Агата Кристи
Убийство по Коледа (35)

IV

Пилар стоеше насред стаята с пианото. Стоеше изправена, а очите й се стрелкаха насам-натам като на животно, което предусеща опасност.

Тя каза:

— Искам да се махна оттук!

Стивън Фар изрече нежно:

— Не сте само вие, която желаете това. Но няма да ни пуснат, скъпа.

— Кой? Полицията ли?

— Да.

Пилар каза с много сериозен глас:

— Не е хубаво да си имаш работа с полицията. Такова нещо не бива да се случва на почтени хора. Стивън каза с лека усмивка:

— Имате предвид себе си?

Пилар отвърна:

— Не, имам предвид Алфред, и Лидия, и Дейвид и Джордж и Хилда и — да, и Магдалин.

Стивън запали цигара. Дръпна един-два пъти от нея, преди да каже:

— На какво се дължи изключението?

— Моля?

Стивън каза:

— Защо не споменахте и Хари?

Пилар се изсмя и показа своите бели и равни зъби.

— О, Хари е съвсем друг! Мисля, че той знае много добре какво е да си имаш работа с полицията.

— Може да сте права. Той наистина е твърде колоритен, за да се вмести в домашната картина — каза той и продължи: — Как намирате своите английски роднини, Пилар?

Пилар каза не много уверено:

— Любезни са, всички са много любезни. Само дето не се смеят много, не са много весели.

— Но, мило момиче, в дома току-що е станало убийство!

— Д-д-да — отвърна колебливо Пилар.

— Убийствата — заговори Стивън наставнически — не стават всеки ден, както би могъл да си помисли човек от вашата незаинтересованост. В Англия хората се отнасят сериозно към убийството, за разлика, например, от Испания.

Пилар каза:

— Вие ми се присмивате…

Стивън отвърна:

— Грешите. Съвсем не ми е до смях.

Пилар го погледна и каза:

— Защото и вие искате да се махнете оттук, затова ли?

— Да.

— А пък онзи едър, симпатичен полицай не ви пуска?

— Не съм го питал. Но дори и да бях, сигурен съм, че щеше да ми откаже. Трябва много да внимавам, Пилар.

— Каква досада! — каза Пилар и поклати глава.

— Дори нещо повече, скъпа. И онзи налудничав чужденец шари наоколо. Едва ли струва нещо, но ме нервира.

Пилар се намръщи и каза:

— Дядо ми беше много, много богат, нали?

— Мисля, че да.

— И сега къде ще отидат парите му? При Алфред и другите?

— Зависи от завещанието.

Пилар каза замислено:

— Можеше да ми остави някакви пари, но се боя, че не успя да го направи.

Стивън каза грижовно:

— Няма страшно. Все пак вие сте част от семейството. Те ще трябва да се грижат за вас.

Пилар каза с въздишка:

— Част от семейството. Много е смешно. А всъщност никак не е смешно даже.

— Разбирам, че може да не го намирате за толкова забавно.

Пилар въздъхна отново и каза:

— Смятате ли, че ако пуснем грамофона, ще можем да потанцуваме?

Стивън се усъмни:

— Няма да изглежда много удачно. Този дом е в траур, малка испанска палавнице.

Пилар каза, разтворила широко очи:

— Но на мен изобщо не ми е тъжно. Защото аз почти не познавах дядо си и макар много да го харесвах, не ми се иска да плача или да съм тъжна, понеже той е умрял. Страшно глупаво е да се преструваш. Стивън каза:

— Вие сте възхитителна!

Пилар изрече с подмамващ гласец:

— Можем да покрием грамофона с нещо — тогава няма да свири толкова силно и никой няма да ни чуе.

— Добре тогава, елате, изкусителко.

Тя се засмя щастливо и хукна навън от стаята по посока на салона за танци в другия край на къщата.

Когато стигна до коридора, водещ към градинската врата, тя се закова на място. Стивън я настигна и също спря.

Еркюл Поаро бе откачил един портрет от стената и го изучаваше на светлината от терасата. Той вдигна глава и ги видя.

— Аха! — каза той. — Пристигате точно навреме.

Пилар попита:

— Какво правите?

Тя се приближи и застана до него.

Поаро изрече със сериозен глас:

— Изучавам нещо много важно — лицето на Симеон Лий на младини.

— О, това дядо ли е?

— Да, мадмоазел.

Тя се взря в изрисуваното лице. После каза бавно:

— Колко е различен… колко много е различен. Беше толкова стар, толкова съсухрен. А тук е като Хари, също като Хари, но с десет години по-млад.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, мадмоазел. Хари Лий досущ прилича на баща си. А тук… — И той я поведе надолу из галерията. — Тук е вашата баба — продълговато и нежно лице, светлоруса коса, сини очи.

Пилар каза:

— Като Дейвид.

Стивън каза:

— И малко като Алфред.

Поаро каза:

— Наследствеността е много интересно нещо. Мистър Лий и съпругата му са били диаметрално противоположни. Общо взето децата от брака им приличат повече на майка си. Вижте тук, мадмоазел.

Той посочи към портрет на девойка на около деветнадесет, с коса като разлято злато и широки, усмихнати сини очи. Като колорит тя приличаше на съпругата на Симеон Лий, но в нея имаше и някаква жизненост, някакъв дух, който онези сини очи не бяха притежавали.

— О! — извика Пилар.

Лицето й поруменя.

Ръката й се вдигна към гърлото. Тя извади брошка на златна верижка. Натисна я и брошката се отвори. Същото усмихнато лице погледна към Поаро.

— Майка ми — каза Пилар.

Поаро кимна. От другата страна на брошката имаше портрет на мъж. Той беше млад и симпатичен, с черна коса и тъмносини очи.

Поаро попита:

— Баща ви?

Пилар каза:

— Да, баща ми. Много е красив, нали?

— Да, наистина. Много малко испанци имат сини очи, нали, сеньорита?

— Понякога, на север. Освен това майката на баща ми е била ирландка.

Поаро каза замислено:

— Значи вие имате испанска кръв, и ирландска, и английска, и малко циганска. Знаете ли какво мисля, мадмоазел? Че с подобно родословно дърво вие сте опасен противник.

Стивън каза със смях на уста:

— Помните ли какво казахте във влака, Пилар? Че според вас на враговете трябва да се прерязват гърлата. О!

Той млъкна, внезапно осъзнавайки значението на думите си.

Еркюл Поаро веднага поде нова тема. Той каза:

— А, сетих се нещо, сеньорита, което исках да ви попитам. Вашия паспорт. Необходим е на моя приятел мистър Сагдън. Знаете, че има полицейски разпоредби — наистина са глупави и отегчителни, но са необходими — за чужденците тук. А вие, естествено според закона сте чужденка.

Пилар повдигна вежди.

— Паспорта ми? Ей сега ще го донеса. В стаята ми е.

Поаро се заизвинява, докато крачеше до нея:

— Много съжалявам, че ви безпокоя. Наистина.

Бяха стигнали края на дългата галерия, където се намираше стълбището. Пилар изтича нагоре и Поаро я последва: Стивън се качи с тях. Стаята на Пилар беше до самото стълбище.

Когато стигна до вратата, тя каза:

— Ей сега ще ви го донеса.

Тя влезе. Поаро и Стивън Фар останаха да чакат отвън.

Стивън каза със съжаление:

— Страшно глупаво от моя страна да кажа такова нещо. Струва ми се, че тя не забеляза, нали?

Поаро не отговори. Той беше наклонил глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо.

Той каза:

— Англичаните са направо луди по чистия въздух. Вероятно мис Естравадос е наследила и тази характерна черта.

Стивън го загледа.

— Защо?

Поаро отвърна тихо:

— Защото макар днес да е много студено и навън да замръзва, мис Естравадос току-що отвори своя прозорец. Удивително е колко много обича свежия въздух.

Изведнъж отвътре се чу възклицание на испански и Пилар се появи, като на лицето й бяха изписани едновременно смях и почуда.

— А! — извика тя. — Колко съм глупава и непохватна. Куфарчето ми беше на перваза и понеже ровех из него така бързо, бутнах паспорта си през прозореца. Падна в лехата с цветя долу. Сега ще го донеса.

— Аз ще го донеса — каза Стивън, но Пилар вече беше прелетяла покрай него и извика през рамо:

— Всичко е заради глупостта ми. Идете в гостната и мосю Поаро и аз ще го донеса там.

Стивън Фар понечи да я последва, но Поаро го хвана внимателно за ръката и каза:

— Да минем оттук.

Те тръгнаха по коридора на горния етаж към другия край на къщата и стигнаха до горната част на главното стълбище. Поаро каза:

— Да не слизаме веднага. Придружете ме до стаята на престъплението — искам да ви попитам нещо.

Минаха по коридора, който отвеждаше до стаята на Симеон Лий. Минаха покрай една ниша вляво, в която имаше две мраморни статуи — нимфи, които придърпваха драпериите си в пристъп на викторианска порядъчност.

Стивън Фар ги погледна и измърмори:

— На дневна светлина човек може да се изплаши от тях! Когато снощи идвах насам помислих, че са три, но, слава-богу, били само две!

— Подобни произведения не са на почит в днешно време — призна Поаро. — Но преди години те несъмнено са стрували доста пари. Наистина нощем изглеждат по-добре.

— Да, тогава човек вижда само една неясна бяла фигура.

Поаро промърмори:

— На тъмно всички котки са сиви!

В стаята завариха Сагдън. Беше коленичил до сейфа и го разглеждаше с помощта на лупа. Когато влязоха, той вдигна глава.

— Отворен е с ключ — каза той. — От човек, който е знаел комбинацията. Няма следи от друго.

Поаро отиде при него, дръпна го настрани и му прошепна нещо. Сагдън кимна и излезе от стаята.

Поаро се обърна към Стивън Фар, който стоеше загледан в стола, където винаги бе седял Симеон Лий. Веждите му бяха смръщени, а вените на челото му — изпъкнали. Поаро го погледа мълчешком минута-две после каза:

— Имате спомени, да?

Стивън изрече бавно:

— Само преди два дни седеше там жив, а сега…

После тръсна глава, сякаш за да пропъди мислите си и каза:

— Да, мосю Поаро, нали дойдохме тук, за да ме питате нещо?

— А, да. Доколкото зная, вие пръв сте пристигнали тук тогава?

— Така ли? Не помня. Не, струва ми се, че тук вече беше една от дамите.

— Коя?

— Или жената на Джордж, или жената на Дейвид — спомням си, че и двете дойдоха много бързо.

— А вие не сте чули вика, така ли беше?

— Мисля, че не. Не мога добре да си спомня. Някой извика наистина, но може да е било и от долния етаж.

Поаро каза:

— Не сте чули подобен вик?

Той отметна назад глава и изведнъж нададе пронизителен писък.

Всичко беше толкова неочаквано, че Стивън се дръпна назад и едва успя да се задържи прав. Той каза ядосано:

— За бога, да не искате да изкарате ума на всички в къщата? Не, не съм чул нищо подобно! Сега всички ще пощръклеят пак! Ще помислят, че пак са убили някого!

Поаро имаше съкрушен вид. Той измърмори:

— Прав сте… беше глупаво… Да се махаме веднага.

Той бързо излезе от стаята. Лидия и Алфред бяха в основата на стълбището и гледаха нагоре, към тях притича Джордж откъм библиотеката, дотича и Пилар с паспорт в ръка.

Поаро се провикна:

— Няма нищо, няма нищо. Не се тревожете. Направих малък експеримент. Това е всичко.

Алфред изглеждаше раздразнен, Джордж — възмутен. Поаро остави Стивън да обяснява, докато той бързо се шмугна обратно по коридора към другия край на къщата.

В края на коридора Сагдън излезе тихо от стаята на Пилар и пресрещна Поаро.

— Eh bien? — попита Поаро.

Сагдън поклати глава.

— Нито звук.

Изпълненият му с възхищение поглед срещна очите на Поаро и той кимна.