нали не искаш да се изправиш пред Алиса под ръка с моята женичка?

— Готов съм да се махна оттук.

Какво друго можех да кажа?

— Тихо — изведнъж каза Велхеор и зашепна право в ухото ми: — Мисля, че е тя.

— Нали беше пила приспивателно? — зашепнах и аз.

— Тя какво, да не е глупачка, че да се хваща на такива елементарни номера — с нотка на задоволство каза Велхеор. — Бързо в леглото. Бързо! Престори се, че спиш!

Легнах послушно в постелята и със закъснение помислих — защо? Самият вампир просто изчезна, разтваряйки се безследно в полумрака. Може да се беше скрил под леглото или скочил през прозореца, нали беше загубил способности към Изкуството. Но нямаше какво да направя, трябваше да затворя очи и да успокоя сърцебиенето си.

Малко по-късно усетих нежно докосване по бузата. Бавно отворих очи и известно време се ослушвах.

— Кой е тук? — прошепнах тихо, макар отлично да знаех кой именно ми е дошъл на гости.

Нежно женско пръстче докосна устните ми:

— Шшт…

Не ми трябваше нощно зрение, за да позная неканения гост.

— Но…

Преди да успея да кажа каквото и да е, устата ми бе затворена по най-неочакван начин. Объркан, далеч не веднага успях да прекъсна тази странна целувка. Освен това беше и наистина приятно…

— Какво правите?! — най-накрая се опомних аз.

Вампирката се притисна с цяло тяло към мен:

— Казах ти, че можем да минем на „ти“

Уф…

— Добре — казах бързо, показвайки чудеса от ловкост, за да се измъкна от обятията на Итания. — И така, какво правиш тук?

— Изглеждаше напрегнат, така че реших да ти помогна малко да се отпуснеш, преди да продължите пътуването си.

Нещо не се чувствах отпуснат. Точно обратното… Бившата жена на Велхеор ме плашеше. За съжаление, именно страхът ми пречеше да отговоря на неприличното предложение на вампирката с категоричен отказ. Оставаше ми само да чакам намесата на Велхеор, но този подлец кой знае защо се бавеше.

— Хм, благодаря ти, разбира се…

— Засега е още рано да ми благодариш — ласкателно прошепна вампирката.

Ох, дракон да ме вземе! Къде е Велхеор?!

— Да, благодарност след секс — това е, за което мечтае всяка жена — се разнесе от полумрака.

„Най-накрая!“ — с огромно облекчение си помислих аз.

— Ти преди не се скъпеше на благодарности — отбеляза Итания, без изобщо да се смути и дори не се опита да слезе от мен.

— Така беше — съгласи се Велхеор. — Не искам да прекъсвам идилията ви… всъщност кого заблуждавам? Разбира се, че искам. Ние със Зак трябва да тръгваме.

— Може би той би искал да остане половин час? — обърна се към мен вампирката.

Устните й едва докосваха моите и аз с усилие се удържах да не отговори на целувката й. Все пак Итания беше не само опасна, но и невероятно привлекателна…

— Ние… трябва… да вървим… — едва изрекох. — Времето не чака.

— Обичаш всичко да разваляш — въздъхна вампирката, отдръпна се от мен, и с едно гъвкаво движение стана от леглото. — Добре, момчета, вървете за своите подвизи. И не забравяйте на връщане да се отбиете на гости при мен.

Все още не виждах толкова добре в полумрака, за да видя изражението на лицето й, но дори от тона на вампирката по гърба ми пробягаха тръпки.

— Непременно — увери я Велхеор. — Зак, да вървим.

Итания изчезна от стаята също толкова незабелязано, както се и появи. Хвърляйки поглед към вратата, аз се уверих, че табуретката остана права на мястото си. Прозорчето също беше прекалено малко, за да може лесно и бързо да се измъкне оттам. Примерът на Велхеор показа, че на вампирите им трябваше известно време, за да променят формата на тялото, така че… както и подозирах, някъде тук имаше таен проход. Въпреки че с тези вампири в нищо не можеш да бъдеш сигурен.

— Уф, ти ме спаси — облекчено поех дъх аз. — Благодаря ти.

— Спасил? — повтори вампирът. — Шегуваш ли се? Аз те лиших от най-незабравимото изживяване за целия ти живот. Итания е най-добрата любовница от всички, с които някога съм бил.

Тук дори аз не намерих какво да отговоря, защото и преди неговите думи не бях съвсем сигурен дали да се радвам на намесата на Велхеор или не. Все пак Итания беше една невероятно красива жена… и ако Велхеор казва истината… аз наистина бях пропуснал много.