Агата Кристи
Убийство по Коледа (21)

X

Хари Лий влезе в стаята с наперен вид. За миг Поаро се вгледа смръщено в него. Имаше чувството, че беше виждал този човек някъде. Орловият нос, надменната поза на главата, очертанието на брадичката — тези неща правеха впечатление; не можеше да се отрече — макар Хари да беше едър, а баща му — със среден ръст, — че между тях имаше голяма прилика.

Забеляза и още нещо — въпреки цялата си напереност, Хари Лий беше нервен. Стараеше се да го прикрие с поведението си, но тревогата си личеше.

— Е, господа — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Полковник Джонсън каза:

— Ще се радваме, ако можете да хвърлите някаква светлина върху събитията от тази вечер.

Хари Лий поклати глава.

— Не зная нищо. Всичко е направо ужасно и толкова неочаквано.

Поаро каза:

— Наскоро сте пристигнали от чужбина, нали, мистър Лий?

Хари бързо се извърна към него.

— Да. Преди седмица.

Поаро попита:

— Дълго време ли сте отсъствували оттук?

Хари Лий вдигна брадичка и се изсмя.

— Е, по-добре е да ви го кажа още сега. И без това ще го научите от някого! Господа, аз съм блудният син! Почти двадесет години кракът ми не е стъпвал в този дом.

— Но сега сте тук. Ще ни кажете ли защо се върнахте? — попита Поаро.

Хари веднага отговори със същата откровеност:

— Както в старата история — отегчих се от рожковите, които свинете ядат — или не ядат, винаги забравям как беше. Помислих си, че може да е по-добре да се сменя със златния телец. Получих писмо от баща ми, в което той ми предлагаше да се завърна. Подчиних се на зова му и ето ме тук. Това е всичко.

Поаро каза:

— Дошли сте за кратко — или за по-дълго?

Хари отвърна:

— Върнах се завинаги!

— И такава е била волята на баща ви?

— Старецът остана очарован. — Той отново се изсмя и около ъгълчетата на очите му се появиха симпатични бръчици. — Доста скучно е било за стареца да живее тук с Алфред! Алфред е страшно отегчителен — иначе не е лош, ама не става за компания. Навремето баща ми доста си е поживял и сигурно ме е очаквал с нетърпение.

— А брат ви и жена му останаха ли доволни, когато научиха, че ще останете тук?

Поаро зададе въпроса с леко повдигане на веждите си.

— Алфред ли? Той направо щеше да се пръсне от яд. За Лидия не знам. Сигурно и на нея не й е станало хубаво, заради него. Но съм убеден, че в края на краищата това щеше да й допадне. Лидия ми е симпатична. Няма начин да не се разберем с нея. Само че Алфред е нещо съвсем различно. — Той отново се изсмя. — Алфред винаги адски ме е ревнувал. Винаги е бил добрият син, дето си седи у дома и си знае задълженията. И какво щеше да получи накрая? Това, дето винаги го получават добрите синчета — ритник отзад. Послушайте ме, господа — добродетелта не е нещо, което си струва. — И той ги изгледа един след друг. — Надявам се, че не сте шокирани от моята откровеност. Но нали и вие гоните истината. В крайна сметка ще измъкнете наяве всичките кирливи ризи на семейството. По-добре е аз сам да си извадя моите. Не съм кой знае колко съкрушен от смъртта на баща ми — че аз не съм го виждал толкова години, — но независимо от това той ми е баща и е бил убит. Държа да има отмъщение. — Той поглади брадичката си, докато ги гледаше. — В нашето семейство отмъщението е на голяма почит. Никой от семейство Лий не забравя лесно. Затова искам убиецът на баща ми да бъде открит и да увисне на въжето.

— Бъдете спокоен, мистър Лий — ще направим всичко, което е по силите ни — каза Сагдън.

— Ако не успеете, ще се заема сам — каза Хари Лий.

Полковник Джонсън попита остро:

— Имате ли някакви предположения относно самоличността на убиеца, мистър Лий?

Хари поклати глава.

— Не — бавно каза той. — Не, нямам. Вижте какво, работата е доста сериозна. Много мислих за това и според мен това съвсем не е дело на външен човек…

— Аха — поклати глава Сагдън.

— И ако е така — продължи Хари Лий, — тогава го е убил някой от дома… Но кой, по дяволите, може да го е направил? Не подозирам прислугата — Тресилиън е тук вече не помня откога. Онзи глупак, дето сервира? За нищо на света. Вижте, Хорбъри си го бива, но от Тресилиън знам, че е бил на кино. И какво ни остава тогава? Като изключим Стивън Фар (защо му трябва да идва тук чак от Южна Африка, за да пречука един непознат?), остават членовете на семейството. Готов съм да пукна, но не мога да допусна, че някой от нас го е направил! Алфред? Той обожаваше баща ни. Джордж? На него не му стиска. Дейвид? Дейвид винаги се е носил из облаците. Готов е да припадне дори от някоя собствена драскотина. Съпругите? Не е по женски да отидеш и хладнокръвно да заколиш някого. Така че кой? Умът ми не го побира! Обаче работата е сериозна.

Полковник Джонсън се покашля — имаше обичай да си прочиства гърлото така — и каза:

— Кога за последен път видяхте баща си тази вечер?

— След чая. Току-що се беше скарал с Алфред — заради моя милост. Старецът не беше на себе си. Той винаги е обичал да забърква каши. Според мен именно заради това е криел пристигането ми от останалите. Искал е да види суматохата, когато аз цъфна на прага! Пак с тази цел подхвърли, че ще променя завещанието си.

Поаро се размърда леко и попита:

— Значи баща ви е споменавал за завещанието си?

— Да, пред всички ни, като ни гледаше внимателно, за да види реакциите ни. Просто се обади на адвоката си да намине и да го види веднага след Коледа.

Поаро попита:

— Какви промени е възнамерявал да направи?

Хари Лий се ухили:

— Нищо не ни каза! Хитра лисица! Предполагам — или да кажем надявах се, — че промените щяха да бъдат в полза на моя милост. Сигурно ме е изхвърлил от предишното си завещание. А сега допускам, че отново е щял да ме включи. Голям удар срещу останалите. Сигурно и Пилар — беше я харесал. И нея я е очаквало нещо хубаво. Не сте ли я виждали още? Моята испанска племенница. Много е хубава — с топлата красота на юга и с неговата жестокост. Ех, ако не й бях чичо!

— Според вас баща ви я е харесал?

Хари кимна.

— Тя веднага разбра как да му влезе под кожата. Седеше при него по цял ден. Обзалагам се, че е знаела какво иска! Е, сега вече го няма. Никакви завещания не могат да се променят в нейна полза, нито пък в моя — лош късмет. — Той се намръщи, замълча за минута, а после продължи с променен тон: — Нещо се отклонявам от въпроса. Искахте да знаете кога за последен път видях баща си? Както ви казах, беше след чая, може да е било някъде малко след шест. Старецът беше в добро настроение, макар и малко уморен. Тръгнах си и го оставих с Хорбъри. Повече не го видях.

— Къде бяхте по време на смъртта му?

— В трапезарията с брат ми Алфред. Имахме разговор, не много задушевен обаче. Всъщност доста се бяхме посдърпали, когато чухме шума отгоре — сякаш цяла дузина мъже се боричкаха там. И тогава клетият татко извика. Сякаш колеха прасе. Звукът направо парализира Алфред. Закова се на стола си и ченето му висна. Раздрусах го и се втурнахме нагоре. Вратата беше заключена и се наложи да я разбием. Доста зор видяхме. Не мога да разбера как е била заключена! Освен татко в стаята нямаше никой, а проклет да съм, ако някой може да се промъкне през прозорците.

Сагдън каза:

— Вратата е била заключена отвън.

— Какво? — подскочи Хари. — Кълна се, че ключът беше отвътре.

Поаро попита тихо:

— Значи сте го забелязали?

Хари Лий отвърна рязко:

— Имам такъв навик.

Той отривисто ги изгледа един по един.

— Има ли още нещо, което искате да узнаете, господа?

Джонсън поклати глава.

— Благодаря, мистър Лий, засега не. Ще помолите ли следващия член на семейството да влезе?

— Дадено.

Той отиде до вратата и излезе, без да се обърне назад.

Тримата се спогледаха.

Полковник Джонсън каза:

— Какво ще кажете, Сагдън?

Полицейският началник подозрително поклати глава и каза:

— Явно се бои от нещо. Защо ли?