Алекс Кош
Огненият орден (14)

Действие 2

Преди да отлепя очи и да стана от леглото, в стаята нахлу Велхеор. Отваряйки вратата с ритник, той прекоси цялата стая и безочливо се пльосна на леглото, при което аз се изтърколих на пода.

— Е, предотвратихте ли клането?

— Почти — отговорих аз. — Разбира се, не мина без жертви, но като цяло…

— Значи не е било чак толкова зле — облиза устни вампирът. — Щом е имало жертви.

Бързо наметнах ливреята и се изправих на крака.

— Сякаш не знаеш какво е станало. Сигурно си наблюдавал отнякъде.

— Възможно е — уклончиво отговори вампирът. — Готов ли си? Днес тръгваме към земите на Бойния клан.

Колкото до предстоящето пътуване… Все още се съмнявах в своето решение, но да протакам повече просто нямаше накъде. Освен това после можех да премисля… Така че по-добре беше още сега да споделя плановете си с вампира.

— Ще се наложи да кажа на Девлин, че днес няма да се телепортираме в Лайминг.

Трябваше да го направя от самото начало, още щом попита за Алиса. Да му ударя един в зъбите и да му кажа изобщо да не припарва до нея. А аз, глупакът, не само не го направих, ами и шегички взех да си правя. Голям майтапчия се извъдих.

— Хайде де. Решил си да ставаш нисш вампир ли?

Велхеор се подиграваше. Както обикновено.

— Има и още — озъбих се аз. — Ще тръгнем към земята на вампирите пеша, но след пълнолуние. Имам още малко работа тук…

— Пълнолунието е прекрасно време — измърка вампирът. — Каквото и да си замислил, би трябвало да е интересно и опасно. Прав ли съм?

— Надявам се, че не — въздъхнах аз. — Бих искал да мине без опасности поне веднъж, за разнообразие.

Велхеор скочи от леглото, приближи се към мен и неочаквано ме сграбчи за бицепса:

— Опасностите каляват характера и тялото. А ти си нещо слабичък. Справиха се с теб вчера като с паленце.

— Значи все пак си гледал — констатирах аз.

Много ми се искаше да обясня на Велхеор разликата между нас и големите ученици, но нещо ми подсказваше, че вампирът изобщо няма да ме чуе. Освен това, за да бъда напълно честен със себе си, и мен самия подобни оправдания не ме удовлетворяваха особено. Обучаваш се, самоусъвършенстваш се, а в крайна сметка се избърсват краката в теб…

— Да, изглеждаше като последния идиот — захили се Велхеор. — Изглежда, че ще трябва лично да се заема с обучението ти.

— Какво обучение? — навъсено попитах аз. — Захапка по врата, и дотук бях… Докато не се излекувам от вампиризма, не мога да разчитам на особени успехи в Занаята.

Казвайки това, веднага се опомних — Алиса вчера не твърде адекватно възприе сравнението на вампиризма с болест. Тя направо подскочи, а ако нещо не се хареса на Велхеор, изобщо не ми се мисли какво може да направи с мен.

— Нищо, болния, ще дойде време и ти да погребваш враговете си. Особено ако започнеш да ме слушаш.

— Да п-погребвам? — заекнах аз.

— Разбира се — намигна Велхеор. — Такова оскърбление не трябва да остане ненаказано. Нали затова реши да се откажеш от пътуването? Отмъщението — това е достоен повод да рискуваш живота си, браво.

Да отмъщавам на Серж — това беше последното, за което бих си помислил, за да отложа пътуването до земята на вампирите. Но нямах намерение да говоря на Велхеор за личния си живот. По-добре да го оставя да ме хвали. Така ще си запазя здравето и нервите.

— И това също — казах уклончиво. — Искам преди заминаването да реша проблема на „свободните“ вампири и да помогна на един човек.

— По-добре помогни на себе си — засмя се вампирът. — Долу се срещнах с Алиса, настроението й беше отвратително. Дори аз се почувствах неудобно с нея, а това е показателно.

О, да, вчерашната кавга… вече не помня кой от нас първи започна, но нямах намерение да се извинявам. Мисля, че и тя също.

— После ще се оправяме — въздъхнах аз.

„Може пък, ако вампирката се замисли над неподходящо си поведение… — с надежда си помислих аз и сам си отговорих: — Да бе, мечтай си.“

Долу се бяха събрали всички — братя Викерс, Чез, Алиса и… Стела. Даркин по някаква причина отсъстваше.

— Добро утро на всички — опитах се да придам поне малко бодрост на гласа си, но май не се получи. — Серж и компания още ли не са дошли?

— Не, чакаме ги — отвърна Чез.

Всички ме гледаха предпазливо, сякаш очаквайки нещо.

— Няма промяна, приятели — усмихнах се ободряващо. — Нашите планове са в сила.

Обстановката веднага се подобри, сякаш всички се бяха притеснявали, че ще се предам и коренно ще променя плановете си след загубата от Серж.

— Отлично…

— А ти говореше…

— Страхувахме се — забърбориха всички.

— За какво говори тя? — обърнах се към Чез.

Рижият ми приятел погледна към Алиса:

— Ами милата ни зъбатка каза, че си изпаднал в депресия и си загубил увереност в себе си.

Е, имаше основателни причини да мисли така.

— Само това оставаше — криво се усмихнах аз. — Стела, как е настроението на „свободните“ и къде всъщност е Даркин?

— Даркин остана с белокосия. Обсъждат подробности по постъпването на „свободните“ в личната гвардия на Дом Никерс. Мисля, че отскочиха до вашия общ познат библиотекаря, за да направят справка в съответните имперски закони.

— Значи са се съгласили? — уточних аз.

— Да — потвърди Стела. — Не и без някои корекции, но като цяло са съгласни.

„Как без мен“ — помислих си обидено. Интересно за какви корекции ставаше дума. Да бяха ги обсъдили с мен или…

— Белокосият обеща да ни посети и да обсъди подробностите с теб — сякаш четеше мислите ми, каза Стела.

— Трябваше да оставим третокурсниците да им смачкат фасона — отбеляза Невил.

— А кой тогава ще смачка фасона на третокурсниците — намръщи се Чез.

— Само кажи — обади се Велхеор, но под моя и на Алиса погледи се поправи веднага: — Е, добре, добре, говорете си, аз ще подремна малко — после демонстративно затвори очи и дори леко захърка.

В къщата се втурна един от нисшите вампири.

— Идва един от тях!

Значи момчетата бяха поставили съгледвачи, така че никой да не приближи незабелязан. Но защо идва само един, и кой по-точно?

Предната врата се отвори предпазливо и зад нея надникна както винаги леко смутеното лице на Ник.

— Здравейте всички.

— Здравей, Ник — любезно поздравих аз.

Въпреки конфликта с Серж и другите, Ник го възприемах отделно от останалите третокурсници. Този младеж беше изненадващо приветлив и адекватен още от време на изпитанията по приемане в Академията, винаги с радост ни помагаше и много ни обясняваше. Освен това обеща да ме научи да виждам магическите сплитания, въпреки че засега не ни беше останало време за това, имахме си достатъчно друга работа.

— А къде са другите? — напрегнато попита Невил.

— Заети са със сутрешната медитация — сви рамене Ник.

Улових многозначителния поглед на Алиса, намекващ за вчерашния разговор.

Чез стана, приближи се с клатеща походка до Ник и го погледна в очите:

— А ти защо дойде?

— За да ви помогна — отвърна кратко той, отдръпна се от Чез и се приближи до масата.

— И с какво можеш да ни помогнеш? — попитах с интерес.

Ник седна на креслото на Чез и се облегна назад:

— Ами, първо, вече ви помогнах. Наистина ли си мислехте, че при пристигането си в Крайдол Серж няма да ви вземе насериозно?

Спогледахме се.

— За какво говориш?

— Цялата Прокълната къща трябваше да бъде натъпкана с подслушвателни заклинания за в случай, че вие и занапред не следвате заповедите на Серж.

— Трябваше да бъде?

— Да. За ваше щастие аз бях натоварен да сложа тези заклинания. И тъй като подкрепям желанието ви да помогнете на нисшите вампири, същата нощ влязох в къщата и поставих леко коригирани подслушващи заклинания, така че да подават изкривена информация. В противен случай Серж щеше от самото начало да знае за всички ваши планове и сега щяхте да сте в Академията и да отговаряте за предателство.

— Предателство — това е силно казано — неуверено каза Невил. — Ние не сме предатели.

— Вие не сте ли чели правилата на Академията? — Ник поправи очилата си с жест на типичен учен. — Учениците от Академията са длъжни безпрекословно да изпълняват заповедите на Върховните Майстори.

Посрещнахме това напомняне с мъртвешка тишина.

— Както и да е, мисля, че вашите начинания са интересни. Приятелските отношения със „свободните“ ще ни позволят по-бързо да намерим отговор на основния въпрос — кой ги снабдява с бойни артефакти.

Честно казано, сега ме вълнуваше малко по-друг въпрос. Какво друго е чул Ник? Разбира се, той беше добър човек, но изобщо не исках да го посвещавам в личните си проблеми и дела. Нали можеше да е научил, че Кейтен е жив… всъщност не, аз разказах за това веднага след завръщането ни от Академията, едва ли толкова бързо е успял да постави заклинанията.

Изглежда, че същата мисъл беше минала и през главата на Алиса.

— И много ли са тук… вашите заклинания? — попита тя, опитвайки се да говори колкото се може по-меко, но виждах колко й е трудно.

— Не, не, какво говориш — размаха ръце Ник. — Изобщо не мислех да подслушвам, всички инсталирани заклинания са фалшиви. За вашите планове разбрах едва когато дойдохте на мястото на срещата със „свободните“. Въпреки самоувереността на Серж, решихме да се презастраховаме и направихме няколко проследяващи и подслушващи заклинания, така че при пристигането си да не се натъкнем на някоя изненада. Тези заклинания ви откриха.

Ето на кого били тези заклинания! А ние си мислихме, че Серж няма да се подготвя предварително за срещата със „свободните“, щом е толкова уверен в силите си. Е, думите на Ник ме успокоиха малко, макар че остана леко притеснение. Какво му пречеше да остави няколко заклинания и от обикновено любопитство да подслушва разговорите ни?

— А как върви при вас? — попита Ник. — Установихте ли контакт с вампирите? Съгласни ли са да сътрудничат след пердаха, който им устроихме?

Ние се спогледахме, все още притеснени да се доверим на Ник, но нямахме особен избор — той вече знаеше почти всичко.

— Да, споразумяхме се — потвърдих кратко. — А вие какви планове имате?

— Серж цяла нощ работи над търсещи заклинания, настроени на магията на артефактите на „свободните“. Те имат много специфична енергия, така че могат да бъдат проследени. Мисля, че с помощта на това заклинание ще можем да ги открием в радиус от няколко квартала. Единственият недостатък е, че могат да се засекат само в момент на използване.

За някои е минус, а за други — плюс. Ако искаме да помогнем на „свободните“, ще трябва да ги предупредим, че повече не бива да използват артефактите. А и срещу кого ще използват бойни артефакти, ако успеем да решим спора?

— Между другото, има и друга причина нисшите вампири да не използват тези артефакти — продължи Ник. — От Академията дойдоха първите резултати.

Ние застанахме нащрек, а Велхеор дори спря да хърка.

— И какво пишат?

— Ще ви бъде интересно да разберете, че артефактите са базирани на принципно нов подход към използването на енергията. Те напълно опустошават резервите на организма.

— Искаш да кажеш, че както и Изкуството, работят за сметка на вътрешната енергия — уточних аз.

— Не съвсем. Изкуството позволява да използваш вътрешната си енергия без да нарушаваш каналите, по които се движи — поправи ме Ник. — А тези артефакти изсмукват и унищожават всичко, без да се съобразяват с последствията. Обикновено такива действия много бързо довеждат до влошено състояние, но при артефактите този процес е доведен до съвършенство — ползвателят ще се чувства здрав до последния момент.

— Значи употребата им е вредна? — прозря най-накрая Наив.

— Не просто вредна, а опасна. Артефактите са настроени на енергията на нисшите вампири, и тъй като те не могат да използват Изкуството, за да анализират тялото си, при продължителна употреба на подобни артефакти ги чака сигурна смърт.

Ама че новина! Нали и аз прибягнах до помощта на такъв артефакт!

— Защо тогава Серж подготвя търсещи заклинания? В края на краищата трябва само да изчака, докато всички измрат — едва сдържайки вълнението си, казах аз.

— Напротив. Серж смята, че трябва да заловим някой от ръководителите на „свободните“, за да разберем откъде са получили тези артефакти. Спешно трябва да установим източникът на разпространението им, както и бъдещите планове на тези, които са започнали всичко това.

Какво пък, и аз бих искал да знам. И мисля, че „свободните“ сами всичко ще ни кажат. Само трябва по някакъв начин да внуша тази мисъл на Серж. Че както е обсебен от своето „никакви преговори с нисшите вампири“, нищо друго не иска да чуе. От друга страна, ако той продължаваше да е толкова упорит, ние можехме сами да разберем всичко и да натрием носовете на третокурсниците. Главното беше да успеем да поговорим със „свободните“ преди Серж да се добере до тях. А и трябваше да ги предупредим за опасността, която крият артефактите.

— Между другото, ако смятате да предупредите „свободните“, по-добре да побързате — каза Ник. — Серж се кани да ви постави под домашен арест.

— КАКВО?! — извикахме всички. — С какво право?!

— Забравихте ли вече, че ви смята за предатели? Просто иска да се презастрахова и да ви държи под око до заминаването ви за форт Скол.

Ето нещо, което съвсем не ми харесва. Как ще мога да се справя с всичко и да отида в земята на вампирите, ако ме следят или още по-лошо, затворят в Прокълнатата къща?

— Ъ-ъ, тая няма да я бъде — скочи от стола Невил. — Аз участвам в подготовката на празника на пълнолунието, така че домашният арест ще мине без мен.

Стела тръгна към изхода, поглеждайки предпазливо към Ник:

— А аз трябва да предупредя нашите за новите търсещи заклинания и за пагубното въздействие на артефактите върху организма.

— Само не се разбягвайте всички — насмешливо каза Ник. — Че ще изглежда малко подозрително. Добре, оправяйте се, а аз засега отивам при момчетата. Мисля, че все още имате около половин час.

Отведох Стела настрани, така че Ник да не ни чуе, и бързо казах:

— Ще трябва да ги убедиш да се предадат на нас. Нека сами да дойдат тук и да кажат откъде са взели артефактите. Разбира се, може някои от тях да изпратят в столицата, а други да вкарат в затвора, но не виждам друг начин. Затова пък останалите ще бъдат спасени и ще бъдат под закрилата на моето семейство.

— Ще опитам — увери ме вампирката. — С Даркин ще направим всичко възможно да ги убедим.

Невил, Стела и Ник излязоха, а ние останахме да обсъждаме бъдещите планове.

— Не знам как смята да ни държи в Прокълнатата къща, но почти е сигурно, че някой от тях ще остава в къщата — казах аз. — Алиса, имам важна мисия за теб…

— Наистина ли? — примигна вампирката с очевидното намерение да ме прати по дяволите, но аз я прекъснах и казах припряно:

— Трябва да доведеш Стил тук при нас. Първо, с него там се отнасят много зле, и второ, има вероятност да успея да му помогна. За целта той трябва да бъде тук по време на пълнолунието.

И по-точно, имаше много малка вероятност за оставащите два дни да успея по някакъв начин да му помогна. Но кой обръща внимание на такива дреболии?

— А откъде знаеш как се отнасят с него? — изненада се Алиса.

— Имам си източници — отговорих аз уклончиво. — И подозирам, че ще е по-добре да тръгваш още сега, за да не попаднеш пред погледа на третокурсниците.

Алиса се канеше да ми каже нещо гадно или подигравателно, личеше си по очите й, но след това промени решението си и се устреми към изхода.

— После ще поговорим — подхвърли през рамо и изчезна през вратата.

В залата останахме само аз, Чаз, Наив и продължаващият да дреме Велхеор.

— И как смяташ да помогнеш на Стил? — попита с интерес Чез.

— Нямам представа — отговорих честно. — Но ако той е тук, ще ми бъде по-спокойно.

— А не мислиш ли, че някой от третокурсниците може да го познае?

— Не би трябвало — казах неуверено. — Дори и някога да са го срещали в Академията, никой освен Майсторите не знае името на предателя, а в сегашното си състояние Стил има много малко общо с предишния си вид. Аз самият едва го познах.

Чез се намръщи:

— Да, ужасно се отнесоха с него…

— А на нас може ли да заличат паметта? — обади се Наив.

Ние с Чез се втренчихме в него:

— Това пък защо?

— Ами нали Ник каза, че сме предатели… излиза, че сме като Стил?

Де да беше всичко толкова просто.

— Надявам се, че Серж няма да бъде толкова категоричен — отговорих уклончиво. — Може би Ник ще му повлияе малко.

Велхеор се прозя и отвори очи:

— На твое място не бих се доверявал на този човек. Каквото ще да казва, но онзи ден открих в къщата няколко отлично действащи подслушващи заклинания, направени от него. Между другото, едно от тях беше в твоята стая, Зак. Разбира се, от добра дуща ги унищожих всички, но кой знае какво е успял да чуе.

Много ми се искаше да попитам как вампир, загубил способността си към Изкуството, унищожава заклинания, но сега не беше времето и мястото за въпроси, доколкото зад вратата вече се чуваха уверени стъпки. Не беше трудно да се отгатне кой точно бързаше да ни посети.

Серж и компания влязоха свойски в Прокълната къща и се пръснаха из залата, сякаш заемаха подходящи позиции за атака. Нима наистина са си мислели, че щом чуем за домашния арест и ще се опитаме да се съпротивляваме? Не сме чак такива идиоти, дори беше обидно.

— Добро утро — с лека насмешка поздравих аз.

Сериозните лица на третокурсниците само ме развеселиха. Макар че в лицето на Серж с удоволствие бих стоварил нещо много тежко.

— Добро — по инерция каза Серж и веднага премина към въпроса: — Къде са останалите?

— Нямам никаква представа — свих рамене. — Току-що се събудих.

Серж погледна към Чез.

— Разхождат се някъде — неопределено махна с ръка рижия ми приятел. — Сигурно скоро ще се върнат. Защо питаш?

— Поставям ви под домашен арест до пълното решение на проблема със „свободните“.

Ние с Чез едновременно изкрещяхме:

— С какво право?!

Без да се наговаряме, но се получи практически в унисон и много естествено. Самият аз повярвах в своето възмущение, макар в действителност дори да не се ядосах. Ние така или иначе щяхме да ги надхитрим. Длъжни бяхме да ги надхитрим.

— Вие нарушихте пряка заповед на Академията и ни попречихте да заловим врагове на Империята. Това е достатъчно и за много по-тежко наказание.

— Е, малко объркахме заклинанията — усмихна се Чез. — Защо веднага обвинявате в измяна?

— Говори ми още — заплаши го с юмрук Грон.

За моя немалка изненада Чез реагира неочаквано сдържано и само изпрати третокурсника на далечно и много вълнуващо пътешествие, подробно описвайки всички предстоящи му изпитания, включително и от интимен характер. Грон съвестно изслуша тирадата на Чез, а после се хвърли напред с явно агресивни намерения, но двама негови приятели успяха да го хванат и да го удържат.

— И аз ли съм под домашен арест? — с искрено любопитство попита Велхеор, наслаждавайки се на случващото се.

— Как може да си го помислите — бързо отвърна Серж. — Вас никой не би посмял да ви задържи — и много тихо добави: — А и не би могъл…

„Ето кой би могъл да ни бъде куриер — със закъснение си помислих аз, но погледнах към вампира и се поправих: — Макар че той така или иначе няма да се съгласи. Било заради принципа, било просто от злоба.“

Серж погледна към Грон и още един ученик:

— Идете да намерите Алиса и Невил. Първата сигурно е при нисшите в кръчмата „При добрия вампир“, а вторият се мотае някъде в квартала на друидите. Доведете ги тук.

„О-хо, каква осведоменост“ — изненадах се аз. За Невил не знаех, но точно Алиса нямаше да намерят. Надявах се, че вече е по пътя към селото. Жалко само, че не помислихме как незабелязано ще вмъкнем Стил и къде по принцип ще го настаним. От това, което видях, той щеше да има нужда от човек, който постоянно да е с него.

Всички третокурсници си тръгнаха, оставяйки ни с Ник, Серж и чипоносия Антер.

— Оставате в случай, че им трябва нещо — нареди Серж на другите двама. — Ще покрия къщата с щит, така че никой да не може да излезе без ваше разрешение.

„Това вече е лошо“ — помислих си ядосано. Ако не можехме да напускаме къщата, то и гости едва ли щяха да могат да ни идват. Как тогава ще осъществяваме контакт с вампирите? От друга страна, щом единият от пазачите ни ще е Ник, то не всичко беше загубено.

Серж ни изгледа сурово:

— Значи така, стойте тук, събирайте сили преди заминаването ви във форт Скол и не се опитвайте да предприемате нищо.

— Какво говориш — размаха ръце Чез. — И през ум не ни минава.

Той ми намигна съзаклятнически, при това така демонстративно, че всички да го забележат.

„Няма да спре да ги дразни — помислих си ядосано. — Не сме в положение да показваме зъби. Трябва да кротуваме и да мислим какво да правим по-нататък.“

Серж си отиде, оставяйки ни разстроени, въпреки че бяхме подготвени за новината за домашния арест. Впрочем Наив не изглеждаше особено разстроен, по-скоро обратното — прозявайки се с наслада, той се отправи към стаята си да „довърши интересен сън“. А ние с Чез и Велхеор се качихме в стаята ми, за да обсъдим наново ситуацията. Уви, съвместната ни мозъчна атака не измисли нищо ефективно.

— Значи остава ни да чакаме известие от „свободните“ вампири — обобщи Чез. — Алиса ще доведе бедния Стил, макар че все още не разбирам как може да му се помогне.

— Аз също — казах честно. — И между другото, щом ще ни надзирава Ник, имаме чудесна възможност да получим повече информация за възможностите на третокурсниците и да опитаме да намерим някаква възможност да помогнем на Стил. Още повече, че Ник наскоро обеща да ме научи на няколко заклинания.

— Учене, учене и пак учене — насмешливо изкоментира Велхеор.

— Точно така — ентусиазирано потвърди Чез. — Колкото повече научим, толкова по-бързо ще можем да им отмъстим за тормоза и надменното отношение!

— Е, добре, нека Зак да върви да се учи, има нужда от това — съгласи се вампирът. — А ти — и той сложи ръка на рамото на Чез — ще останеш и ще ми разкажеш какъв е този Стил, за когото цял ден всички говорят.

Вземайки от Чез „пелената“ за уроците с Ник, аз оставих приятеля си в компанията на неговия идол и се върнах в залата. По пътя се опитах да измисля някакъв претекст, с който да измъкна от приказливия третокурсник колкото се може повече полезна информация относно метода за изтриване на паметта, използван в Академията. Но всичките ми усилия се оказаха излишни. Първо, така и не успях да измисля разумен претекст, и второ, не ми се и наложи — Ник сам премина към желаната тема. Вярно, че това стана едва след няколкочасови усилени тренировки под негово ръководство. Между другото, Чез така и не се появи, за да се включи в обучението. Изглежда Велхеор напълно беше завладял вниманието му, разказвайки поредната кървава история или споделяйки някои екзотични методи за умъртвяване на себеподобните си.

— И все пак имаш невероятни способности — каза Ник, гледайки ме как сплитам потоците енергия на тестовото заклинание, предназначено да определи предела на способностите ми. Потоците на четирите елемента се сплитаха плавно и равномерно, но всеки път един от потоците ставаше нестабилен и структурата се разпадаше на парчета. Понякога това ставаше почти веднага, а понякога едва след като заклинанието набереше сила, достижима от малко Майстори.

— Невероятни и непредсказуеми — въздъхнах аз.

За разлика от Ник, аз прекрасно знаех от какво точно са причинени тези проблеми, което изобщо не ми пречеше искрено да се възмущавам от нестабилността на заклинанието.

— Интересно, и към забранената магия ли имаш такива способности?

Опитах се да изобразя истинско учудване:

— Към забранената магия?

— Ти какво, не си ли чувал за нея?

— Да, чувал съм… — загубих концентрация и сплитането ми за пореден път се разпадна, изчезвайки с леко проблясване. — Това е магия на драконите, нали?

— Точно така — потвърди третокурсникът. — Ей, ти някога изобщо поглеждал ли си в библиотеката на Академията?

— Не ни беше до библиотеки — свих виновно рамене. — През по-голямата част от времето практикувахме бойни магии.

— О, да. Вие се обучавахте по новата програма, без теоретична подготовка — Ник се почеса по носа. — Всичко си има своя чар — ние, например, започнахме с двубоите едва в средата на втори курс. Като цяло, магията на драконите наистина е свързана със сънищата. Навремето в Академията е имало отделна катедра, занимаваща се със забранената магия, но тя била закрита след някакъв нещастен инцидент. Впрочем това е било много отдавна, когато тази магия още не е била забранена. За съжаление много бързо станало ясно, че практикуващите я скоро полудявали. Всички без изключение.

— Тогава не бих рискувал да тествам способностите си към тази магия — усмихнах се аз, отчитайки поредната заплаха за своето и без това постоянно атакувано здраве. — Между другото… случайно да знаеш нещо за магически техники, които да влияят на разума? Например, за изтриване на спомени или за внушаване на разни неща… все едно смяна на личността?

Ник ме погледна с учудване:

— Това е една от забранените техники.

— Наистина ли? — сега вече наистина се обърках. — А аз си мислех, че забранена е само магията на съня. Или… ако не можеш да говориш за това, ще те разбера.

— Не, няма проблем — изобщо не се смути Ник. — За забранените техники се учи в трети курс по предмета „Философия на Занаята“. Прав си, че забранената магия е една — тази на драконите. Тя се смята за забранена заради опасността да полудееш и да причиниш вреда на околните при използването й. Но има и други забранени техники — раздели от различни магически дисциплини, които се считат за опасни или нехуманни. Към тях спадат въздействията върху разума, за които говореше ти, непредсказуемата първична магия, използването на некромантия за съживяване на мъртъвци и създаване на зомбита, както и още няколко техники… За тяхното прилагане много лесно може да получиш доживотно лишаване от сили.

— Но в Академията също използват техники за влияние върху ума — казах аз. — Същите…

— Само Върховни Майстори, и то със специално разрешение от Общото събрание. Разбира се, всички забранени техники се изучават с научни цели, под много строг контрол. Не би могъл да се противопоставиш на нещо, което не познаваш. Говори се също, че в умението да въздействат върху разума специалистите от Шатер са достигнали невероятни висоти.

— А друидите?

— Зелените са далеч от това — поклати глава Ник. — Те са постигнали невероятни успехи в лечението на физическото тяло, но въздействието върху разума никога не е било силната им страна. Ако изобщо някой е навътре в материята, то това са шатерците или Майсторите. Висшите вампири също работят нелошо с хипноза.

Аха, значи, за да помогна на Стил, ще трябва да се опитам да поговоря с Велхеор или по някакъв начин да попадна на Майстор, който сериозно е изучавал проблема. Само дето никой нямаше да тръгне да споделя засекретена информация с мен. Освен… да използвам забранена магия? Ако в мен беше дневника на полуделия Майстор, сигурно щях да намеря описание на някоя подходяща техника. Съвсем логично беше да използвам забранената магия, за да се вмъкна в някой чужд сън и да измъкна нужната информация. За съжаление не знаех как да го направя.

— Благодаря ти за информацията — благодарих искрено.

Изглежда, че нещата започнаха да се избистрят. Оставаше само да определя откъде да извлека информацията, и мисля, че ми дойде брилянтна идея по този въпрос.

— Добре, стига с медитацията. Да се върнем към Истинското зрение. Концентрирай се върху собственото си енергийно поле…