Алекс Кош
Огненият орден (10)

Действие 7

Разбира се, така и нищо не измислихме. Затова пък Чез приготви изненадващо добро као и прекарахме добре времето, обсъждайки няколко нови заклинания. За съжаление, никой не можеше да се похвали с наистина добро настроение — всички твърде много се притеснявахме за съдбата на Даркин и останалите обърнати във вампири. При това всеки се преструваше, че всичко е наред и случаен наблюдател сигурно би си помислил, че ни е много весело. Уви, за нищо подобно и дума не можеше да става.

— Хей, а ако прихванем ето тези потоци, тогава заклинанието ще се взриви в случай, че към него приложат „змийче“ — замислено каза Чез, рисувайки на лист хартия причудливи завъртулки, символизиращи потоците енергия.

Ние вече разказахме на приятелите си за разговора с Шинс и сега заедно размишлявахме как може така да се промени формулата на заклинанията, че да се затрудни тяхното унищожение.

— А ако ги приложат в момента на създаване на заклинанието, тогава ти самия ще пострадаш от взрива — не се съгласи Алиса и взе молива от Чез. — Затова е по-добре да подправим потоците, така че те сами да се сближават при движение. Тогава заклинанието ще стане взривоопасно едва когато е на достатъчно разстояние от теб.

Честно казано, отначало ми беше трудно да се съсредоточа върху разговора, но в крайна сметка не устоях и се включих в дискусията:

— Прекрасно! А дали е възможно освен това така да променим заклинанието, че да е съвсем различно от стандартното. Тогава то няма да се притеснява от никакво „змийче“.

Така ни завари Ник. Той тихо прекоси стаята и седна до мен, показвайки с жестове да не прекъсваме обсъждането.

— Значи засега имаме два варианта — обобщи Алиса, сякаш не забелязала появата на третокурсника. — Или изцяло преработваме заклинанието, или го оставяме както си е и му добавяме няколко капана.

Невил отпи глътка от каото, любезно предоставено от Чез, и се присъедини към дискусията:

— Едното не пречи на другото. Може да се направи сложно по структура заклинание, с нестандартни сплитания, и няколко капана.

— О-хо, имате сериозен разговор — подсмихна се Ник. — Трябва да отбележа, че и в горните курсове правим точно така — всеки се опитва да измисли максимално сложна структура на заклинанието и старателно крие най-сполучливите си разработки. Сложното заклинание може да реагира на опит за унищожаване по най-различни начини.

Моите приятели и аз си разменихме заинтригувани погледи.

— А можеш ли да ни покажеш това-онова?

— Разбира се — Ник почти мигновено създаде над масата средна по големина Огнена топка. — Ето ви пример за напълно преработено стандартно заклинание.

Алиса побърза да извади „пелената“ от джоба си, за да изучи внимателно заклинанието. Нейният пример беше последван и от останалите, а на мен ми оставаше само да им завиждам и да чакам някой да ми отстъпи артефакта си.

— Какво е това? — с интерес попита Ник.

— „Пелена“ — поясних аз. — Използва се от техномаговете при създаване на артефакти. Използваме ги, за да видим сплитанията на чуждите заклинания, поне докато не усвоим тази техника самостоятелно.

— Добра идея — кимна одобрително Ник. — Но на ваше място не бих протакал с овладяването на Истинското зрение. Освен това то не е толкова трудно, колкото изглежда.

Погледнах към ентусиазирано разглеждащите заклинанието приятели:

— Тогава научи ме.

— Няма проблем — намигна ми Ник. — Имаме още две седмици, това е достатъчно време да го усвоиш. Довечера ще ти покажа базовите упражнения.

— Дракон да ме вземе, защо и другите третокурсници не са така нормални като теб? — възкликнах искрено. — Само се надуват, а пък Серж изцяло игнорира нашето мнение.

Ник сви рамене.

— Серж всъщност е добър човек. Просто е праволинеен и твърде упорит. С това може да се свикне… с времето.

— Но за хората… тоест вампирите, също трябва да се мисли!

— Той си има лична причина да мрази вампирите. Повярвай ми, не трябва да го виниш за отношението му към тях.

— И каква е тя? — полюбопитства Чез, откъсвайки се от изучаването на заклинанието.

— За това по-добре попитай него, въпреки че на твое място не бих го направил.

„Още една тайна — помислих си раздразнено. — Поне не съм единствения, който ги има.“

— Няма значение каква е причината — въздъхнах аз. — Тя не решава нашия проблем. В момента на срещата с Даркин искам да имам определен план на действие и поне няколко идеи за решаване проблемите на преобразуваните във вампири.

— Това ме подсети — Невил стана от масата. — Трябва да съм в квартала на друидите, там отбелязват някакъв празник, а аз участвам в подготовката. Херион много настояваше да не се допускат хора на празника, но успях да убедя местните старейшини. За първи път от съществуването на общността те решиха да направят празника отворен за представителите на други раси и ме помолиха да помогна в провеждането му. Така че по-добре да тръгвам, за да не закъснея.

— Браво, друидски празник! — възкликна Алиса. — Толкова е вълнуващо! А ние може ли да дойдем?

— Аха, мечтай си. Точно теб чакат на празника на друидите — Чез се облегна на стола и протегна тялото си. — Тежък ден беше днес. Дали да не дремна. Това ще бъде истински празник!

— Разбира се, че може. На празника ще поканят много достойни хора, в това число и вас — увери ни Невил. — Събитието е посветено на пълнолунието, така че до началото остават още няколко дни. Предайте на Наив, че довечера ще остана да нощувам там. Може да отскочи да ме види за разнообразие.

Погледнах учудено към приятеля си:

— Как така „да те види“? Нали той по цял ден е с теб в квартала на друидите.

— Нищо подобно. За последната седмица съм виждал Наив по-рядко и от вас.

Странно. От друга страна, редно е да има и личен живот. Въпреки че ми е трудно да си го представя с момиче, но знае ли човек. Може би сега седи с някаква красавица в ресторанта и споделя истории от живота на учениците в Академията. Мълчаливият Наив, да бе, как не. Не, не мога да го повярвам.

— Няма проблем, ще му предадем — обеща Чез. — И отделно добре ще си поговорим с нашето Огнено момче. Къде, подлецът му с подлец, се мотае, докато ние решаваме проблеми от световно… е, добре де, от градско ниво.

Неусетно разговорите замряха и всички започнаха да се разпръскват. Ник се върна в хотела, Невил тръгна към друидите, а ние… Не знам за Алиса и Чез, но аз се прибрах в стаята си, решавайки да не чакам завръщането на Серж и Ана. Последните два дни бяха много наситени на събития и просто умирах за сън.

Топлият душ ми помогна да отпусна мускулите си, въпреки че от водата започна да ме боли белегът. А аз си мислех, че друидът е поработил добре над възстановяването на кожата. Защо тогава толкова ме болеше?

Лягайки на леглото, опитах да се отпусна и да забравя за болката. Получи се сравнително добре. Не усетих кое дойде първо — окончателното изчезване на болката или съня. Но и със съня не се получи. Не знам колко време мина, преди да се събудя от неприятен монотонен сигнал. Отваряйки очи, видях точно под носа си табела с надпис „Вход“.

„Пак ли ти — помислих си сънено. — Какви гадост си ми приготвила сега? Бих предпочел да поспя…“

— Не ми е до теб сега — изсумтях на глас. — Остави ме да спя…

Обърнах се на другата страна, склопих очи и бързо заспах, забравяйки за всякакви табели и Коридори на съдбата. Дракон да ги вземе, здравият сън е много по-важен, отколкото разходка през смъртоносни магически капани. Разбира се, на сутринта много се ядосах на себе си, че пропуснах отлична възможност да посетя отново Коридора на съдбата. Коридорът може и дракон да го отнесе, но библиотеката… там със сигурност бих надникнал…

* * *

Събудих се и известно време се опитвах да разбера колко е часът. Вътрешният часовник любезно ме информира, че наближава време за обяд и вече съм се успал. Бързо се облякох, слязох в залата и заварих Чез и Алиса спокойно да си пият каото.

— Добро утро на всички.

— О, събуди се — Чез се засмя. — Тук е по-приятно да спиш, отколкото в килията, нали?

— Изобщо не може да се сравнява — съгласих се аз и седнах до приятелите си. — Бях много уморен, трябваше да поспя. Има ли някакви новини?

Чез любезно ми наля као, а Алиса извади пакет с кифлички:

— Почерпи се.

— Нищо особено не си проспал — отговори Чез. — Стражата пусна Стела и другите вампири. Ние все още чакаме кога „свободните“ ще посочат времето и мястото на срещата. Серж и останалите третокурсници вече подготвят най-различни капани, на нас ни е отредена ролята на наблюдатели.

Едва не се задавих с кифличката:

— Значи всичко вече е решено? Защо не ме събудихте?!

— Имаше ли смисъл — сви рамене Алиса. — С тях е безполезно да се спори. Имат пълномощия, сила и увереност в правилността на това, което правят. Все неща, които ние нямаме.

— И какво, остава ни само да се съгласим с тях ли?

Алиса подскочи:

— Да бе!

— Тогава нека се потрудим усърдно, за да намерим решение на нашите проблеми — станах от масата. — И за начало трябва да поговоря с Даркин.

Чез и Алиса се спогледаха:

— Не сме го виждали от вчера.

— Значи време е да го потърся.

— Защо ще го търсиш? — изсумтя Алиса. — Сега ще проверя на картата. Още не сме си взели амулетите от вампирите, макар че най-вероятно ще се наложи. В края на краищата са купени с пари на Академията. Сигурно ще се наложи да ги връщаме по списък.

„Прекрасно — помислих си кисело. — Не стига, че ще питат за липсващия справочник, ами и «пелената» ще търсят. Не ми стигат другите радости в живота.“

В една от стаите на масата лежеше подробна карта на Крайдол, на която се отбелязваха всички придвижвания на амулетите, дадени на обърнатите във вампири. Да намерим сред тях Даркин не беше трудно, той, както обикновено, беше в кръчмата „При добрия вампир“.

Без да губим повече време, ние бързо се отправихме към кръчмата. Картата не грешеше, вампирът наистина беше там. И съдейки по количеството на стоящите пред него празни чаши, нощта при Даркин беше минала много плодотворно.

— Ти изобщо ли не си спал? — изненадано попитахме ние след поздрава.

— Не ми беше до сън — вяло отговори вампирът. — Размишлявах…

Алиса погледна многозначително към празните чаши:

— Виждаме как си размишлявал.

— Усмихни се — успокоително го потупа по гърба Чез. — Между другото, Зак има идея как да оправим създалото се положение.

Даркин скочи от стола и ме погледна с надежда:

— Наистина ли?!

„Е, Чез, много ти благодаря“ — вбесих се аз, докато гледах зачервените от недоспиване очи на Даркин. Нищо не бях измислил, нали спах през цялото това време. А и откъде да знам какво може да се направи в тази ситуация?

— Ами… ъ-ъ…

Трескаво подбирах думи, без да имам идея как може да се помогне на нисшите, тоест на обърнатите във вампири.

— Щом вампирите повече не могат да работят в Патрулите… и Империята няма какво да предложи на „свободните“, остава ни само едно…

— Какво?

И тогава ми хрумна една интересна идея:

— Да им предложим нещо самите ние!

Съдейки от мълчанието на приятелите си, те не разбираха накъде бия. Аз самият още не бях оформил идеята си, така че започнах да импровизирам в движение.

— Ние нямаме право да им предлагаме сделка от името на Империята, затова пък можем да им помогнем като обикновени хора — поясних аз. — Ще измислим такова решение, че да устройва и вампирите, работещи в Патрулите, и „свободните“. И ще действаме заедно.

От езика ми едва не се изплъзна фразата „ние ще ги контролираме“, но навреме се сдържах. Не исках да произнасям подобни думи пред Даркин.

— Това не е ли предателство към Империята? — попита подозрително Алиса.

— Ние няма да предприеме действия против Империята — отговорих аз. — Просто ще създадем нещо като отряд за доброволна помощ към Патрула. Или отворено общество, в което може да постъпи всеки, дори обърнат във вампир… трябва да помислим върху възможните варианти.

Приятелите ме погледнаха учудено.

— Оригинална идея, но силно се съмнявам, че ще се хареса на Академията и Империята — каза Чез и сериозно добави: — Дестабилизацията на обществото няма да доведе до нищо добро…

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб — ухили се Алиса.

— Не съм свършил — продължи червенокосият ми приятел. — Какви ще сме ние, какво казва по този въпрос Империята?! Ще създадем собствено тайно общество… не, тайното общество вече е нещо пошло… Рицарски орден! Досега не е имало нещо подобно.

Хм, орден… рицари… гвардия… имаше нещо такова в законите на Империята. Ще трябва да се поровим из книгите и да потърсим за тези неща или да попитаме някой експерт в човешките закони.

Даркин леко се усмихна:

— Само кажи, и дракони ще тръгнем да ловим…

— Ще тръгнем! — ентусиазирано потвърди Чез. — Така че стига си пил, Даркин, по-добре заедно да помислим как да се срещнем със „свободните“ преди третокурсниците.

Даркин сви рамене:

— Няма проблем, просто трябва да обясня ситуацията на Стела и тя ще предаде всичко на белокосия лидер на „свободните“.

Извъртях очи към тавана:

— Не може ли да минем без нея?

— Уви — огорчи ни вампирът.

Чез щракна с пръсти:

— Предлагам, за да протекат преговорите в приятелска атмосфера, да поканим с нас Велхеор.

— О, да, той е просто образец на дружелюбието — вдигна очи нагоре Алиса.

— Той може би не, но останалите ще се държат мно-о-ого дружелюбно. Така дружелюбно, сякаш от това зависи животът им — доволно отбеляза Чез. — Всъщност това си е самата истина.

Напоследък започнах да забелязвам нездравословно преклонение от страна на Чез към методите на Велхеор. Преди рижият ми приятел никога не се беше отличавал с особена кръвожадност, но лошото настроение от принудителната раздяла с момичето явно оставяше своя отпечатък.

— Само че как ще го открием? — попита Алиса.

— О, не се притеснявай — уверих вампирката. — Ще се появи в нужния момент, Велхеор това го умее.

И това започна да става много подозрително.

— Тогава да отиваме при Стела, тя вероятно сега си е у дома — предложи Даркин. — След като смяташ, че Велхеор ще се присъедини към нас по пътя.

Напускайки кръчмата, ние се насочихме към бедните квартали на Крайдол, където, според Даркин, живееха повечето нисши вампири. Гледайки порутените сгради, аз започнах да разбирам причините за постоянно недоволство на нисшите. Всъщност такива причини имаше достатъчно много, жилищата бяха само капка в морето.

Някъде по средата на пътя към нас незабелязано се присъедини Велхеор. Преди секунда го нямаше, а на следващата…

— Къде отиваме? — небрежно попита вампирът, изниквайки по необясним начин между мен и Чез.

Ние подскочихме от изненада:

— Как се появи тук?!

— Телепортирах се — засмя се Велхеор. — Между другото, за липсата на предпазливост ви пиша двойка, а на теб, Зак, направо единица.

Алиса ме погледна подозрително:

— Защо на нас двойка, а на него единица?

— Той е в особено положение — отговори Велхеор. — И изискванията към него са специални.

Ох, няма да се спре. Чака доказателство, че съм достоен за Алиса, въпреки че ако трябваше да се доказвам, нямаше да е пред него, а пред самата Алиса… само да знаех как да го направя.

— Струва ли ми се или наистина ме следиш? — попитах намръщено аз.

— Разбира се — потвърди вампирът. — До теб винаги е толкова интересно. Неприятност след неприятност, точно както обичам.

Подозирах нещо подобно, когато казах на приятелите си, че Велхеор ще се появи в нужния момент.

— Е, къде отивате сега? — повтори въпроса си вампирът.

Описахме му набързо ситуацията и му разказахме за конфликта с по-големите ученици. След като ни изслуша внимателно, Велхеор дълбокомислено заяви:

— Ами щом тези младежи ви пречат толкова, тогава аз мога да ги…

— Не ги убивай! — хорово извикахме всички.

— Ех, бягате от лесните начини — въздъхна вампирът. — През цялото време гледате как да усложните нещата. Добре, да вървим да говорим с вашата вампирка. Но ако започне да се дърпа…

Този път хорът беше още по-строен:

— Не я убивай!

„Ако това продължава, скоро тази фраза ще можем да я разделим на гласове — с ирония си помислих аз. — Алиса ще вземе една октава нагоре, а Чез — една надолу…“

— А поне да я осакатя може ли? — продължи Велхеор.

— Не може! — едва сдържайки смеха си, отговорих аз. — Само ще стоиш и мълчаливо ще я гледаш. Мисля, че това ще е напълно достатъчно, за да се разбъбри.

Останалите дружно ме подкрепиха и по целия път до дома на Стела Велхеор обидено мълчеше. Между другото, да нарека това порутено нещо с думата „дом“ се поколебах. По-скоро нещо средно между колиба и развалина.

— Да не си се объркал? — втрещено попита Алиса. — Може ли изобщо да се живее тук?

— Къща като къща — сви рамене Даркин. Той погледна през отвора, на който би трябвало да има врата, и извика: — Стела! Тук ли си?!

Вампирката погледна през прозореца, прикрила лице с черна маска, и попита изненадано:

— Какво търсите тук?

— Теб — колкото може по-дружелюбно се усмихнах аз. — Трябва сериозно да поговорим с теб.

Стела ни гледа цяла минута, без да каже и дума.

— Ъ-ъ… какво? — най-накрая промълви тя. — Защо с мен? Вече казах на приятелите ви от Академията времето и мястото на срещата със „свободните“ вампири.

Ние с Чез и Алиса се спогледахме:

— На нас нищо не са ни казали.

— Това са си ваши проблеми — сви рамене вампирката.

— Ще се оправим — обещах мрачно. — Изглежда нашите приятелчета са решили да минат без нашата помощ. Но сега не става дума за това. Искаме да поговорим с теб за бъдещето на обърнатите във вампири.

— Ти си нашата единствена връзка със „свободните“ — каза Даркин. — Ако можем да убедим теб, ще имаме шанс да постигнем съгласие и с тях.

— Така значи — доволно измърмори Стела. Изглежда настроението й бързо се промени от изненадано в самодоволно. — Е, какво пък, опитайте се да ме убедите…

Велхеор се изкашля многозначително, за да напомни за присъствието си:

— Кхъ, кхъ…

Интуицията ми подсказа, че някъде под черната маска вампирката пребледня от страх.

— Предлагам да дойдеш с нас в Прокълнатата къща и да обсъдим всичко на чаша горещо као — предложи Чез и многозначително погледна Велхеор. — И те съветвам да не отказваш.

Разбира се, Стела тръгна с нас, просто нямаше друг избор. Давайки си сметка, че би било хубаво да знам малко повече за законите на Империята, аз оставих приятелите си да продължат и свих към „Мечта“ да поговоря с библиотекаря. Надявах се той да може да ми подскаже някоя хитра вратичка в законите на Империята. Не можех да формулирам какво точно искам, но в главата ми се въртяха спомени от училищния курс по политология. За мое щастие Велес си беше на мястото и дори се оказа достатъчно свободен, за да ми отдели няколко минути от ценното си време. Старецът много бързо разбра какво точно искам и ми даде отлична идея как да узаконя нашето начинание в помощ на обърнатите във вампири. И през ум не ми беше минавало, че нещата могат да бъдат решени толкова лесно.

След посещението в заведението на Гръм минах през пощата, за да изпратя на леля писмо, в което излагах своите идеи и молех за малка финансова подкрепа. Разбира се, в момента с нея бяхме в доста обтегнати отношения, но леля щеше да види ползата за Дом Никерс. А моето предложение можеше да ни донесе наистина много. Признавам, че загубих немалко нерви и време в подробно описание на всички преимущества от появата в нашия Дом на собствена лична гвардия. Знаейки спестовността на леля, реших да заложа на нейното честолюбие. А в случай, че се откаже, имах резервен план — винаги можех и сам да изтегля пари от банката. Е, за това трябваше да отида до Лита и да направя малък скандал с леля Елиза…

Приключвайки с писмото, аз побързах към Прокълнатата къща, за да споделя с приятелите и Стела идеите си. Алиса, Велхеор, Даркин и Стела се бяха разположили в залата и чакаха завръщането ми. Между другото, беше много необичайно да видя Прокълнатата къща толкова пуста, обикновено тук винаги обикаляха поне няколко обърнати във вампири. Аз се появих едновременно с излизащия от кухнята Чез. Той крачеше в съпровод на няколко летящи подноса горещо као.

— Моята нова рецепта као, трябва да ви харесва.

Всеки взе предпазливо чашата си, но никой не бързаше да опита поредното творение на Чез. Разбира се, той можеше да приготвя перфектно као, но постоянно експериментираше, опитвайки се да създаде нови вкусове, и далеч не всички опити бяха успешни. След като около минута си разменяхме скрити погледи, пръв се предаде Велхеор. Промърморвайки под нос нещо от рода на „Това ще бъде най-нелепата смърт, която може да се измисли“ той на един дъх изпи цялата чаша.

Всички с неподправено любопитство наблюдавахме как вампирът започна да пребледнява. Човек би си помислил, накъде повече, но не! В сравнение с вече сиво-синкавото му лице, спокойно можеше да се твърди, че преди Велхеор напомняше розовеещо бебе.

Всички като един поставихме напитките си на масата и се престорихме, че пълните с као чаши вече не съществуват в този свят.

— Сигурно съм прекалил малко със солта — замислено каза Чез, без да откъсва поглед от вампира.

Аз се възползвах от възникналата пауза:

— Е, сега можем да пристъпим към обсъждане на причината, поради която ви събрах тук. Както вече чухте, забраниха на обърнатите във вампири да работят в Патрулите…

Всички кимнаха мълчаливо. Разбира се, Велхеор искаше да вмъкне язвителна реплика, но все още не беше се възстановил след дегустацията на поредния експеримент на Чез.

— Мисля, че намерих изход от създалата се ситуация — продължих аз. — Някои от вас вече са чули, че решихме да се споразумеем със „свободните“, като се съюзим. Проучих законите на Империята и намерих интересна точка в раздела, посветен на Високите домове. Оказа се, че имам право на своя лична охрана, наброяваща до двеста души. И нищо не пречи на моите хора да бъдат в Крайдол и по възможност да поддържат реда тук.

Даркин и Стела се спогледаха.

— Тоест искаш да назначиш всички обърнати във вампири, включително и „свободните“, в личната си охрана? — уточни Даркин.

— Точно така — потвърдих аз. — Тогава всички вие ще бъдете част от Висок дом Никерс и ще бъдете под негова защита…

— А личната охрана получава ли заплата? — прекъсна ме Стела.

Очаквах този въпрос и бях подготвен:

— Вече изпратих писмо до леля си да отдели пари за заплати на личната охрана на Дом Никерс. Между другото, ще получавате малко повече, отколкото получавахте в Патрула.

— И ще работим за теб? — намръщи се Стела. — Изпълнявайки всички твои заповеди? Не е ли прекалено?

— Мислите, че имате избор? — насмешливо попита Алиса. — Или ще се закълнете на Зак, или ние се отдръпваме и без защитата на Дом Никерс нашите третокурсници просто ще направят на пух и прах всички „свободни“, а останалите обърнати във вампири ще загубят най-добрия си шанс да се интегрират в живота на този град.

Даркин сръга Стела с лакът, за да я накара да млъкне.

— Мисля, че това е добър начин за излизане от тази ситуация.

— Да служим на хората?!

— Да служите на Дом Никерс — поправи я Чез. — Между другото, това е една от най-знатните фамилии в Империята.

Стела го погледна лукаво.

— Тогава защо и ти не служиш там?

— Ъ… — сащиса се Чез. — Защо ми е на мен?

— Това е една от най-знатните фамилии — имитира го вампирката. — Не искаш ли да бъдеш техен слуга?

Чез се засмя:

— Аз и без това все едно, че им служа. През цялото време спасявам живота на Зак.

— Какво?! — реагирах аз.

Алиса удари с юмрук по масата:

— Стига. Говорим за сериозни неща!

— Да — станах сериозен и аз. — Стела, повярвай ми, аз искам да ви помогна. Фактът, че вампирите ще станат лична гвардия на Дом Никерс ще им позволи да минат в друга социална група и повече няма да бъдат отритнати от обществото. При това никой няма да ви използва за свои цели, а началник на гвардията ще бъде Даркин — поне на него трябва да се доверявате.

Вампирката за известно време се замисли.

— По принцип за тези, които работят… работеха в Патрула, това би било добро решение. Но пък „свободните“ не се интересуват от подобна служба.

— Те се борят за свобода — кимнах разбиращо. — Ето защо съм готов да им обещая не само работа в гвардията, но и активно участие на всички нас в живота на обърнатите във вампири. Дом Никерс ще създаде орден, който да защитава правата на нисшите вампири в нашето общество.

— Орден? — повтори Чез. — Никога не съм чувал за такова нещо.

— Ние с Велес си припомнихме няколко случая от историята — ухилих се доволно. — Някога сред Високите домове било модерно да се създават подобни ордени за борба с полудели магьосници, лов на дракони и много други безполезни дейности. Своеобразно развлечение за богатата младеж. Водели на отчет убитите луди магьосници, организирали походи за лов на дракони. Дори са враждували помежду си. С времето модата отмряла, но споменът останал.

Чез се засмя радостно и ме тупна по рамото.

— Ах ти, умнико. Гвардия, орден — добре си го измислил всичко!

Само дано леля Елиза се съгласи с моята идея.

— Участието на Дом Никерс в съдбата на нисшите вампири ще представлява ли интерес за твоите приятели? — попита Алиса. — Дано да имат малко здрав разум в главите си — невъзможно е да се борят с Империята. Единствената причина, поради която все още не са ги изловили и избили — това е несериозното отношение от страна на Академията. Ако „свободните“ представляваха реална опасност, тук нямаше да изпращат група третокурсници, а няколко Майстора. От тях дори най-силните артефакти няма да спасят „свободните“.

— Аз… мога да го разбера това — призна Стела. — Но едва ли ще успея да убедя „свободните“. Те вярват в силата на артефактите, нали почти ви победиха.

Чез щракна с пръсти:

— Почти! Просто имаха късмет.

— Ние сме само първокурсници — напомних аз. — Щом нас не успяха да победят, то третокурсниците направо ще ги пометат.

Стела въздъхна:

— Те са уверени в себе си и няма да повярват, че могат да загубят…

— Докато не загубят — усмихна се Чез. — Тогава защо да не им дадем тази възможност? И „свободните“, и третокурсниците жадуват за схватка, така че защо да не си я получат?

Всички изненадано се втренчихме в Чез.

— А аз си мислех, че искаме да им попречим да организират този капан — каза Алиса.

— Капан? — изумено попита Стела. — Значи не се канят да преговарят?!

— Е, това е другата причина, поради която те поканихме тук — поясних аз. — Искаме да помогнем на „свободните“ да избягнат капана.

— Много мило от ваша страна — изведнъж се изкиска Стела. — Но всъщност и „свободните“ се канят да се разправят с вашите Майстори. Така че още не е ясно кой кого.

— Според мен е пределно ясно — въздъхнах аз. — Но и от сегашната ситуация можем да извлечем полза. Само че ще трябва, както предложи и Чез, да им дадем възможност да се сбият.

Даркин ме погледна неразбиращо:

— Но ако третокурсниците избият всички вампири?

— Или вампирите избият всички третокурсници? — контрира Стела.

Въздъхнах:

— Е, за да не се случи това, ще се наложи да наблюдаваме срещата им и да се намесим в случай, че нещо се обърка.