Агата Кристи
Убийство по Коледа (24)

XIV^[1]

 

Пилар влезе в стаята предпазливо, сякаш беше животно, което предусеща клопка. Погледът й набързо обгърна стаята. Видът й не изразяваше уплаха, а по-скоро дълбока подозрителност.

Полковник Джонсън стана и й подаде стол, а после каза:

— Надявам се, че разбирате английски, мис Естравадос?

— Естествено. Майка ми беше англичанка. Аз съм почти истинска англичанка.

Устните на полковник Джонсън се разтеглиха в лека усмивка, когато той спря поглед върху нейната черна и лъскава коса, гордите черни очи и подвитите червени устни. Почти англичанка! Звучеше странно за Пилар Естравадос.

Той каза:

— Мистър Лий беше ваш дядо. Повикал ви е от Испания и сте пристигнали след няколко дни. Така ли е?

Пилар кимна.

— Точно така. Имах — о, доста приключения, докато се измъкна от Испания — шофьорът беше убит от самолетна бомба, от главата му остана само кърваво петно. А аз не можех да карам колата, затова дълго вървях, а аз не обичам да ходя пеш. Никога не ходя пеш. Израних си краката, ама наистина жестоко ги израних!

Полковник Джонсън се усмихна и каза:

— Все пак сте пристигнали тук. Майка ви разказвала ли ви е за вашия дядо?

Пилар кимна радостно.

— О, да! Каза ми, че бил стар дявол!

Еркюл Поаро се усмихна и каза:

— А какво си помислихте вие самата, когато дойдохте тук, мадмоазел?

Пилар отвърна:

— Е, той беше много, много стар. Трябваше да седи на стол, а лицето му цялото беше изсушено. Но въпреки това ми хареса. Струва ми се, че като млад е бил много симпатичен, като вас — обърна се Пилар към полицейския началник Сагдън. Очите й с удоволствие оглеждаха неговото приятно лице, което бе потънало в руменина от комплимента.

Полковник Джонсън сподави смеха си. Това беше един от редките случаи, когато хладнокръвният Сагдън губеше контрол над себе си.

— Само че — продължи със съжаление Пилар — не е бил едър като вас.

Еркюл Поаро въздъхна.

— Значи харесвате едрите мъже, сеньорита? — попита той.

Пилар се съгласи ентусиазирано.

— О, да. Обичам едрите мъже, с широки рамене и да са много, много силни.

Полковник Джонсън се обади рязко:

— Често ли виждахте дядо си след пристигането си тук?

Пилар отговори:

— О, да. Седях при него. Той ми разказваше разни неща — че бил много проклет, за всичко, което е правил в Южна Африка.

— Казвал ли ви е, че има диаманти в сейфа си?

— Да, той ми ги показа. Само че не приличаха на диаманти — бяха просто камъчета, много грозни, ама наистина грозни.

Сагдън попита:

— Значи ви ги е показвал?

— Да.

— Но не ви е давал от тях?

Пилар поклати глава.

— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото старите хора много обичат млади момичета.

Полковник Джонсън каза:

— Знаете ли, че диамантите са откраднати?

Пилар се облещи.

— Откраднати?

— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?

Пилар кимна с глава.

— Ами да — каза тя. — Това е само Хорбъри.

— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?

— Да.

— Защо мислите така?

— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.

— Х-м — каза полковник Джонсън. — Да оставим това. Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.

Пилар кимна с глава и се усмихна.

— Да — каза тя. — Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!

— И това ви хареса?

— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така, както в Испания. В Испания се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.

— Помните ли какво се каза там?

По лицето на Пилар се изписа израз на съмнение.

— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.

— Спомена ли нещо за пари или завещание?

— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.

— Какво се случи?

— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.

— О, така ли?

— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.

— И после?

— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.

— Стивън Фар?

— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И той е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.

Джонсън попита:

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Питате ме къде съм била?

— Да.

— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя лицето. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък и всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.

— Да?

— Ами тогава тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест пред собствената си шия — чак до ухото.

Тя млъкна, явно доволна от разказа си.

Джонсън попита:

— Не ви прилоша от кръвта?

Тя се вторачи в него.

— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!

Поаро попита:

— Някой каза ли нещо?

Пилар отвърна:

— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза той. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя бог?

Полковник Джонсън каза:

— Няма да ви задържаме повече, мис Естравадос.

Пилар стана и дари с по една очарователна усмивка всеки от мъжете.

— Е, аз тръгвам — каза тя и излезе от стаята.

Полковник Джонсън каза:

— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!