Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder for Christmas [=Hercule Poirot’s Christmas], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 31гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
i_tonyy(2013)

Издание:

Агата Кристи. Убийство по Коледа

Превод: Васил Антонов, Пламен Ставрев

Издателство „Селекта“, Бургас, 1992

Печат и подвързия: ДФ „Абагар“ — Ямбол

История

  1. —Добавяне

XVII

Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като мяташе погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше на подмазвач.

Джонсън попита:

— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?

— Да, сър.

— Личен прислужник на покойния мистър Лий?

— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…

Джонсън го прекъсна:

— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.

— Да, сър, разбира се, сър.

— Кога излязохте и къде бяхте?

— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха Любов в Севиля, сър. Киното е на пет минути оттук.

— Някой видя ли ви там?

— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… аз бях с една дама, сър. Имахме среща там.

— О, така ли? Как се казва тя?

— Дорис Бакъл, сър. Работи в млекарския магазин, сър. Маркъм Роуд 23.

— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?

— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…

Джонсън каза рязко:

— Никой не ви обвинява.

— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.

— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при мистър Лий?

— Повече от година, сър.

— Харесва ли ви тук?

— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с мистър Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.

— Къде сте работили преди?

— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…

— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте мистър Лий?

— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.

— А кога си лягаше обикновено?

— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единадесет или и след това.

— Какво правеше, когато си лягаше?

— Обикновено позвъняваше за мен, сър.

— И му помагахте да си легне?

— Да, сър.

— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?

— Да, сър. Петък ми е почивният ден.

— А тогава как си лягаше мистър Лий?

— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.

— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?

— Да, сър, но не много свободно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувствуваше много зле.

— През деня не отиваше ли в други стаи?

— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Мистър Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.

— Значи мистър Лий е вечерял в седем, нали така?

— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.

— Защо?

— Така ми нареди мистър Лий.

— Беше ли това обичайно?

— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път пък викаше мистър Алфред, мисис Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.

— Но, според вас, не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?

— Не е пращал мен, сър.

— Значи не е очаквал човек от семейството?

— Може да го е повикал лично, сър.

— Разбира се.

Хорбъри продължи:

— Оправих всичко, пожелах лека нощ на мистър Лий и си тръгнах.

Поаро попита:

— Стъкнахте ли огъня, преди да излезете?

Прислужникът се поколеба.

— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.

— Дали мистър Лий го е стъкнал сам?

— О, не, сър. Предполагам, че го е направил мистър Хари Лий.

— Значи мистър Хари Лий е бил при него, когато отидохте там преди вечеря?

— Да, сър. Той си тръгна, когато влязох.

— Какви бяха отношенията между тях двамата според вас?

— Мистър Хари Лий беше в много хубаво настроение, сър. Смееше се с отметната назад глава.

— А мистър Лий?

— Той мълчеше и беше доста замислен.

— Аха. Има още нещо, което искам да узная, Хорбъри. Какво можете да ни кажете за диамантите, които мистър Лий държеше в сейфа си?

— Диаманти ли, сър? Не съм виждал никакви диаманти.

— Мистър Лий е съхранявал там нешлифовани диаманти. Сигурно сте го виждали да ги държи в ръка.

— Имате предвид онези камъчета ли, сър? Да, виждал съм ги у него един-два пъти, но не знаех, че са диаманти. Вчера ги показваше на чуждестранната госпожица. Или онзи ден?

Полковник Джонсън се обади внезапно:

— Тези камъни са били откраднати.

Хорбъри извика:

— Надявам се не мислите, че аз имам нещо общо с това!

— Не ви обвинявам в нищо — каза Джонсън. — Какво можете да ни кажете по този въпрос?

— За диамантите ли, сър? Или за убийството?

— И за двете.

Хорбъри се замисли. Той прокара език по бледите си устни. Най-сетне вдигна глава, а погледът му като че таеше нещо.

— Нямам какво да кажа, сър.

Поаро попита тихо:

— Да сте дочули нещо? Да кажем докато сте изпълнявали задълженията си? Нещо, което може да се окаже полезно?

В очите на прислужника проблесна някаква искрица.

— Не, сър. Няма такова нещо, сър. Само дето се получи малко спречкване между мистър Лий и някои от семейството.

— Кои някои?

— Според мен имаше нещо около завръщането на мистър Хари Лий. На мистър Алфред Лий това не му се хареса. Разбрах, че между него и баща му били разменени някои по-остри думи, но това е всичко. Мистър Лий не го е обвинявал нито за миг, че е вземал някакви диаманти. Освен това съм сигурен, че мистър Алфред никога не би направил такова нещо.

Поаро бързо попита:

— Но срещата му с мистър Алфред беше след като откри липсата на диамантите, нали?

— Да, сър.

Поаро се наведе напред.

— Аз мислех, Хорбъри — произнесе отчетливо той, — че не сте знаели за кражбата на диамантите докато не го научихте от нас току-що. Откъде знаете тогава, че мистър Лий е открил липсата им, преди да разговаря със сина си?

Лицето на Хорбъри пламна цялото.

— Няма смисъл да лъжете. Казвайте — обади се Сагдън. — Кога разбрахте?

Хорбъри произнесе унило:

— Чух го да говори по телефона с някого за това.

— Но не сте били в стаята?

— Не, бях отвън, до вратата. Не чух добре, само няколко думи.

— Какво точно чухте? — попита Поаро.

— Чух думите кражба и диаманти, чух го и да казва „Не зная кого да подозирам“. После го чух да казва нещо за тази вечер в осем часа.

Сагдън кимна.

— Разговарял е с мен. Било е към пет и десет, нали?

— Точно така, сър.

— А когато влязохте след това в стаята, той беше ли разтревожен?

— Съвсем малко, сър. Изглеждаше разсеян и малко притеснен.

— Дотолкова, че вие да усетите накъде отива работата, така ли?

— Вижте какво, мистър Сагдън, не искам да говорите така. Не съм докосвал никакви диаманти, а и не можете да го докажете. Не съм крадец.

Сагдън изобщо не се трогна от тези думи и каза спокойно:

— Ще видим. — После погледна изпитателно към полковник Джонсън, който му кимна на свой ред и продължи: — Това е всичко засега. Няма да ни трябвате повече тази вечер.

Хорбъри побърза да излезе, като мърмореше благодарности.

Сагдън изрече с възхищение:

— Чудесно го спипахте, мосю Поаро. Може да е крадец, може и да не е, но иначе е първокласен лъжец!

— Неприятна личност — каза Поаро.

— Да, така е — съгласи се Джонсън. — Въпросът е как да интерпретираме показанията му?

Сагдън резюмира набързо:

— Според мен има три възможности: (1) Хорбъри е крадец и убиец. (2) Хорбъри е крадец, но не е убиец. (3) Хорбъри е невинен. Уликите за (1) са доста — подслушал е телефонния разговор и научава, че кражбата е разкрита. От поведението на господаря си разбира, че е под подозрение. Веднага съставя план. Излиза привидно в осем часа и си подготвя алиби. Не е било трудно да се измъкне от киното и да се завърне незабелязано. Трябва обаче да е бил много сигурен в момичето, че няма да го издаде. Ще видя какво мога да науча от нея утре.

— Как е успял да се влезе обратно в къщата? — попита Поаро.

— Това е по-трудно — призна Сагдън. — Но сигурно има начини. Да допуснем, че някоя от прислужничките му е отворила задната врата.

Поаро учудено повдигна вежди.

— Което означава, че той поставя живота си в ръцете на две жени? С една той вече поема сериозен риск, а с две — е, според мен с две жени рискът е огромен!

Сагдън каза:

— Някои престъпници смятат, че могат да се измъкнат от всякаква ситуация! — После продължи: — Да вземем (2). Хорбъри открадва диамантите. Изнася ги вън от къщата вечерта и вероятно ги предава на свой съучастник. Това не е трудно и е много вероятно. Тук трябва да приемем, че някой друг решава да убие мистър Лий в същото време и че този някой изобщо не е знаел за това усложнение с диамантите. Възможно е, разбира се, но като съвпадение ми се струва малко вероятно. Възможност (3) — Хорбъри е невинен. Някой друг открадва диамантите и убива мистър Лий. Това е положението — вече ние трябва да се доберем до истината.

Полковник Джонсън се прозя. Погледна часовника си и се изправи.

— Е — каза той, — да приключваме за тази вечер, а? Да погледнем все пак в сейфа, преди да си тръгнем. Ще бъде странно, ако тези проклети камъни са били там през цялото време.

Но диамантите не бяха в сейфа. Те намериха комбинацията там, където им беше обяснил Алфред Лий — в малкото бележниче от джоба на халата на мъртвеца. В сейфа намериха празна кожена кесия. Сред документите в сейфа само един представляваше интерес.

Това беше завещание, носещо дата отпреди петнадесетина години. То беше доста ясно — половината от наследството си Симеон Лий оставяше на сина си Алфред. Другата половина трябваше да бъде разделена на равни части между останалите му деца — Хари, Джордж, Дейвид и Дженифър.